Власт

39.

Бяха минали не повече от трийсет минути, откакто се беше обадил Стансфийлд. Рап постоянно си припомняше, че трябва много да внимават, докато преглеждаха чертежите. Райли се беше изтегнала по корем в ъгъла. Беше подпряла брадичка на ръцете си и от време на време вдигаше краката си във въздуха. Предпочиташе да не казва нищо, а само внимателно да слуша. Беше си спечелила отново мястото в групата.

Рап бе открил поне три възможности да стигне до целта, но нито една не му изглеждаше особено надеждна. Накрая реши да минат по най-очевидния маршрут. Той беше готов да слезе в мазето и да застреля часовия и онзи Ясин. Ако не можеше да намери друг път, вероятно това щеше да се окаже единственото решение.

Припомни си какво му бяха казали, преди да започнат операцията. Ако заловеше Азис, експлозивите щяха да се взривят и да избият всички заложници. Нямаше смисъл да рискуват да вкарат Екипа за борба с тероризма. Тогава онзи идиот просто щеше да се самовзриви и да сложи край на всичко.

Милт Адамс прелисти няколко страници и ги огледа. Рап го наблюдаваше.

— Какво? — попита командосът.

Адамс се загледа в стената пред себе си. Опитваше се да си представи нещо.

— Това е преддверието към трето ниво — посочи той на чертежа. — Тук преддверието продължава направо, но после завива наляво на деветдесет градуса. Тук има отвор на вентилационната шахта… или поне така си мисля.

— Така си мислиш? Не е ли отбелязан на чертежа?

— Не. — Милт затвори очи и се опита да си спомни преддверието. — Мисля, че там наистина има отвор на вентилационната шахта.

— Защо не е отбелязан?

— Защото това не са най-последните чертежи на сградата. Доколкото си спомням, архитектите се тревожеха, че ще има прекалено много влага в преддверието и заради това бяха решили да поставят този отвор. Разбираш ли? Това помещение е построено заедно с бункера, а животоподдържащите му системи са скрити под него. Сигурен съм, че по време на строежа пробиха системата за вентилация на горния етаж. — Той отново огледа чертежа. — Ще извадим голям късмет.

— Защо? — попита нетърпеливо Рап.

Адамс разпери ръце.

— Много си едър, по дяволите.

— Милт, за какво намекваш? — попита раздразнено Рап.

— Почти съм сигурен, че там има отвор на вентилационната шахта, но самата шахта е само петдесет сантиметра широка. Ти няма да успееш да се промушиш.

— Обясни! Докъде ще ни заведе тази вентилационна шахта?

— Тази шахта стига до един ъгъл преди преддверието. Стигнеш ли дотам, ще можеш да видиш съвсем ясно какво става пред вратата на бункера, ако, разбира се, първата врата е отворена.

— Но ти казваш, че няма да се побера в шахтата.

— Не. От друга страна, можеш да ме спуснеш надолу, но… — Адамс млъкна и го погледна.

— Ти ще започнеш да кихаш и те ще те чуят.

— Опасявам се, че да — кимна Адамс.

Рап изруга едва чуто. Беше готов на всичко, за да види какво става в онова преддверие. Той вдигна поглед от чертежите. Райли приличаше на тийнейджър, излегнал се на плажа. Можеше да се обзаложи, че не тежи повече от петдесет килограма. Трябваше му една секунда да реши, че си заслужава да опитат. Ако искаше да прави репортаж за събитията, вероятно най-добре щеше да е, ако си извоюва правото.

Салим Русан беше намерил място на линейката си в колоната от коли, проточила се по протежение на една пресечка. Вдясно се виждаше хотел „Уилърд“, малко по-надолу — хотел „Вашингтон“.

Вляво оставаше Пършинг Парк, кръстен на генерал Пършинг — Черния Джак, командира на американския военен корпус в Европа през Втората световна война. По зелените площи бяха спрени камионите на пожарната. От един пикап наблизо раздаваха сандвичи и кафе на пожарникарите и шофьорите на линейки. На десетина метра зад Русан кръстовището беше блокирано от четири полицейски коли.

Салим Русан се намираше на две пресечки от Белия дом. Той се отпусна на седалката. После постави слушалки на уокмен на ушите си и отвори някаква книга. Предпочиташе да не се набива много на очи — предполагаше, че повечето от шофьорите на линейки се познават.

Погледна евтиния електронен часовник на ръката си. Наближаваше два следобед. Седеше на това място почти три часа. Засега нямаше проблеми. Другите шофьори от време на време се събираха край пикапа със сандвичите и си говореха. Някои играеха фризби с пожарникарите. Прикритието му засега вършеше работа.

Хвърли поглед в страничното огледало. Репортерите и зяпачите се бяха събрали зад полицейската барикада една пресечка по-надолу. Ако му останеше време, можеше да се опита да монтира едно от устройствата край тълпата. Целта беше да накара хората да се разбягат във всички посоки. Възхищаваше се на гледката на паркираните един до друг червени противопожарни камиони на Пенсилвания Авеню. Колко богата беше тази страна! Богата и лицемерна. Лицемерна и алчна. Щеше да бъде хубаво, ако успееше да сложи една бомба под някой от камионите. Но не можеше и дума да става за това. Имаше прекалено много пожарникари. Щяха да го видят.

Отново вдигна часовника си. Отвратителен навик. Цифрите не се бяха сменили от последния път, когато ги погледна. Време беше да се захваща за работа. Без да сваля слушалките, той се премести в задната част на линейката. На пода имаше няколко големи кутии. Всичките бяха заключени. Русан извади ключа от джоба си, отвори едната и взе отвътре малка пластмасова кутия, предназначена за консумативи за първа помощ. Сега вътре имаше бомби, покрити с пласт кафе на зърна. Всяка бомба се състоеше от пластичен експлозив „Семтекс“, детонатор и пейджър, който действаше като захранване и като предавател. Бомбите можеха да бъдат активирани единствено от Русан и Азис. Или ако някой набереше номера по погрешка.

Мирисът на кафето щеше да заблуди обучените кучета, които ФБР вероятно щяха да използват, за да търсят взривни вещества. Но Русан беше взел и още една предпазна мярка — бе наръсил гумите и задната врата с лют червен пипер.

Шест устройства лежаха скрити в кутиите. Две представляваха тънки листове семтекс, навити на руло, другите бяха замаскирани в кутийки от диетична кола.

Русан взе малка черна раница и внимателно прибра в нея две увити във восъчна хартия бомби. Върна се на предната седалка, поседя няколко минути, за да събере кураж, отвори вратата и излезе.

Изкачи стъпалата към входа на хотел „Уилърд“ и влезе вътре. Във фоайето стояха двама полицаи. Русан им се усмихна. Прекоси фоайето и тръгна по стълбите. Хотелът беше затворен за посетители, защото се намираше твърде близо до Белия дом.

Терористът влезе в мъжката тоалетна и се огледа, за да провери дали е сам. Мушна се в кабинката, която предварително бе набелязал, вдигна капака на тоалетното казанче и сложи бомбата вътре, като внимателно я закрепи с лепенки. Сетне върна капака на мястото му.

Доволен от свършената работа, свали ципа си и се облекчи.