Власт

30.

— Вие знаете какво прави той, нали? — викна Рап в слушалката на портативната радиостанция. Гледаше стената пред себе си с празни очи, докато слушаше какво му казва генерал Кембъл за речта на Азис. Бяха му я пуснали по радиостанцията. Но Рап нямаше нужда да я слуша. Знаеше съвсем точно какви са намеренията на Азис. — Да. Праща ви за зелен хайвер.

— Моля? — кресна генералът.

— За зелен хайвер! — повтори Мич. — Иска политиците да вземат решението. След като изпълните исканията му, ще избяга и след година ще повтори акцията.

— Ами ако наистина иска да обяви примирие? — намеси се Айрини Кенеди.

— И дума не може да става за подобно нещо — отвърна Рап.

— Откъде си сигурен?

— Айрини, моля те! Добре знаеш, че той не дава пет пари нито за американците, нито за арабските си „братя и сестри“. Изразява интересите на групировки, които искат да изтрият Израел от лицето на земята. Колкото до нас, би прерязал гърлото на всеки, който се изпречи на пътя му.

— Тогава към какво се стреми? — попита Кенеди.

Рап се облегна на стената и се замисли. Погледна Райли, която се беше свила в единия ъгъл, завита с одеяло. Тя напрегнато го наблюдаваше.

— Опитва се да намери начин да се измъкне от тази каша, без да му пръснат черепа — каза в слушалката. — Знаеш, че обича да планира всичко, до последната подробност. Като гледам събитията досега, проблемът му е как да излезе от сградата… Как да се прибере в родината си. Нека предположим, че се е досетил как ще реагираме на всяка негова дума. Знае, че голяма част от политиците ще се обявят против нападение на сградата. Ако беше докопал президента в началото, сега нещата щяха да са различни. Мисля, че е имал намерение да използва Хейс, за да може да избяга, но сега ще трябва да промени плана си.

— И какъв ще бъде планът му? — попита генерал Кембъл.

Рап вдигна поглед и срещна зелените очи на Анна.

— Опитва се да манипулира общественото мнение. Без президента няма да се прибере в родината си. Нека го кажем направо… — Рап замълча и се замисли дали да продължи. — Всеки заложник може да бъде пожертван! Това е известно на Азис. Ако продължава да поддържа агресивна и враждебна позиция, ще ни принуди да нападнем сградата. Няма начин да стоим и да гледаме по телевизията как избива заложници! С всички тия глупости за мир той ни върна там, откъдето започнахме. Бакстър няма да ни остави да атакуваме, преди да се опитат да намерят мирно решение на проблема.

— Съгласна съм — отвърна Кенеди, — че може да жертва всеки един от заложниците. Президентът беше билетът му за връщане, но той не успя да го вземе.

— Той се опитва да даде възможност на политиците да излязат от тази каша, без да се изстреля дори един куршум — добави генерал Кембъл.

— Това няма да се случи, докато аз съм в сградата.

— Мич — заговори Кембъл, — не искам да правиш каквото и да било без наше разрешение! Сега двамата с Айрини трябва да отидем на среща в Пентагона. Междувременно искаме да останеш на мястото си. Когато се върнем, ще имаме по-ясна представа как да действаме. Разбрано ли е?

Рап опита да запази самообладание. Вече беше взел решение за себе си.

— Да, сър — отвърна кратко и остави слушалката на радиостанцията.

— Какво беше всичко това? — попита Райли след малко.

Той я погледна изпод вежди и затършува из една от раниците си.

— Нищо.

— Звучеше като нещо важно — продължаваше Анна.

— Виж, Анна, ти си репортерка. Не мога да споделям с тебе подробности.

— На кого ще кажа? — засмя се Райли. — Да не мислиш, че ще ти взема радиостанцията и ще се обадя в телевизията с ексклузивен репортаж?

Рап извади една вафла от раницата си и я подаде на Анна.

— Ето, вземи — каза той. — И престани да задаваш въпроси.

Райли взе вафлата и скъса опаковката.

— За кого работиш, Мич? За ФБР?

— Не… Не съвсем.

— Тогава какъв си? Военен ли си?

Рап не отговори.

Райли се усмихна.

— Ти ми спаси живота. Не ме интересува какво работиш.

— Анна — отвърна след малко Рап, — ако ти кажа нещо неофициално, ще обещаеш ли да не го огласяваш? Като имаш предвид, че ти спасих живота и всичко останало.

— Ще запазя в тайна всичко, което пожелаеш.

— Баща ми казваше — засмя се Рап: — „Никога не се бъзикай с умен човек!“ — Сетне извади малко фенерче от раницата си. — Да видим как се чувстваш тази сутрин — продължи. — Искам да проверя очите ти. — Рап хвана Райли за брадичката и погледна очите й. Зениците й реагираха нормално. Тя беше добре.

Той изключи светлината и докосна синината на лицето й.

— Боли ли?

— Не знам — намръщи се тя. — Как изглежда?

— Като се вземе под внимание това, през което премина, ще кажа, че изглеждаш доста добре — отвърна Рап.

— В такъв случай се чувствам добре — усмихна се Анна.

Мич се обърна към Адамс, който ядеше втора вафла:

— Мисля, че момичето е доста жилаво.

— Съгласен съм — отвърна по-възрастният човек.

— Жените са в състояние да понасят по-силна болка от мъжете — каза Райли.

— Чувал съм. — Рап извади кърпичка с дезинфектант и внимателно започна да отстранява засъхналата кръв от лицето й.

Кожата й беше гладка и мека. Завладяха го забравени чувства. Засъхнала кръв имаше и отзад на врата й. Рап я избърса и постави двете си ръце на темето й. Тя потръпна.

— Боли ли? — попита той.

Райли кимна.

— Какво стана със способността на жените да понасят повече болка от мъжете? — усмихна се командосът.

— Не знам, но мястото, което докосна току-що, адски ме боли.

— Опитай се да не мърдаш. Искам да разбера дали раната е опасна. — Повдигна гъстата й коса. Имаше голямо разкъсване на кожата на главата. Докато вадеше нова кърпичка, заговори, без да се обръща: — Милт, отвори картите, ако обичаш.

Избърса наранения участък внимателно. Болката изкриви лицето на Райли.

— Как се чувстваш?

— Ако не се движа, всичко е наред.

— Можеш ли да се изправиш?

— Мисля, че мога.

— Усещаш ли болка в гърба, гърдите или отстрани?

— Боли ме гърбът. И ръката.

— Трябва да те прегледам… — рече Мич.

— Мога да се оставя в ръцете ти — промълви Райли.

— Добре — изчерви се той. — Обърни се, ако обичаш. — Райли се обърна, а Рап вдигна тениската й.

Кожата й беше златистомургава. В горната част на гърба, вляво към рамото, имаше огромна синина. Рап внимателно докосна нараненото място, после натисна малко по-силно и тя рязко се дръпна.

— Можеш ли да си поемеш дълбоко дъх? — Райли си пое дъх и Рап пусна тениската й. — Вероятно е само натъртване и може би ще те боли известно време, но е сто пъти по-добре, отколкото да имаш пукнато ребро. Ти си едно силно момиче.

— Имам няколко братя — отвърна с усмивка Райли.

— Мисля, че си добре, но все пак не съм лекар — кимна той.

— А какъв сте, господин Круз?

— Имам работа — отвърна Рап и внимателно стисна рамото й. После се обърна към Адамс: — Милт, искам да ми покажеш на картата всяко стълбище и асансьор, които водят от този етаж към третия и надолу към първия.

Далас Кинг беше сменил батерията на мобилния си телефон с втората резервна. През последния час и половина телефонът му бе залепнал за ухото. Вървяха към крило Е на Пентагона. Няколко агенти на Тайните служби ги придружаваха.

Сега най-често задаваният въпрос беше: Какво ще направи правителството на САЩ? Отговорът зависеше от един-единствен човек. Това беше Реджиналд Боули, който в момента говореше по телефона с Далас Кинг и му представяше резултатите от предварителните социологически проучвания. Боули, един от най-добрите социолози в страната, предлагаше услугите си само на най-платежоспособните. Неговите статистически проучвания никога не се излъчваха по телевизията и не излизаха във вестниците. Кинг беше разговарял с двама от неговите сътрудници и не беше успял да им обясни много добре точно какво иска, но все пак мислеше, че сега е идеалният момент да похарчи малко пари за услугите им.

Кинг кимаше, докато слушаше последните резултати. Въпреки че очакваше подобно развитие на нещата, беше малко изненадан. Това, което чуваше, му харесваше. Според представителните извадки повече от шейсет процента от интервюираните мислеха, че трябва да се подкрепи мирното решаване на кризата. На въпроса — дали се вдигнат икономическите санкции, наложени на Ирак, осемдесет процента бяха отговорили утвърдително. Последната информация Боули беше обяснил по следния начин: „Има двайсетина процента, които биха предпочели да сринат Белия дом, вместо да дадат каквото и да било на терористите.“

Кинг очакваше и това. Хората, които биха заложили на крайните мерки, винаги излизаха на преден план при кризи. Те не го плашеха. Той трябваше да наблюдава останалата част от населението — шейсетте до осемдесетте процента от хората, които бяха гласували за мирно решаване на проблема. Когато Боули приключи, Кинг му каза да изпрати резултатите по факса, после затвори телефона, сграбчи Бакстър за ръката и го помъкна след себе си към най-близката врата.

Спря и постави ръка на рамото на вицепрезидента.

— Стана така, както мислех — зашепна бързо. — Повече от шейсет процента от хората искат мирно решение на проблема и към осемдесет са съгласни да вдигнем икономическите санкции от Ирак, като, разбира се, не отменяме военното ембарго.

— С други думи — ако окажем натиск върху ООН да отмени санкциите, това би било успешен ход? — поколеба се Бакстър.

— Така мисля — отвърна Кинг. — Освен това, ако го убедим да освободи половината заложници, ще извлечем допълнителна полза.

— На онези там няма да им хареса много — махна с ръка Бакстър.

— На тях няма да им хареса нищо друго освен атака срещу сградата. Ще трябва да се постараеш да попречиш именно на това. Вкарай в играта моралните ценности. Искаш да защитиш живота на невинните заложници…

— А принципите ни? — поклати глава Бакстър. — Ние смятаме, че зад това решение стои американският народ, но какво ще кажат за това политиците? Сред тях ще има против. Някои още са бесни, че им дадохме парите.

— Да вървят на майната си! — процеди Кинг. — Те ще си те мразят, без значение какво правиш. Ако пратиш командоси, всички политици от ляво ще се обявят против. Няма да можеш да угодиш и на двете крила. Трябва да си с народа и да останеш верен на принципите. От това зависи дали ще оцелееш.

Бакстър отново поклати глава.

— Не е сигурно. Общественото мнение е променливо като времето. Всичко е наред, докато можеш да предвидиш откъде ще задуха вятърът. В момента, в който направиш и най-малката грешка, те се обръщат срещу теб и… с теб е свършено.

Кинг сви устни. Работеше без почивка вече три дни. Беше изтощен. Писнало му беше да слуша как шефът му хленчи, а и си имаше по-сериозни проблеми.

— Шърман… — изкриви лице той. — Може би ще е най-добре да се откажеш. Сега имаш възможност да се превърнеш в човека, който спасява заложниците и оправя положението за разлика от останалите политици. — Далас замълча. — Така ще влезеш в историята. Ако не искаш, тогава остави Флъд и Стансфийлд да щурмуват сградата, да я разрушат и да избият всички вътре. Ще станеш известен като вицепрезидента, осъдил петдесет американци на смърт, вместо да отстоява принципите си!

Бакстър стоеше онемял. Не беше свикнал да му говорят с такъв тон. Вероятно именно по тази причина думите на Кинг му направиха такова впечатление. „Прав е“, каза си Бакстър. Ако искаше някой ден да стане президент, а той го искаше повече от всичко на света, трябваше да се превърне в лидер. Шърман Бакстър кимна бавно.