Власт

38.

Стансфийлд позволи на генерал Флъд да изпусне малко пара. Генералът крачеше пред бюрото му и размахваше ръце, докато директорът на ЦРУ от време на време се съгласяваше с него. Разузнавачът ветеран знаеше, че Бакстър ще им забрани да действат, и вече мислеше с три хода напред. Той можеше да предупреди генерал Флъд за реакцията на Бакстър, но беше по-добре да има ядосан генерал до себе си.

Започваше трудната част. Стансфийлд знаеше, че вицепрезидентът никога няма да дръпне спусъка. Трябваше да направят нещо, преди да е станало по-лошо. Бакстър само се опитваше да печели време. Фактът, че при толкова тежка криза вицепрезидентът реагираше по такъв начин, правеше трудното му решение много по-лесно.

Томас Стансфийлд беше решен да стори нещо, което през цялата си петдесетгодишна кариера си бе позволил само веднъж. Решението му можеше да провали кариерата му и да опетни името му, но той беше готов да поеме риска. Все още държеше скритите си асове и сега беше моментът да ги използва.

Генерал Флъд приличаше на треньор по футбол, който се кара на отбора си на полувремето. Стансфийлд го гледаше как крачи напред-назад, като не спира да размахва юмруци и да ръси ругатни. Постепенно генералът намали децибелите.

— Ти май не го приемаш много навътре, а? Президентът е в опасност. Сега разбирам защо Азис поставяше исканията си през толкова дълги интервали. Нуждаел се е от време.

Стансфийлд кимна. Беше време да опипа почвата.

— Да, но какво можем да направим по този въпрос? Ако Бакстър не ни даде одобрението си, оставаме с вързани ръце.

— Няма какво да направим. Този идиот дава заповедите и ако не намерим начин да го убедим, че трябва да атакуваме, ще стане още по-лошо.

Стансфийлд смяташе Флъд за добър войник. Мисълта да наредят нападение, без да питат Бакстър, дори не беше минала през главата на генерала. При директора на ЦРУ беше различно. Разузнавачът действа по други правила. Той търси по-различни, нестандартни начини за решаването на проблемите. Въпреки че идеята на директора беше в противоречие със заповедите на Бакстър, той вече бе взел решението си и щеше да го осъществи сам. Останалите щяха да изгубят прекалено много, ако ги замесеше.

— Има и още една възможност — промълви.

Погледът на Флъд се изпълни със скептицизъм. Той също се беше опитвал да намери изход от кризата. Не беше успял.

— Не виждам друг път за решаване на кризата с изключение на това — да се надяваме Бакстър да одобри плана за нападение.

— Има още един начин и той е единственият за нас.

— Би ли ме просветлил?

Стансфийлд поклати отрицателно глава.

— Мисля, че ще е най-добре да не знаеш нищо.

Флъд скръсти ръце.

— Как имаш предвид, Томас? — изрече бавно.

Стансфийлд отправи поглед навън през големия прозорец зад бюрото си.

— Добре знаете какво трябва да бъде направено, генерале — заговори, без да се обръща към Флъд. — Аз не виждам смисъл да бъдат пожертвани кариерите на двама, ако можем да минем с един. — Той бавно се обърна и погледна генерала. После добави: — Мисля, че сега е най-подходящият момент за теб и за генерал Кембъл да идете да навестите хората на фронтовата линия. Поговорете с Екипа за борба с тероризма и с отряд „Делта“. Проверете дали са готови за действие, когато дойде заповедта.

Флъд се двоумеше. Искаше да знае какво е намислил Стансфийлд. Но, от друга страна, разбираше, че не трябва да се замесва.

— Томас, какво кроиш?

Директорът заобиколи бюрото и постави ръка на рамото на генерала.

— Имам добри намерения. Не се притеснявай. Само се погрижи момчетата да са готови, когато дойде заповедта.

След по-малко от минута бяха в командната зала. Флъд беше казал на Кембъл, че ще отидат да навестят отряд „Делта“ и Екипа за борба с тероризма на Тайните служби. Кембъл предположи, че това посещение е свързано с телефонното обаждане до вицепрезидента, и започна да се надява, че скоро ще им разрешат да нападнат.

След като двамата генерали излязоха, Кенеди се обърна към Стансфийлд:

— Бакстър разреши ли да нападнем сградата?

— Боя се, че не.

Кенеди сви устни.

— Защо тогава генерал Флъд бързаше толкова, за да отиде там?

— Трябва да подготви някои неща. — Стансфийлд погледна часовника си. — Имаме ли връзка с Мич?

— Да.

Стансфийлд премисли отново плана си. После се огледа.

— Айрини, кажи на всички да излязат да си починат за петнайсет минути.

— На всички ли? — попита Кенеди.

— Да, на всички — повтори спокойно Стансфийлд. — И никой да не стои на вратата.

Кенеди познаваше шефа си. Веднага разбра, че не се шегува. Знаеше, че има много сериозна причина за необичайната си молба, и затова веднага се зае да я изпълни. Отиде при всеки от присъстващите поотделно. Никой не я попита каква е причината за тази заповед.

За по-малко от две минути всички напуснаха залата. Сега в полумрака стояха само Стансфийлд и Кенеди. От стената с мониторите се стелеше лека синкава светлина.

— Ти също, Айрини — погледна я Стансфийлд.

Кенеди се изненада. Нямаше нищо в тази сграда, което да й беше забранено да види или да чуе, освен ако не беше противозаконно. Тя погледна подозрително шефа си и се запита какво ли е решил да прави. Сетне се отправи към вратата.

Рап беше приел извинението на Анна Райли. Знаеше, че да я моли да не разказва за тези събития, беше несериозно. Щеше да ги огласи — по един или по друг начин, — но само след като приемеше условията. От ъгъла на стаята дойде сигнал, че някой се опитва да се свърже по радиостанцията. Рап се пресегна и вдигна слушалката.

— Да.

— Мичъл, обажда се Томас. Намери ли начин да решиш последния ни проблем?

Рап малко се изненада, че Стансфийлд го нарича с пълното му име.

— Може би. Милт мисли, че е намерил начин, но ще е трудно да достигнем до целта от настоящото си местоположение.

— Мичъл — заговори Стансфийлд след известно време, — ти пожертва много през последните десет години и аз съм ти благодарен. — Той отново замълча. — Ще те помоля да направиш нещо и не искам да го обсъждаш с никой друг. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Първо, трябва да разберем дали Хейс е в безопасност в бункера си. Второ, трябва отново да осъществим връзка с него. Телефоните и радиостанциите в бункера са заглушени, както ти е известно. Намери устройството за заглушаване и го унищожи, за да мога аз да говоря направо с президента.

— Как бихте искали да го направя, сър?

— Бих предпочел да бъдеш много тих, но използвай всичко, което намериш за необходимо.

Даваха му разрешение да действа така, както намереше за добре. Сега вече наистина щеше да си свърши работата. Изведнъж той се сети, че нещата не са съвсем наред.

— Някой друг знае ли за това?

— Не, само ние двамата с теб.

Рап затвори очи.

— Ами Айрини?

— Не. Само ние двамата.

— Значи известно време ще работя съвсем сам.

— Опасявам се, че да. — Именно това не харесваше в плана си, но нямаше друг начин.

Рап се замисли дали ще успее без подкрепления.

— Ще се погрижа, сър — отвърна след малко. — Вие само си осигурете тила. Тук нещата могат доста да загрубеят.

— Ще го направя, Мичъл. Бъди внимателен.

— Винаги съм внимателен. — Рап остави слушалката и погледна Адамс.

„Нещо много странно се случва навън“, каза си. Необичайното поведение на Стансфийлд го бе удивило. Сега обаче не биваше да се разсейва. Имаше за какво да се притеснява.

Рап посочи чертежите на сградата.

— Трябва да намерим начин да проверим дали президентът е в безопасност.