Власт

6.

Вашингтон, 8.05 ч.

Добре облеченият мургав мъж влезе в кабинета на председателя на Демократическата партия. Ръс Пайпър стана от креслото зад бюрото си, за да посрещне своя богат гост.

— Принц Калиб, за мен е удоволствие най-накрая да ви срещна — протегна ръка той.

Рафик Азис пое подадената ръка и леко я стисна.

— Как мина полетът? — попита Пайпър.

Азис погледна към поставените в рамки снимки по стените.

— Добре. — Истинският принц Калиб беше затворен човек; трябваше да се придържа към легендата си.

— Разбрах, че сте на път за клиниката „Майо“, за да посетите баща си.

— Така е — кимна Азис.

— Какво е състоянието на Негово величество?

— Добре е. — Азис извади златна табакера от вътрешния си джоб. — Докторите в клиниката „Майо“ са най-добрите в света. — После запали цигара с позлатена запалка, вдъхна дима и застана до прозореца.

Пайпър зяпна. Едва се сдържа да не направи забележка на принца, че в кабинета не се пуши, но след като помисли, реши, че е по-добре да премълчи. Прокара длан по вратовръзката си, за да провери дали стои добре.

— Да. В клиниката постъпват за лечение и някои от нашите президенти — рече гордо.

Азис продължаваше да гледа през прозореца към Капитолия. После бавно се обърна към Пайпър:

— Предполагам, не сте имали трудности да уредите срещата ни?

— Никакви — вирна глава Пайпър. — С президента сме много близки.

— Добре. — Азис извади чек. — Уредил съм тези пари да бъдат прехвърлени на партията ви чрез една от моите американски компании.

Пайпър сграбчи чека и прикова поглед в малкото квадратче в десния ъгъл. Сумата беше голяма.

— Помощта ви ще бъде оценена, Ваше височество. — Азис кимна разсеяно. — Обещавам ви, че ще направя всичко възможно вашата страна да получи оръжията за отбрана, които искате.

— Нашето царство — поправи го принцът.

— Да, царство. — Пайпър нервно потри ръце. — Приемете моите извинения. — После погледна часовника си и добави: — Най-добре да тръгваме. Долу ни чака лимузина, която ще ни откара до Белия дом. Няма да е много учтиво да закъснеем за срещата си с президента.

— Така е. — Азис се усмихна. — От доста време с нетърпение чакам този ден.

Белият дом

Президентът Хейс седеше зад бюрото си в Овалния кабинет. Беше преметнал сакото си през високата облегалка на коженото кресло. Четеше програмата си за деня. Срещата в девет беше заградена с химикалка. До часа имаше добавени няколко думи на ръка. Президентът се взря в нечетливия почерк.

Без да чука, през главния вход влезе Валъри Джоунс с кожена чанта в ръка, стиснала под мишница няколко папки.

— Добро утро, Робърт. — Прекоси стаята и постави папките на бюрото на президента. — Има промяна в последния момент в програмата. Принц Калиб от Оман е на път към клиниката „Майо“, за да посети баща си.

— И? — вдигна химикалка Хейс.

— И… — Джоунс сложи ръце на кръста си. — Не ти трябва да знаеш повече. Повярвай ми. Предстоящата ти среща с него си струва.

Президентът кимна. Облегна се назад в креслото и хвърли поглед към Джоунс, за да види как е облечена. Беше в жълта блуза и черна пола. Напомняше оса.

Тъй като имаше жена и две дъщери, Хейс беше достатъчно съобразителен да запази това мнение за себе си.

— Какво друго ще ми кажеш?

— Първата дама напусна летище „Андрюс“ и ще кацне на летище „Колумбия“ към десет часа. Което ми припомня, че… — Джоунс пристъпи напред и опря ръце на бюрото — петото внуче на президента Робърт Ксавиер Хейс утре навършва една годинка.

Хейс поклати глава.

— Ще се срещна с малкия Робърт след две седмици и тогава ще отпразнувам рождения му ден.

— Мисля, че ще е добре утре да отидеш — настоя шефът на персонала.

— Не! Ще излезе много скъпо да се лети само за една вечер.

— Добре. — По настояване на първата дама Джоунс се беше опитала още веднъж да убеди президента да промени решението си. Взе едната от папките, които беше донесла, и я отвори. — Трябва да подпишеш около трийсет документа. Има някои, което трябва да прочетеш, и други, които направо може да парафираш.

Хейс въздъхна.

Вашингтон

Белият камион на фирмата за пране отби и влезе в подземния гараж на финансовото министерство. От будката край входа излезе униформен пазач.

— Как си, Вини? — усмихна се той.

— Добре, Тони — отвърна шофьорът и скочи от кабината. — Успя ли да поспиш тази сутрин?

— Не съвсем. — Тони му подаде списък за регистрация. — Гледа ли мача снощи?

— Разбира се. Мразя „Янкис“ повече от „Ред Сокс“. — Абу Хасан пое списъка и написа вътре фалшивото си име Вини Вители. Работеше за „Белият рицар“ повече от осем месеца. Те бяха подписали договор с Министерството на финансите. Да го вземат на работа и да премине проверките на ФБР за миналото му, се беше оказало твърде лесно. Трудното беше да се отърве от предишния шофьор. Слагаха отрова в храната му и преди около пет месеца той напусна по болест. Две седмици по-късно, когато шофьорът беше застрелян при обир, Хасан зае мястото му.

Той върна обратно списъка за регистрация на офицера от Тайните служби.

— Имам два билета за мача на „Индиана“ в събота. Искаш ли ги?

— Би било страхотно! На сина ми много ще му хареса.

Хасан се усмихна в отговор.

— Добре — промърмори. Много се беше старал да се запознае с колкото може повече униформени служители от охраната. Това беше от голямо значение за мисията. Ако успееха да вкарат камиона в сградата, планът им щеше да успее. — На работа ли ще бъдеш утре следобед?

— Да.

— Добре. Ще ти донеса билетите.

— Благодаря ти, Вини. Оценявам жеста.

Хасан се върна в кабината. Докато тежката метална врата се отваряше, той погледна към оградата, която отделяше сградата на министерството от зелената площ при Белия дом. Изсмя се победоносно. Включи на скорост и влезе в гаража.

Таксито се движеше бързо по Пенсилвания Авеню. На кръстовището със Седемнайсета зави и спря. Два километра по-надолу по същата улица се виждаше Белият дом и движението беше затворено за всякакви автомобили. Анна Райли седеше на задната седалка и гледаше към своеобразната барикада, която бяха построили агентите от Тайните служби. От двете страни имаше циментови колони, между които беше оставено място за една будка за човека от охраната и дебела метална бариера с надпис „Стоп“. Бариерата се вдигаше със специално конструирана за целта хидравлична система.

Райли плати и слезе от таксито. Носеше на рамо голяма черна торба и малката си кожена дамска чанта. Прибра дългата си черна коса зад ушите и се вгледа в сградата пред себе си.

Младата репортерка беше облечена в черна пола и сако, под което се виждаше бяла блуза. Кожата й беше матова, на лицето й грееше усмивка.

Тя застана пред офицера в будката край бариерата.

— Добър ден. Аз съм новият кореспондент за Белия дом на…

Униформеният агент се приближи до бронираното стъкло и натисна едно копче пред себе си.

— Госпожо, тук проверяваме само превозните средства. На северозападния вход към Белия дом ще ви приемат.

Райли благодари и тръгна обратно по Пенсилвания Авеню. От лявата й страна се виждаше къщата „Блеър“, временното жилище на президента, когато не беше възможно да остава в Белия дом. В следващата пряка младата жена спря пред друга будка и показа документите си на мъжа зад бронираното стъкло. След като беше работила като репортер за Ен Би Си през последните пет години в Чикаго, й бяха гласували доверие да стане новият кореспондент в Белия дом.

Огледа се, докато чакаше мъжът от охраната да провери данните й в компютъра. От другата страна на оградата се виждаше оборудването на снимачните екипи. Анна не можеше да изброи колко пъти си беше представяла, че стои именно на това място и предава за зрителите последните новини от Белия дом. Откак беше започнала да учи журналистика преди дванайсет години, беше мечтала за този момент. Нямаше вече да чете скучните прогнози за времето, спортните новини и съобщенията за убийства. Райли се усмихна при спомена за живота си досега. Приятелите й и братята й щяха да й липсват, но Чикаго не беше далече.

Униформеният служител на Тайните служби погледна Райли през стъклото.

— За първи ден идвате на работа, нали? — попита.

— Да — усмихна се тя.

Агентът постави картата й за самоличност и значката й в металния улей под стъклото.

— Моля ви, носете тази значка винаги когато сте в района на сградата — каза учтиво. — Можете да продължите направо по улицата към онази малка бяла постройка. Там ще ви кажат къде да отидете.

Райли му благодари. С металическо жужене пред нея се отвори първата, а след това и втората врата. Тя пое към бялата постройка. Почти беше стигнала, когато край бордюра спря лимузина, едната врата се отвори и познат глас извика името й. Райли се обърна и видя Ръс Пайпър, бившия кмет на Чикаго, да се измъква от колата.

— Ръс! — възкликна тя и разпери ръце.

Пайпър я притисна до огромния си корем.

— Миналата вечер Дороти ми каза, че ще пристигнеш в града, но не предполагах, че ще е толкова скоро!

— Преди два дни все още не знаех дали ще дойда, или не. Откъде жена ти е разбрала толкова бързо?

— Предполагам, че майка ти й е казала, което означава, че вече половин Чикаго знае, че ти си новият кореспондент на Ен Би Си от Белия дом. — Пайпър отново я прегърна. — Поздравявам те, Анна. Знам колко усилия положи. — Той я целуна по челото. Майка й беше активист на Демократическата партия в Чикаго и познаваше Пайпър от години. — Кога възнамеряваше да ми се обадиш?

— Пристигнах вчера вечерта.

— Къде си отседнала? — Пайпър свъси вежди. — Надявам се, че няма да останеш в някой хотел! Дороти ще се разочарова, ако не дойдеш при нас.

Анна наведе глава настрани.

— Ръс, нали знаеш, че вече не съм малко момиченце. — Тя отмести очи от събеседника си, защото в този миг от лимузината излезе още един мъж, ако се съди по външния вид — чужденец и с много пари.

Пайпър проследи погледа й.

— Простете, принц Калиб. Бих искал да се запознаете с моята много добра приятелка госпожица Анна Райли.

Азис се втренчи в зелените й очи. Пое ръката й, наведе се и я целуна.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — изрече.

Райли отдръпна ръката си.

— За мен също — смотолеви.

— Анна е новият кореспондент на Ен Би Си в Белия дом.

— Поздравления. — Азис потърка брадичка и хвърли поглед към двамата агенти от Тайните служби при вратата.

— Благодаря ви.

Пайпър погледна часовника си.

— Анна, съжалявам, но закъсняваме за среща с президента. Имаш ли планове за довечера?

— Аз… — Райли се позамисли, но после поклати глава: — Не.

— Добре. Обади се на Дороти у дома и й кажи, че си пристигнала и ще вечеряме заедно.

Райли се засмя.

— Ще й се обадя.

— Добре, значи… доскоро.

Пайпър и Азис минаха през двойните врати към първия етаж на Западното крило. Униформен служител от Тайните служби, седнал зад бюро, гледаше малък монитор, свързан с рентгенов апарат и детектор за метали, вградени в дървената рамка на вратата.

Офицерът се изправи.

— Добро утро, конгресмен Пайпър.

— Добро утро, Дик. Водя гост, който ще представя на президента лично.

Агентът подаде значка на Азис.

— Моля ви, господине, носете тази значка, докато се намирате в сградата, а когато приключите посещението си, ми я върнете.

Азис взе значката.

— Благодаря, Дик — рече Пайпър.

Азис закачи значката за ревера си. Всичко изглеждаше прекалено лесно! С небрежно движение терористът натисна едно копче на часовника си и последва Пайпър.

Няколко пресечки по на изток слаб мъж, облечен в бяло яке и черни панталони, чистеше с прахосмукачка пода на най-горния етаж на хотел „Вашингтон“. За миг мъжът спря и погледна двойната врата, през която се излизаше на покрива. Оттам можеше да се види сградата на Министерството на финансите, а зад нея и Белият дом. Ясно се различаваше мъжът от охраната, застанал на покрива над личните помещения на президента на не повече от сто метра разстояние. Агентът беше облечен в син гащеризон, с бейзболна шапка на главата. На врата му висеше бинокъл и от време на време той оглеждаше района с него. На другия край на покрива се виждаше малка стъклена будка.

Салим Русан беше наблюдавал обекта през тези врати пет дни в седмицата през последните пет месеца. С агента на покрива щяха да се справят лесно. Младият палестинец хвърли поглед към лехите с рози, които стигаха чак до колоните на главния вход на Южната морава. Пред вратата стоеше агент от Тайните служби, който обаче не беше облечен в униформа. Това означаваше, че президентът е в Западното крило, както трябваше и да бъде. Агентът пред Овалния кабинет щеше да бъде първи, онзи на покрива щеше да го последва. Това решение щеше да вземе Азис. Той беше помислил за всичко, дори и за най-малките подробности.

Пейджърът на кръста на младия палестинец завибрира и той се стресна. Азис беше проникнал в Белия дом. Операцията беше започнала. Русан тръгна към килера в края на коридора, като не спираше да облизва устните си. Трябваше да потисне притеснението, което го бе обзело.