Власт

21.

Заповедта беше дадена, червената светлина угасна. Бяха решили, че пръв ще тръгне Рап. Адамс щеше да го последва, Харис оставаше последен. Рап повдигна платнището. Прехвърли през пролуката в оградата голямата раница, а след това, хванал двете по-малки, които му беше дал Дюмонд, премина от другата страна. Адамс и Харис го последваха. Запромъкваха се между клоните и храстите.

Внимаваха да остават далеч от пътеките, които агентите от Тайните служби бяха прокарали между дърветата. Около тези пътеки бяха разположени най-много сензори. Знаеха, че терористите не използват системата за наблюдение, но не можеха да бъдат сигурни.

Когато стигнаха в непосредствена близост до шахтата, Харис придърпа микрофона към устата си.

— Новобранец, има ли някакво движение на покрива?

— Не. Той все още гледа на запад.

От лампите на улицата идваше достатъчно светлина, за да могат да се виждат един-друг. Рап кимна към Адамс. И двамата бяха чули отговора в слушалките си. Адамс извади няколко от фалшивите храсти от земята. Те бяха поставени така, че да закриват вентилационната шахта през цялата година. Пътят към шахтата се откри. Харис и Рап извадиха малко черно платнище. След като го разстлаха над входа на шахтата, тримата се хванаха на работа. Рап държеше малка кутия с инструменти, а Харис светеше отстрани с фенер. Старият човек напръска болтовете с масло и ги разви с малка автоматична отвертка. Преместиха бавно капака на шахтата, като внимаваха да не се чуват звуците от търкането на метал в метал.

Рап заспуска раницата си надолу. Харис закачи малка макара и прекара през нея въже, което идваше през оградата и беше закачено за колата им навън.

Рап включи малкото си фенерче и го насочи към дъното на шахтата. Харис хвана края на въжето и го завърза за глезените на Мич. После си сложи чифт ръкавици. След това сграбчи въжето и кимна към Рап. Мич се наведе напред в тъмната шахта.

— Спускай — прошепна през рамо.

Харис бавно започна да отпуска въжето. В шахтата Рап включи малка миньорска лампа, която беше закачил на бейзболната си шапка.

— Спри — прошепна той, когато наближи дъното. Провря се през деветдесетградусовия завой, който правеше шахтата. — Добре, сега по-бавно. Отпусни ми още един метър въже. — След секунда отново се движеше, хвана се за хоризонталния отвор и започна бавно да се провира навътре. Чу някакъв шум в слушалката си. — Спри. Така е добре. — Сгъна крака към тялото си и развърза въжето от глезените си. — Издърпай го.

Въжето изчезна нагоре в шахтата. Рап се преобърна по корем. Без да губи време, хвана дългото въже, с което беше спуснал раницата, и го развърза. След това извади по-късо въже и единия му край завърза за раницата, а другия — за левия си глезен. Освети дълбоката шахта пред себе си и я огледа. На около шейсет метра пред него се виждаше другият завой на шахтата. Там сякаш тръбата ставаше по-тясна. Рап се намръщи. Мразеше тесни пространства.

— Милт, тръгвам — прошепна в микрофона. Запълзя бавно напред. Радиовръзката вече беше много лоша.

Малко след като бяха изгубили връзка с Рап, бе прекъснала и радиостанцията на Милт Адамс. Кенеди свали слушалката си и погледна часовниците на стената вдясно. Можеше да направи само едно. Във Вашингтон беше единайсет. Тя спря поглед на часовника, който й трябваше, и извади мобилния си телефон. В Тел Авив беше седем часът. Набра номер. След няколко изпуквания някой вдигна слушалката.

— Файн. — Полковник Бен Файн заемаше в МОСАД пост, идентичен с поста на Кенеди в ЦРУ.

— Бен, обажда се Айрини Кенеди.

— Айрини — отвърна развълнувано той. — Извинявай, че не се обадих, но предположих, че си имаш работа.

— Следиш ли събитията? — попита уморено тя.

— Много внимателно. Мога ли да ти бъда от полза?

— Да. — Кенеди погледна към листа пред себе си. — Ще ти дам списък с имена. Искам да ги провериш.

— Колко са?

— Десет. Имаме достатъчно информация за седем от тях, но останалите три не можахме да открием.

— Можеш да разчиташ на мен.

— Благодаря, Бен. Задължена съм ти.

Настъпи мълчание, което полковникът наруши първи.

— Имам един въпрос към теб, Айрини. Получихме няколко съобщения, че един от най-важните ръководители на Хизбула е изчезнал. Ти знаеш ли нещо?

— Може би имам някаква информация.

Файн не отговори веднага. Тя усещаше, че се двоуми дали да поиска нещо от нея.

— Предполагам, че когато свърши всичко, ще ме информираш по-подробно.

— Вече съм го запланувала — отвърна искрено Кенеди.

— Добре — рече доволен Файн. — Мога ли да ти помогна с още нещо?

Кенеди се замисли.

— Не, не се сещам в момента, но ако намериш нещо за хората от списъка, ще ти бъда много благодарна.

— Ще се заема веднага. Не се притеснявай да се обадиш, ако ти потрябва нещо.

— Ще се обадя. Благодаря ти, Бен. — Когато затвори телефона, Кенеди постави списъка в папка и стана. Погледна към задните редове в стаята и махна с папката. Един от сътрудниците й стана и тръгна към нея.

— Изпрати по факса това на полковник Файн. — Мъжът кимна и излезе от стаята.

Рап чуваше само пращене в слушалките си. Непрекъснато се потеше, сърцето му биеше два пъти по-бързо, отколкото бе обичайно за подобни ситуации. Той се ядоса на шума в слушалките и ги свали. Знаеше, че Милт Адамс не е много далеч, защото го беше чул два пъти да киха от праха. Самият Рап вече няколко пъти беше потиснал това желание.

Спря, избърза потта от челото си ръка и си каза, че е крайно време да се успокои. Изразходваше два пъти повече енергия заради паниката, която го беше обхванала. Остана да лежи неподвижно поне минута, докато успокои дишането си. Според часовника беше в шахтата вече от петнайсет минути. Повече, отколкото беше очаквал. Вероятно краят вече не беше толкова далеч. След като беше завил по лявото отклонение, което отиваше към личните помещения на президента, беше изключил миньорската лампа на главата си. Мислеше, че е малко вероятно терористите да са слезли чак до мазетата на трето ниво. Азис не разполагаше с достатъчно мъже, за да контролира всяка част от Белия дом.

След още няколко мъчителни минути пълзене Рап стигна до края. Беше потънал в пот. Ослуша се. Чуваше се звукът от вентилационните инсталации, от котлите и от охлаждащите системи, както и от приближаващия се зад него Милт Адамс.

Рап реши, че е по-добре да отвори капака на шахтата, преди Адамс да е пристигнал. Включи миньорската си лампа и заразглежда капака пред себе си. Както му беше казал Адамс, пред него беше капакът към филтриращата система. Рап почувства облекчение. Мисълта, че старият човек може да греши и че ще трябва да се върне по същия път назад, го беше тормозила през целия път. Адамс му беше обяснил как точно да отвори капака. С оръжие в едната ръка той започна да отвива един по един болтовете, които държаха металния капак.

След като отви и втория болт, той остави капака да падне надолу и надникна в слабо осветеното котелно помещение на Белия дом. Вентилационната шахта стигаше до средата на помещението, където беше закачена за системата за вентилация.

Проврял глава през отвора, Рап се оглеждаше за датчици за движение. Когато се убеди, че е безопасно да излязат, той се върна обратно в прохода и отвърза въжето от глезена си. Забеляза, че Адамс наближава. Пусна въжето надолу, придърпа се напред към края на отвора и се измъкна от шахтата. Внимателно стъпи на земята и издърпа раницата си. Веднага след това извади автомата си MP 10 и включи малкото фенерче, захванато за долната част на цевта.

Ако Азис беше заложил тук взривни устройства, Рап не можеше да ги види. Няколко секунди по-късно от отвора се показа потната плешива глава на Адамс. Той покри устата си с две ръце и кихна. Рап му хвърли гневен поглед, преметна автомата през рамо и протегна ръце, за да помогне на Милт. Сграбчи го под мишниците и го свали долу без никакво усилие.

Веднага щом стъпи на земята, Адамс извади носна кърпа и си издуха носа.

— Какво става? — прошепна Рап.

— Алергията — отвърна Милт.

— Ще се оправиш ли?

— Да.

Рап се залови за работа. От раницата си извади малък видеоекран с оптичен кабел с миниатюрна камера в края. С това устройство щяха да проверяват дали зад някой ъгъл не се крие терорист. Мич провери и уреда на Адамс. После прегледа оръжието си.

— Имаш ли въпроси? — попита шепнешком.

— Не.

— Тогава да тръгваме.