Власт

18.

Пентагона, 12.48 ч.

Заседателната зала на Обединеното командване на Въоръжените сили беше препълнена. Политиците ги нямаше, бяха се появили военни от командването и от Екипа за бързо реагиране към ФБР. В единия край на дългата маса седеше директорът на ФБР Роуч. До него бяха заместник-директорите и командващият Екипа за бързо реагиране Сид Слейтър.

Скип Макмахън седеше до телефона в командната зала и чакаше да бъдат освободени заложниците. Тук беше и директорът на Тайните служби Трейси заедно с няколко свои помощници, както и Стансфийлд и Кенеди заедно с генерал Флъд. Останалите бяха висши военни от Пентагона и командващи Специалните части.

Генерал Флъд се чувстваше много по-добре в тази компания. С присъстващите тук нямаше да приказва празни приказки. Беше получил още сведения от Кенеди и Стансфийлд. Сега, когато имаше по-ясна представа какво ще поиска Азис, той щеше да подготви плана си за предстоящата битка. Двамата със Стансфийлд бяха стигнали до извода, че вицепрезидентът няма необходимите качества, за да ги изведе от кризата.

Флъд знаеше, че преговорите и прехвърлянето на отговорност не са начинът за постигане на успех. Парите бяха спасили двайсет и пет човешки живота, но колко щяха да отнемат оттук нататък? Колко от тези пари щяха да влязат в касите на терористични организации? Колко от тях щяха да бъдат използвани срещу Америка и гражданите й?

Флъд и Стансфийлд бяха взели решение да убедят вицепрезидента да действа. Искаха да са сигурни, че Рафик Азис няма да излезе жив от Белия дом. Имаха много възможности.

САЩ разполагат с три различни звена за борба с тероризма: Екипа за бързо реагиране на ФБР, армейската част Отряд „Делта“ и „Тюлен — Група 6“ към Военноморските сили.

Вчера, когато терористите удариха Белия дом, пейджърите на бойците зазвъняха и до няколко часа и трите екипа се бяха събрали: хората на ФБР — в Куонтико, тюлените — в Литъл Крийк, Вирджиния, „Делта“ — във форт Браг, Северна Калифорния. Съперничеството между трите екипа беше пословично. Всяка група смяташе, че е най-добрата.

Сега Флъд трябваше да се справи с това.

— Вицепрезидентът ни даде пълни правомощия да изработим план за спасяване на президента — заговори генералът. — Излишно е да ви казвам, че това, което обсъждаме тук, трябва да си остане само в тази стая. — Флъд вдигна показалец. — Първо. Носи се легенда, че на американските военни е забранено да се намесват при проблеми от вътрешно естество. Според мен, както и според присъстващите, в това число и директор Роуч, това не важи за настоящата криза. Тук става въпрос за нападение на чужди войници върху сграда от особено значение за американците и затова ние ще предприемем всички възможни мерки, за да прекратим кризата. — Генералът замълча, за да се увери, че всички са го разбрали. — Разполагаме с три професионални отряда за борба с тероризма и имаме намерение да използваме всички ви по един или друг начин. Не искам да чувам за никакви вражди между трите групи. Трябва да използвате уменията си за успеха на операцията, а не за да се доказвате един пред друг. Когато сме във война, няма място за гордост. А това е война! Вече загубихме поне двайсет души, вероятно ще загубим още. Разбирам, че между трите екипа има разногласия за това, как да бъде извършена операцията. — Флъд погледна един по един началниците на трите различни групи. — Оттук нататък тези спорове не съществуват! Ние знаем на какво сте способни. Отряд „Делта“ са най-добри в превземане на отвлечени самолети. Екипът за бързо реагиране на ФБР е най-добър в преговорите и в статичните битки. Тюлените ги бива най-много в скачането, гмуркането и поставянето на експлозиви. Вече се консултирах с Роуч, Трейси и Стансфийлд, както и с генерал Кембъл, и всички сме съгласни със следния план. Първо: Екипът на ФБР за бързо реагиране ще се разположи от другата страна на улицата, срещу Западното крило, и ще подготви план за наземна атака. Ако трябва да влезем в сградата за много кратко време, те ще се заемат. — Генералът погледна полковник Били Грей, началника на Отряд „Делта“. Грей беше бивш рейнджър и беше с отряда от създаването му през 1977 година. — Били, ти и твоите хора все още ли имате връзки на летище „Андрюс“, на Националното летище, на „Дълес“ и в Балтимор?

— Да, господин генерал. — Със съдействието на авиокомпаниите Отряд „Делта“ бяха изпратили свои хора на летищата, за да се обучат като стюарди, механици, помощен персонал и в други професии, които можеха да бъдат от полза при отвличане на самолети. От време на време началниците правеха внезапни проверки на летищата, за да проверят на какво ниво е охраната.

— Добре — продължи Флъд. — Решихме да използваме Отряд „Делта“ като наблюдатели по летищата и в случай че ни потрябва намеса от въздуха. Генерал Кембъл ще ви запознае с подробностите по-късно. — Генералът насочи вниманието си към командващия „Тюлен — Група 6“ Дан Харис. — На тюлените са отредени две роли. На първо място те ще трябва да помогнат на ФБР и на „Делта“ в поставянето и обезвреждането на експлозиви. Втората им задача ще бъде да се превърнат в преследвачи. Ако Азис напусне страната, те ще го подгонят. — За тюлените Флъд имаше и друг план, но той беше секретен. — Директор Роуч и аз решихме, че командващ операцията ще бъде генерал Кембъл. Доктор Айрини Кенеди от ЦРУ ще даде кратък отчет, свързан с разузнаването, когато приключа. Към всеки отряд ще бъдат прикачени и агенти от Тайните служби, които ще предоставят информация за плановете на Белия дом и на Западното крило, където смятаме, че държат повечето от заложниците. — Флъд замълча и погледна часовника си. — До девет тази вечер искам всички екипи да са заели позиции и да са готови да се намесят. Това означава, че ни остават още осем часа. — Генералът изгледа членовете на Обединеното командване един по един. — Мъжете от трите отряда са основната ни ударна сила. Ако поискат нещо, трябва да го получат. Сега доктор Кенеди ще ни запознае с информацията от разузнаването. Оттук нататък директор Роуч поема нещата в свои ръце. Аз и директор Стансфийлд трябва да се заемем с друго. — С тези думи командващият се изправи и тръгна към вратата. Директорът на ЦРУ го последва.

На прага Флъд спря и се обърна към един от сътрудниците си.

— Изчакай тук пет минути и после доведи адмирал Де Воу и командир лейтенант Харис в кабинета ми.

Картите на Белия дом бяха разпънати върху голямата маса. Мич Рап кимаше, докато Милт Адамс му показваше къде се намира един таен проход, който не беше отбелязан на картата. Адамс се беше преоблякъл в син костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка.

— Тази врата е фалшива, така ли? — попита Рап.

— Не съвсем. Вратата може да се отваря, но винаги е заключена.

— Тогава как ще минем през нея? Може би ще трябва да я взривим?

— Не. — Адамс се засмя. Бръкна в джоба си и извади връзка ключове. — Това — хвана един от ключовете — е ключ С.

— Какво е ключ С? — отново попита Мич Рап.

— Ключ С — заговори Адамс драматично — ти позволява да влизаш на специални места. Всички агенти от охраната на президента разполагат с такъв. Този ключ отваря хранилищата за оръжие и — Адамс посочи на картата — вратите, които водят към несъществуващи места.

Рап взе ключа и го разгледа. Беше започнал да харесва възрастния човек. Той си знаеше работата и ако Мич не грешеше, винаги можеше да му се довери.

— Ако този ключ е толкова важен, защо един е останал у теб, когато си се пенсионирал?

— Колко пъти още ще трябва да ти повторя? — попита Адамс. — Аз съм създал това място! Всички онези агенти, които се разхождат важно вътре, си мислят, че от тях зависи нещо, но всъщност аз създадох всичко това. Когато трябваше да се свърши нещо, обикновено викаха мен.

— Спокойно, Милт. Вярвам ти. Просто ми беше любопитно.

— Ти си един смешник, господин Таен агент. — С рязко движение Адамс удари Рап в корема.

В този момент вратата на кабинета се отвори и вътре влязоха Стансфийлд и генерал Флъд. Още на прага генералът започна да разкопчава куртката си.

— Това трябва да е Милт Адамс — възкликна Флъд и протегна ръка. — Радвам се да се запознаем, господин Адамс. — После посочи директора на ЦРУ: — Познавате ли Томас Стансфийлд?

— Не — поклати глава Адамс и протегна ръка.

На лицето на Стансфийлд се появи подобие на усмивка.

— Много съм слушал за вас. — Двамата се здрависаха. — Генерал Флъд ми каза, че сте се били с пехотинците при Иво Джима.

— Да. Шести стрелкови батальон.

За миг в стаята настъпи тишина.

— Мич ни каза, че вие сте открили начин да проникнем в Белия дом — каза генералът.

— Да. — Адамс посочи нещо на картата.

Сега плаваше в свои води и всичко вървеше прекрасно с едно изключение. Вместо да казва аз всеки път, когато обясняваше нещо, казваше ние. Стансфийлд усети това и започна да хвърля странни погледи към Рап. Милт Адамс беше предложил на Рап знанията си, а командосът беше оценил помощта му и го беше довел със себе си. Все още обаче не се беше сетил как да представи идеята си на шефа си.

Тогава генерал Флъд се намеси.

— Какво искате да кажете с това ние през цялото време? — направо попита той.

Адамс вдигна глава от картата.

— Аз и Мич…

— Хм — промълви Флъд. — Не сте ли малко стар за такива неща?

— Може да съм стар, но съм в отлична форма. — Адамс се обърна към Рап: — Да им покажа ли?

— Разбира се — отвърна Рап. Милт вече му беше демонстрирал.

Адамс се хвърли на пода и направи двайсет лицеви опори. Сетне скочи на крака. Дори не се беше задъхал.

— Всяка сутрин правя по сто лицеви опори и по двеста коремни преси. Тичам по десет километра всеки ден. С изключение на неделя. В неделя почивам.

Генерал Флъд погледна с нескрита завист човека пред себе си. Той самият отдавна беше изоставил тренировките.

— Не мисля, че спортната форма е от голямо значение в случая — намеси се Рап. — Ако се наложи, аз ще се заема, но той познава всички места в сградата и ще ми бъде от полза.

Стансфийлд го погледна скептично.

— Защо не вземеш някой от Тайните служби?

— Те не знаят всички кътчета в сградата — отвърна Адамс. — Аз познавам всеки сантиметър!

— Нали разбирате, че може да стане напечено? — каза Флъд.

Милт Адамс се усмихна широко.

— Прекарах почти два месеца в Иво Джима. Там загубихме поне шест хиляди пехотинци, а японците останаха с двайсет хиляди войници по-малко. Виждал съм как на мои приятели буквално им отнасят главите с куршуми. Виждал съм мъже, обгорени до смърт. Виждал съм как хора умират по неописуеми начини. — Адамс поклати глава. — Без да се обиждате, господа, но това тук е детска игра в сравнение с онова, което преживях на острова.

— Разбирам какво имате предвид. — Генералът не искаше да си признае, че се възхищава на стария човек. — Мич, ако мислиш, че идеята е добра, заставам зад теб. — После се обърна към директора на ЦРУ: — Томас?

— Ако Мич иска… аз също заставам зад него — отвърна спокойно Стансфийлд.

Някой почука на вратата и всички се обърнаха.

— Влезте — каза генералът.

Командир Харис и адмирал Де Воу влязоха и отдадоха чест.

— Искали сте да ни видите, господин генерал — каза адмиралът.

— Да. Заповядайте, господа. Не искам да си мислите, че вашите способности са останали на заден план, след като повечето работа е за „Делта“ и за ФБР. За вас имам планове, които не исках да обсъждам пред другите.

Двамата офицери от флота се приближиха към масата. Адмирал Де Воу беше командващ Специалните части във флота и на морските тюлени. Харис, който сега приличаше на офицер повече, отколкото последния път, когато се бяха срещнали с Рап, застана от едната страна на шефа си. Беше подстригал дългата си коса и бе обръснал брадата си по нареждане на адмирала.

— Мисля, че познавате тези господа. — Флъд посочи Рап и Адамс.

Харис кимна. Кимна и адмиралът.

— Радвам се да те видя, Дан. — Рап протегна ръка.

— И аз се радвам да те видя, Мич.

Флъд се изкашля.

— Господа, помолих ви да се присъедините към нас, защото искам да чуя мнението ви по един въпрос.