Власт

36.

Тюлените не обичаха да стоят и да чакат, имаше работа за вършене. Особено когато някой от другарите им е загинал. Командир Харис искаше да вземе участие в операцията и въпреки че не би го споделил с началниците си, искаше да застреля собственоръчно всички терористи. До един.

В момента Харис изкачваше стълбите на Старата поща на кръстовището на Дванайсета улица и Пенсилвания Авеню. Беше дошъл пеша дотук от командния пункт при Белия дом заедно с огромния Мик Ривърс. Хората му бяха по местата си.

Медиите бяха пощурели. Политиците бяха налапали стръвта, която Азис им бе хвърлил с високопарната си реч, и Харис подозираше, че е възможно да му бъде наредено да прекрати участието на „Тюлен — Група 6“ в операцията.

Имаше обаче и друга възможност. От предишни случаи лейтенант Харис знаеше, че понякога Пентагонът решава да пожертва някого, за да се стигне до приемливо решение. Обикновено човекът, когото хвърляха на медиите, беше командирът на звеното, което се бе провалило. В настоящия случай — лейтенант-командир Харис.

Харис беше облечен в черен гащеризон. Учудващо двамата с Мик Ривърс не привлякоха много внимание върху себе си. През третия ден от началото на кризата зяпачите наоколо бяха свикнали да виждат тежковъоръжени мъже в маскировъчни дрехи. И двамата бяха оставили автоматите си при командния пункт, но на коланите им висяха кобурите на четирийсет и пет калибровите им „Хеклер и Кох“.

Докато Харис и Ривърс се качваха по стълбите, срещу тях изникна Чарли Уикър. Продължиха нагоре заедно, като не спираха да се оглеждат. Професионален навик.

Уикър се приближи до асансьорите. Един човек от охраната задържаше вратата на единия отворена, за да могат тримата мъже да се качат.

— Ал, това е лейтенант Харис — каза Уикър на мъжа, когато влязоха в асансьора.

— Радвам се да се запознаем, командир Харис. Аз съм Ал Трули — протегна ръка войникът.

— Аз също. — Харис пое ръката му. След това посочи огромния мъж, застанал до него. — Това е Мик Ривърс.

Ръката на Трули беше малко поизтръпнала от ръкостискането с Харис и затова той реши да пропусне следващото. Когато асансьорът стигна до последния етаж, Трули излезе пръв и поведе командосите. В края на коридора четиримата спряха пред врата с надпис „Часовникова кула“. Трули извади ключ и отвори вратата. Пред тях се появи стълбище, строено вероятно по време на Гражданската война.

Трули, който не искаше да бави останалите, ги пусна да вървят пред него. Вече беше завел един до покрива и се страхуваше сърцето му да не изскочи от гърдите. След няколко секунди те вече бяха далеч пред него. Той намали крачка. Оставаха му още десет месеца до пенсия. Не си струваше да се напряга толкова.

Тримата тюлени дори не се изпотиха, докато стигнат до покрива. Уикър се изкачи до капака, през който се минаваше за кулата, набра се на ръце и се качи горе. Харис и Ривърс го последваха. Застанали един до друг, обърнаха погледи на запад. Старата поща е втората по височина сграда във Вашингтон. Белият дом, облян от яркото следобедно слънце, блестеше. Уикър извади бинокъл и го подаде на командира. След като обърна шапката си с козирката назад, Харис вдигна бинокъла пред очите си и затърси с поглед малкия брониран павилион на покрива на Белия дом. После Харис натисна един бутон и в ъгъла на обектива се появи разстоянието от Часовниковата кула до Белия дом. Командирът подаде бинокъла на Ривърс и се обърна към Уикър:

— Осемстотин и двайсет метра?

— Да — кимна Уикър.

— Каква е прогнозата за тази вечер?

— Лек югозападен вятър, два до пет възела.

Харис кимна. Това беше като детска игра за Уикър. При такъв вятър можеше да уцели от два пъти по-голямо разстояние.

— А стъклото?

— Дебело е само сантиметър и половина. Стрелял съм през такова на стрелбището.

— На стрелбището е едно, сега е съвсем друго. Трябва да разберем колко старо е това стъкло, кой го е произвел… Въобще всичко.

Уикър продължаваше да гледа Белия дом, сигурен в уменията си и в успеха. Знаеше, че в целия свят има шепа хора, които могат да му съперничат.

— Стъкленият павилион е построен през 1992 година и трябва да го сменят догодина. Изучавах направените от производителя тестове отпреди няколко години и съм написал доклад. — Уикър посочи главата си. — Дори и стъклото да беше ново, пак щях да успея. То обаче е било изложено на слънчева светлина повече от седем години. Силата му е намаляла поне с шейсет процента. С два куршума петдесети калибър може да бъде пробито без проблем. — Уикър кимна многозначително и добави: — Може да успея дори и с един изстрел.

— Как се добра до данните за стъклото? — попита Харис удивен.

— Обадих се на някои от приятелите ми снайперисти от Тайните служби.

— Кога?

— Преди два дни.

Харис се усмихна. Така харесваше хората си!

— От доста време мислиш за този изстрел, нали?

Уикър се обърна към него. На лицето му се появи дяволита усмивка.

— Мисля за този изстрел, откакто правихме онова упражнение преди осем години.

Харис знаеше за кое упражнение говори Уикър. Той също мислеше за това от началото на кризата. Командирът поклати глава и се ухили:

— Не казвай на никого. Момчетата от Тайните служби може и да не са разбрали защо се интересуваш от стъклото.

— Дори и да разберат, няма проблем — отвърна Уикър. — Говорили сме с тях за този изстрел поне сто пъти, а освен това те са професионалисти.

„Момчетата от Тайните служби“, за които говореха, бяха отрядът от снайперисти, разположен в Белия дом, които обикновено казваха, че са най-добрите професионалисти в света. На бойното поле нямаше равен на Уикър, но в градски условия тези момчета бяха недостижими.

Харис се замисли. Снайперистите са странен народ. Малко приличат на голмайсторите във футбола или в хокея. Самотници, напълно независими, без скрупули…

— От какво се нуждаеш, за да го направиш?

Уикър извади няколко листа хартия от жилетката си и ги подаде на командира си.

— Първо трябва да построим платформа, от която да мога да стрелям. Ако ми осигуриш необходимите хора и оборудване, ще я завърша до довечера.

Харис погледна чертежите.

— Ами шумът?

Уикър показа втората страница.

— Върху платформата ще сложим капак и ще го уплътним със звукоизолираща пяна. Отпред ще оставим малък процеп. Това е достатъчно. Навън ще чуят само пет процента от шума, който ще се разсее над покривите до съседната пресечка.

Харис потупа снайпериста си по рамото.

— Добра работа, Новобранец. Хареса ми. Подготви се колкото можеш по-бързо. — Той погледна часовника си. — Искам да си готов преди шест вечерта.

С тези думи Харис тръгна надолу, сигурен, че Уикър ще бъде готов в уреченото време. Сега идваше трудната част. Трябваше да убеди началниците си, че се налага да повторят упражнението, което бяха правили преди осем години. Харис вече имаше план. Щеше да използва като авангард отряда на тюлените, а отряд „Делта“ и Екипа за борба с тероризма щяха да се намесят, когато моментът беше най-подходящ.

Анна Райли беше и инат, и горд човек, но определено не беше, както си мислеше Рап, егоистка.

Милт Адамс бе затворил вратата на тайната стая и сега тя стоеше лице в лице с мъжа, който я беше спасил.

Когато го погледна, Райли реши, че повече го харесва усмихнат. С това сериозно изражение на лицето изглеждаше доста опасен. Имаше странно излъчване, което не беше забелязала досега. Очите му я караха да потръпва и същевременно я привличаха. Бяха огромни и кафяви.

Изведнъж усети, че устата й е пресъхнала. Преглътна.

— Съжалявам за начина, по който реагирах преди малко. Не искам да изглежда, че съм… неблагодарна.

Сведе поглед. Беше й трудно да гледа в тези големи тъмни очи.

— Не ми се иска да подписвам каквото и да било. Особено някакъв документ за правителството. Разбирам, че случващото се е много по-важно от мен, и съм съгласна да направя всичко, което по силите ми, за да помогна на заложниците. Колкото до това, което ще последва, когато всичко свърши… Ако искаш да не те споменавам в репортажа си, няма да го направя. Ако искаш или ако онези, за които работиш, поискат да спрат репортажа ми, няма да възразя.

Рап беше раздвоен. Изведнъж се оказа, че мнението му за красивата млада жена е било прибързано. Тя беше сгрешила, но сега си признаваше. Трябваше да й отговори.