Власт

53.

Трите малки хеликоптера набраха скорост. Валеше като из ведро, вятърът се усилваше. Пилотите увеличиха дистанцията. Първият хеликоптер увисна над Белия дом и четиримата командоси се спуснаха по въжетата. Последваха ги и бойците от другите две машини. Екип „Алфа“ действаше.

Азис се чудеше какво да предприеме, когато чу изстрели от „Калашников“ един етаж по-горе. Хукна обратно към преддверието на бункера. Нито Ясин, нито жената имаха представа, че нещо се е объркало. Азис сграбчи жената за ръката, повали я на колене пред себе си и я повлече по коридора.

— Отвори вратата! — извика на Ясин.

Когато се приближиха до стълбището, отново се чуха изстрели. Азис отвори вратата и извика Бенгази. Изчака няколко секунди, но не получи отговор. Бесен, че са попречили на плана му, когато е бил толкова близо до успеха, той сграбчи жената за косата и я изкара на стълбището. Трябваше да се добере до първо ниво, инак нямаше да се измъкне. Бутна жената пред себе си. Изстрелите ехтяха над тях.

Когато стигнаха вратата за мазето на първо ниво, Азис се огледа. Продължиха нагоре. На следващата площадка Бенгази и Раджиб стреляха към горните етажи. По стълбите падаха гилзи.

— Муамар — надвика куршумите Азис, — остани тук още минута, не повече, и тръгвай към тунела.

— Добре! — викна Бенгази, без да се обръща.

Бяха вече на долния етаж, когато отгоре се чу силен тътен и нещо просветна. Азис държеше жената пред себе си като щит. Продължиха към тунела към Министерството на финансите. Това беше единственият път навън.

Зад ъгъла спряха. Азис се извърна рязко и удари жената с юмрук. Тя се свлече в безсъзнание. Той остави автомата си на пода и започна да съблича зелените камуфлажни дрехи.

Рап бързо претърси помещението. Започна да маха качулките от главите на заложниците. Беше преброил деветима мъже. Миришеше на урина.

— Уиски Четири, как е положението? — попита той.

— Всичко е наред. Има трима убити терористи и нито един убит заложник.

Рап погледна бомбата до стената. Червената лампичка върху нея мигаше.

— Все още не сме готови да излезем — каза той. — Доведи сапьорите тук. После се обърна към заложниците: — Спокойно. Няма от какво да се притеснявате. — После вдигна микрофона си: — Контролна зала, как ще процедираме оттук нататък?

— Започвайте да извеждате заложниците към тунела — отвърна Кенеди. — Ако не намерим друг начин, ще ги вземем с хеликоптери от покрива.

— Разбрано. Момчета, можете ли да ходите? — В отговор няколко от тях кимнаха. — Добре, тогава ме последвайте, но не пипайте нищо. За тези от вас, които не могат да се движат, ще се върна по-късно.

Рап поведе първите трима към скритата врата в стената.

— Контролна зала, какво е положението с Азис? — попита, докато тичаше към вратата. Не получи отговор. В този момент чу слаб шум. Червената светлинка на бомбата вече не мигаше. На нейно място се беше появила зелена, а под нея се виждаха цифрите на часовник.

— По дяволите! Бомбите се задействаха! Контролна зала, чувате ли ме? Уиски Четири, чувате ли ме? — Рап се затича обратно при заложниците. — Момчета, трябва да действаме бързо. Харис, изведи всички заложници в тунела. Това е единственият ни шанс.

— Би ли повторил? — обади се генерал Кембъл.

— Бомбите се активираха! Трябва да действаме бързо. Извикайте „Алфа“ да се върне на покрива. — Рап се обърна към заложниците: — Да тръгваме! Вървете след мен.

Той хукна към тунела, заложниците го последваха. Когато минаваше покрай контролната зала за наблюдение, той извика Милт и Анна. От долния етаж идваха заложниците от стаята за отдих.

— По-бързо! Цялата сграда е пълна с експлозиви и не знам още колко време ни остава! — извика той. Хората се втурнаха нагоре.

В края на колоната тичаха тюлените. Последен бе Харис. Носеше един от заложниците на ръце.

— Има ли още хора долу? — попита Рап.

— Не — отвърна Харис. — Хайде, идвай и ти.

Рап тръгна след Харис, като затвори голямата метална врата след себе си.

Азис надникна зад ъгъла, за да види дали Бенгази идва. Стрелбата беше спряла, което според него беше лош знак. Можеше да означава само, че Муамар и Раджиб са мъртви и че американците щяха скоро да бъдат при него.

Той погледна пейджъра си и се усмихна. Американците щяха да бъдат много изненадани. Бомбите вече се бяха активирали. След като бяха заглушили сигнала от лаптопа, пейджърите вече не получаваха команди и бяха задействали бомбите.

Зелените дрехи бяха заменени с черните маскировъчни униформи с жълт надпис „ФБР“ на гърба. Планът беше рискован, но не и неосъществим. Азис щеше да бъде облечен в униформата на ФБР, щеше да носи американски автомат и да нахлузи противогаз на главата си. Нямаше начин да го познаят в суматохата, която щяха да предизвикат бомбите навън. Отново погледна зад ъгъла. Очакваше да види хора от Екипа за борба с тероризма, но те не се появяваха. Беше подозрително тихо. Той отново погледна пейджъра си и си сложи противогаза.

Първата експлозия се чу като далечен тътен. Последваха я още няколко. Сградата се разтресе. От тавана започна да пада мазилка. Взривната вълна повали Азис върху падналата в несвяст секретарка на президента. Той се изправи, изтупа праха от косата си и извади малко фенерче. Ушите му бучаха. Включи светлината и се огледа.

Беше сигурен, че тунелът остава вляво. Тръгна натам, но пред него се появи купчина циментови отломки. Започна да се катери по тях. Страхуваше се някой по-голям блок да не е запушил изхода.

Противогазът му пречеше да диша, Сали Бърк му тежеше. След известно време въздухът се поизчисти и видимостта се подобри. Азис ускори крачка.

Изведнъж тунелът свърши и пред него изскочиха няколко души, облечени в униформи като неговата.

— Линейка! — извика Азис. — Трябва да я отнеса до линейката!

Един от мъжете го хвана за ръката и го издърпа настрани. Казваше нещо.

— Не чувам! — заклати глава Азис. — Оглушах от експлозията.

Когато излязоха от сградата, видяха отпред редица пожарни коли. Азис тръгна към спрелите малко по-нагоре линейки. Сега всяка секунда беше ценна. Искаше да свали противогаза, но беше твърде рисковано. Тук трябваше да го чака Салим.

Когато стигнаха на кръстовището на Петнайсета улица и Хамилтън на една пресечка от Белия дом, се чу още една експлозия. Капакът на едно кошче за боклук наблизо изхвърча във въздуха. Мъжът, който му помагаше да върви, се хвърли на земята. Азис знаеше, че ще има и още експлозии, ако Русан си беше свършил работата.

Затича се по тротоара. Не спираше да се оглежда за бялата коса на Русан, но не го виждаше. Помисли си, че Салим се е уплашил и е избягал. Вече беше стигнал до последната линейка, когато го видя.

Отвори задната врата и се строполи вътре.

— Да се махаме — изрече задъхано.

Салим включи на задна и изтегли линейката на улицата. Включи сигнализацията и даде газ. Полицаите на кръстовището успяха да преместят бариерата малко преди линейката да връхлети върху нея.

Вицепрезидентът Бакстър крещеше вече от половин час на Далас Кинг. След като се бяха подиграли с него така, както никога през живота му, той тресна телефона и се развика на Кинг. Обвиняваше шефа на екипа си за всички грешки.

Кинг мълчеше. Тайничко вече се чувстваше по-добре. Това, че Бакстър нямаше да стане президент, не би попречило на кариерата му, но ако Абу Хасан се измъкнеше и разкажеше за онази разходка в Белия дом на ФБР или на медиите, с него беше свършено.

Кинг изчака шефа си да се навика и заговори бавно. Каза, че те са спасили живота на двайсет и пет заложници за някакви пари, които дори не са и техни. Намекна, че този проблем не е могло да бъде решен по-добре. След това, за да погъделичка егото на шефа си, добави, че историята е действителният съдник на действията им. Историята щеше да запомни Шърман Бакстър като политика, за когото човешкият живот е по-важен от парите и партийните пристрастия.

— Помни, че още нищо не е свършило. — Кинг се бе поотпуснал. Виждаше, че Бакстър харесва това, което чува. После изведнъж замълча, замисли се и добави: — Това е страхотно. Наистина.

— Кое? — попита учудено Бакстър.

— Току-що Хейс ти направи най-голямата услуга. — Кинг плесна с ръце. — Ти вече не носиш отговорност и това се случи в най-удобния момент. Утре Азис ще поиска нещо още по-голямо и ти няма да си този, който ще трябва да решава какво да прави. Ще трябва да щурмуват Белия дом и на Хейс ще му се наложи да издаде заповедта за това.

Уморена усмивка изкриви устните на Бакстър.

В този момент вратата се отвори и секретарката застана на прага.

— Включете телевизора.

Бакстър скочи от креслото и сграбчи дистанционното. На екрана се появи картина от портала на Белия дом, през който минаваха пожарни коли. Репортерите викаха в микрофоните, че засега няма данни за оцелели.

В момента, в който водещият повтори „няма оцелели“, Далас Кинг избута секретарката от кабинета и затвори вратата. Двамата с Бакстър останаха втренчени в екрана. Около Белия дом се виждаха пламъци.

— Никой няма да излезе жив оттам! — каза Кинг. Вътрешно ликуваше.

Бакстър поклати отчаяно глава.

— Трябва да съобщим на медиите, че не ти си виновен за тази катастрофа — додаде Кинг.

Вицепрезидентът се взря в него.

— Далас, това е трагедия — промълви.

— В живота има много трагедии, Шърман. Трийсет хиляди души измират при автомобилни катастрофи годишно, сто хиляди — от рак на белите дробове — заговори Кинг. — Това наистина е трагедия, но на мен работата ми е да кажа на обществото, че не ти си виновен за нея. — Далас вдигна слушалката и набра номер. Когато от другата страна се обади оператор, Кинг каза: — Свържете ме с Шийла Дън! Кажете й, че я търси Далас Кинг, шеф на екипа на вицепрезидент Бакстър.

Докато чакаше, гледаше как Белият дом гори по телевизията.