Власт

29.

Рафик Азис се изкъпа, избръсна се и облече скъпия костюм, с който се беше промъкнал в Белия дом. Хората му бяха на поста си. С изключение на един.

Въпросният мъж стоеше зад една от камерите в пресзалата на Белия дом. Азис се изправи на подиума в единия край на помещението и погледна часовника си. Беше почти осем.

— Започва отброяването на последните две минути — каза мъжът зад пулта. — След това всички телевизионни станции ще започнат да получават сигнала.

Азис се засмя. Гениалният му план работеше. Отново щеше да фокусира вниманието върху военните и ФБР. Арабинът се готвеше Да се обърне към американците и, разбира се, към политиците. Единствената настъпила в последния момент промяна беше свързана с проникването в сградата от тази сутрин.

Речта, която се готвеше да произнесе, визираше евентуално нападение на ФБР. Азис добре знаеше как ще реагират при подобна ситуация американските политици. Вълнуваше се и защото го наблюдаваше неговият благодетел. Азис беше попил жестовете на Саддам Хюсеин и речите на Хитлер. Щеше да се подиграе с политиците и малко преди да прибегнат към военно нападение, щеше да се обърне към Обединените нации. До последния момент щеше да остане с вдигната глава пред силата на военните кораби на Америка, закотвени край бреговете на страната му, и щеше да продължи, докато военните действия станеха неизбежни. Тогава щеше да сведе глава.

Шест месеца по-късно отново щяха да направят същото. Саддам беше доказал, че американските политици нямат достатъчно смелост, за да воюват. Те бяха влюбени в своите балистични ракети, но дали тези ракети бяха толкова ефективни? Според Азис отговорът беше „не“. Ако се погледнеше отвъд репортажите по телевизията и патетичните слова, нападенията на американската армия често се проваляха.

Азис се беше подготвил да поеме риска. След по-малко от минута щеше да предложи маслинено клонче на американците и така щеше да подготви сцената за последното си искане, след което щеше да се завърне триумфално в родината си.

Погледна към камерата и оправи вратовръзката си. Отначало беше решил да произнесе речта си от Овалния кабинет, но после се отказа. Американците нямаше да го приемат, седнал в креслото на президента им. Привличаше го идеята да произнесе речта си от мястото, откъдето много президенти се бяха обръщали към нацията. Така щеше да им натрие носовете! Сега трябваше да се направи, че отстъпва, и да накара политиците да му помогнат.

Човекът на пулта вдигна ръка и започна отброяването. Азис сложи двете си ръце на подиума. Когато му дадоха знак, зарецитира.

— Изправям се пред вас с болка в сърцето. — Погледна тъжно към камерата. — Не искам да навредя на американския народ и повече от всичко искам това положение да намери разрешение. Извинявам се на семействата на мъжете и жените, които бяха убити по време на този конфликт. Знам, че това ще прозвучи неприемливо на повечето от вас, но все пак става дума за война… Война, която започнаха вашите военни и политически лидери. Моля ви като нация да ми отговорите: Кой започна пръв? — Азис замълча. — След края на Втората световна война Западът, най-вече Америка и израелските й съюзници, уби половин милион от моите арабски братя. Петстотин хиляди човешки същества. — Азис отново замълча и погледна право в обектива. — Вие седите тук, на родната си земя, заобиколени от богатства и технологии, и не се интересувате от страданието, през което минават моите събратя. Моля ви да се поставите на мое място. Да се поставите на мястото на арабите. Кой е по-големият терорист: онзи, който убива трийсет души с кола-бомба, или президентът ви, който изпраща самолетите ви да избиват хиляди? Не съм се изправил пред вас, за да ви обвинявам, а за да направя първата крачка да забравим всичко това. Дойдох при вас, за да търся мир. Още в началото на тази криза предупредих ФБР, че всеки опит да се щурмува сградата ще бъде неуспешен. Казах, че подобен опит ще доведе до смъртта на някои от заложниците. Въпреки предупрежденията ми няколко агенти на ФБР се опитаха да проникнат в сградата миналата нощ. Ние предотвратихме опита им и убихме неизвестен брой агенти. Бях решил тази сутрин да убия един от заложниците, за да накажа ФБР и политиците ви за действията им, но реших да го пощадя, като засвидетелствам добрата си воля. Не мисля, че един невинен човек трябва да плати с живота си заради глупостта на войнолюбците, които управляват страната ви. Надявам се да решим проблема по мирен път и именно заради това се обръщам към вас, миролюбивите американци, които живеете в тази страна. Проляхме достатъчно кръв. Нека да забравим, че сме врагове. — Азис замълча, за да придаде тежест на думите си. — Но преди това Америка трябва да седне на масата на преговорите в Близкия изток като честен адвокат, а не като помощник на Израел. Имам още две искания и ако ги изпълните, ще изляза от тази хубава сграда и ще пусна всички хора, които сега са вътре. Първото ми искане е просто. До шест часа днес вечерта искам САЩ да убедят Обединените нации да вдигнат икономическите санкции, наложени на Ирак. Напълно разбирам желанието ви да забраните на Ирак да развива технологии за създаване на оръжие за масово унищожение, но моите арабски братя и сестри гладуват и умират! Ако не изпълните искането ми до шест часа тази вечер, ще започна на всеки кръгъл час да убивам по един заложник. Нека ви припомня още веднъж, че всеки опит да освободите заложниците със сила ще завърши пагубно. Достатъчно е да натисна едно копче — и цялата сграда ще хвръкне във въздуха. — Вече едва сдържаше яростта си. — Ако изпълните искането ми, ще освободя половината от заложниците и след това ще ви кажа какво е последното условие. — Азис вдигна пръст. — Ако не го изпълните, ще пожертваме невинните хора, които случайно попаднаха в центъра на тази война. — Арабинът сведе очи, сетне се усмихна. — Моля ви като граждани на една велика нация, на най-великата нация на земята, да ми помогнете да направя малка крачка към трайния мир. Пожелавам ви всичко най-хубаво и Господ да ви благослови.

Азис кимна към мъжа на пулта да прекъсне предаването. После тръгна към Оперативната зала, за да гледа шоуто по всички световни канали.

Вицепрезидентът Бакстър гледаше изявлението на Азис онемял. Лимузината се движеше плавно от Ленгли към Морската обсерватория. Няколко мотоциклета и две полицейски коли я следваха плътно. Далас Кинг седеше до Бакстър на просторната задна седалка и говореше по мобилния си телефон. Радваше се, че трябва да прави нещо, а не да мисли за провалящата му се кариера.

Не отделяше поглед от малкия телевизор.

— Не! Не си губете времето да задавате обичайните въпроси! Не ме интересува за кого са гласували на последните избори или дали имат намерение да гласуват отново. Не ме карайте да повтарям! Този проблем е отвъд партийните различия. Искам информация и я искам до един час! По-късно ще дойдем, за да направим анализ. — Кинг млъкна и се заслуша в думите на човека от Демократическата партия, с когото говореше. После нервно закима. — Не ме ли чувате? Не искам да ми казвате резултатите. Искам да ми кажете мнението си! — Отново се заслуша. — Да, добре. След като вземем някакво решение, ще проверим с какви гласове разполагаме, за да го подкрепим, но сега искам да разбера какво мислят за този човек. — Кинг замълча и се загледа в телевизора. Азис се беше представил по-добре от половината политици! Говореше гладко. Изглеждаше искрен. По дяволите, беше фотогеничен! — Не забравяйте да ме информирате за отношението на жените към него. Да, само няколко въпроса!

Отмести телефона от ухото си и погледна шефа си. Изражението на Бакстър се беше променило от искрено учудване към нещо средно между гняв и примирение.

— Направо ни прекара! — промълви, без да отделя очи от екрана. — Медиите ще ни разнищят за този неуспешен опит да вкараме агенти в сградата.

„Почакай да разберат, че съм уредил посещение на един от ония в Белия дом!“ — изстена мислено Кинг.

— Медиите няма да ни създадат проблеми — каза гласно. — До утре това ще е минало, защото ще се случи нещо друго.

— Не мисля — възрази Бакстър. — Над този инцидент е написано с големи букви „федерално разследване“.

— Цялата история се свързва с „федерално разследване“ и този инцидент ще е само една малка част. Освен това ние ще излезем чисти от тази каша. Генерал Флъд вече пое вината за случилото се, и то пред директора на ФБР Роуч. А той ще е човекът, който ще води разследването.

— Не знам… Все още историята ми понамирисва — промърмори Бакстър.

— Не забравяй, че когато всичко свърши, най-добре ще се чувства онзи, който мирише на рози, а аз ще се постарая това да си ти.

— Далас — направи гримаса Бакстър, — не мисля, че гледаш реално на нещата. Те ще искат да знаят дали съм дал разрешение за тази операция.

Кинг извърна лице. Искаше му се да зашлеви вицепрезидента и да кресне: „Само ако знаеше какви проблеми имам аз!“

— За последен път ти казвам — не се притеснявай за медиите — изрече. — Аз ще се оправя с тях. Трябва да си събереш мислите и да започнеш да се държиш като президент. Трябва да заемем някаква позиция по този проблем и ако нещата се развият така, както мисля, смятам, че ще имаме възможност да излезем сухи.

— И как по-точно ще се измъкнем? — озъби се Бакстър.

— Все още не знам, но ще го измисля.

— Най-добре да свикам на съвещание Националния съвет за сигурност — въздъхна вицепрезидентът.

Кинг кимна.

— Изглежда, това е най-добрият ход в момента.

— Заеми се — махна с ръка Бакстър.

— Къде и кога?

— В десет, в Пентагона. — И се загледа през прозореца на лимузината.