Власт

25.

На последния етаж на обитавана от плъхове и наркомани сграда в Югоизточния район на Вашингтон мъж с бяла коса и татуировки по ръцете работеше съсредоточено. Наближаваше полунощ.

Прозорците бяха заковани с дебели дъски. Вратата също беше подсилена. Имаше и няколко наскоро поставени брави.

Рафик Азис беше наредил на белокосия да намери сигурна сграда още преди няколко месеца. Салим Русан — пиколото, което от пет месеца работеше в хотел „Вашингтон“, мъжът, който беше прострелял агентите на покрива на Белия дом, се бе справил блестящо с тази задача.

Русан вече не беше извън подозрение. Властите разполагаха със снимката му от документите на хотела. Затова не беше виждал дневна светлина, откак бе влязъл в апартамента вчера сутринта. Всичко това беше предвидено от Азис. Лидерът на групата беше особено прецизен по отношение на детайлите и затова беше дал на Русан само два пълнителя. Имаше други планове за него.

След като беше изстрелял всичките двайсет патрона, Русан беше оставил пушката и беше избягал по едно от стълбищата. Взе метрото на Двайсета улица и десет минути по-късно вървеше по улиците на Анакостия. Беше сменил униформата от хотела с бейзболна шапка на „Чикаго Булс“ и кожено яке.

В апартамента всичко беше готово. Плъховете бяха изгонени, бяха донесени най-необходимите неща. Повечето от покупките бяха платени в брой. Всички вещи — спален чувал, два стола, маса, прибори и съдове за хранене, бяха предназначени за къмпинг. Малък генератор осигуряваше ток за телевизора, радиото и осветлението. В две хладилни чанти имаше храна и вода, които щяха да му стигнат поне за пет дни. Съмняваше се, че ще му се наложи да използва всички запаси. Утре отново щеше да се върне сред хората и да подготви следващата специална изненада.

Погледна часовника си. Той беше направил всичко, което му беше заръчал Азис. Беше обръснал брадата си, като беше оставил само мустаците си и малка козя брадичка, беше подстригал косата си съвсем късо и я беше боядисал в бяло. Беше боядисал и веждите, мустаците и брадата си. Направи фалшив белег на дясното си ухо. Накрая си сложи няколко татуировки по ръцете, една от които — розов триъгълник с надпис: „Общество на хомосексуалистите“. Не се чувстваше съвсем удобно с новия си външен вид. Не понасяше обратните, но идеята не беше негова. Когато Азис наредеше нещо, трябваше да се изпълнява.

Оставаше му още едно нещо, преди да напусне апартамента на сутринта. Погледна експлозивите и детонаторите, сложени на другия край на масата, и реши първо да поспи.

Рафик Азис и Муамар Бенгази вървяха по главното стълбище в крилото с личните помещения. Имаха огромен късмет, че бяха успели да превземат Белия дом, без да дадат жертви, но сега, когато оставаха двайсет и четири часа до постигането на крайната цел, бяха загубили един от най-добрите си бойци заради непростима глупост. Азис беше бесен.

Бенгази вървеше на крачка зад лидера си, засрамен, че един от хората му е бил убит от жена.

В спалнята всички лампи бяха запалени. Азис се приближи до голото окървавено тяло на пода. Раджиб, който беше открил трупа, стоеше от другата страна на леглото, стиснал радиостанция в потната си ръка. Понечи да каже нещо, но Азис му направи знак да замълчи.

— Какво стана, по дяволите? — попита гневно.

Раджиб заизрежда събитията. Абу Хасан ударил жената, тя изпаднала в несвяст, той я вдигнал, за да я отнесе в спалнята. Разказа всичко, което беше научил за жената.

Когато млъкна и сведе очи, Азис впи поглед в него. Не беше лошо да го накаже. Трябваше да даде пример на другите. Вдигна ръка и удари Раджиб през лицето.

Мъжът обърна лице за нов удар. Страхът го бе парализирал.

Азис извади пистолета си и опря цевта о брадичката на Раджиб.

— Кажи ми една причина да не те убия! — изсъска.

— Нямам извинение за глупостта си. — Раджиб знаеше, че и най-малката следа от неуважение щеше да му струва живота. — Заслужавам да умра! Постъпих глупаво…

Мич беше успял да се скрие в стаята. Милт Адамс бе коленичил до жената.

Рап вече беше получил мъмрене от висшето командване, че не е поискал разрешение за действията си.

Въпреки че уважаваше Кенеди, Стансфийлд и Флъд, Мич Рап имаше принципи. Потомъкът на германски емигранти беше разбрал, че вместо да се бори срещу системата, е по-добре да казва „Да“ и после да прави каквото си иска. Вашингтон беше тежка бюрократична машина, която се задвижва бавно. Всеки път, когато отиваше на мисия, Рап внимаваше каква точно информация предоставя на големите клечки. Колкото по-малко знаеха за това, което правеше, толкова повече одобряваха действията му. Кенеди винаги се беше застъпвала за него, но във Вашингтон имаше и хора, направили кариера, търкайки ръкави о бюрата си.

Рап гледаше съсредоточено монитора на камерата пред себе си. В дясното си ухо беше поставил слушалката, по която получаваше звук от контролната зала в Ленгли, а в лявото — слушалката от устройството, което му даваше звук от президентската спалня.

През следващите няколко минути в Ленгли обсъждаха създалата се ситуация и по какъв начин ще е най-добре да продължи мисията. Разговорът беше прекъснат от влизането на двама души в спалнята.

Рап веднага разпозна походката на по-дребния. Настръхна цял, дланите му се изпотиха. Когато чу гласа на мъжа, сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Рафик Азис беше в съседната стая, на не повече от три метра от него, с гръб към тайната врата!

— Мич, знам какво си мислиш — чу гласа на Айрини Кенеди в слушалката си. — Вероятността да успееш е много малка. Те са трима, а ти — сам.

Рап реши да не отговаря. За съжаление вече го беше направил веднъж. Втори път номерът нямаше да мине.

— Мога да ги избия всичките и да приключа с това веднъж завинаги — въздъхна.

— Или може да те убият и да провалиш единствения ни шанс да разберем какво става вътре — възрази Айрини.

— Няма да им позволя да ме убият — отвърна Рап. — Или поне няма да умра, преди да съм ги пратил и тримата в отвъдното.

В контролната зала в Ленгли Кенеди се обърна и погледна директор Стансфийлд.

— Железния, изчакай да обсъдим създалата се ситуация — каза спокойно директорът в микрофона. След това натисна едно копче на клавиатурата пред себе си и се наведе напред. Към него се приближиха генерал Кембъл, Кенеди и генерал Флъд.

— Вероятността да успее е много малка — първа заговори Кенеди.

— Изкушавам се да му позволя. От доста време се опитваме да отстраним Азис — каза Стансфийлд.

— Не знаем какво е положението вътре. Имаме и близо шейсет заложници. Предлагам да изчакаме — възрази генерал Флъд. — Ако не успее да убие и тримата, ще загазим.

В това време единият терорист се отправи към вратата.

Стансфийлд вдигна микрофона си.

— Мич, остани на позиция — каза строго. — Повтарям: остани на позиция.

В тайната стая Рап толкова силно стисна радиостанцията, че пръстите му побеляха.

— Не съм съгласен — прошепна дрезгаво. — Имам три цели, застанали на метър и половина една от друга. — Рап погледна дисплея пред себе си. — С гръб към мястото, където се крия. Няма да е трудно да ги убия.

Този път се чу гласът на генерал Флъд.

— Контролна зала до Железния. Трябва да останеш на позиция. Това е последната ни заповед. Трябват ни очите и ушите ти вътре в сградата. — Генералът говореше твърдо. — Ще имаш възможност да го направиш, по-късно.

— Разбрано — отвърна Рап. „Следващия път — каза си наум — няма да ви питам!“

Ако разполагаше с повече хора, мъжът срещу него вече щеше да е мъртъв. Само че всеки боец му бе необходим.

— Ще я намеря… — пелтечеше Раджиб. — Обещавам!

Азис се замисли дали си струва да търсят жената.

Разрови купчината дрехи. Пистолетът на Хасан все още беше в кобура, а автоматът му беше на шкафчето в единия край на стаята. Кървавият нож беше захвърлен на пода.

— Това същата жена ли беше, която Абу Хасан ме накара да върна тази сутрин? — попита остро.

— Да. Същата — поклати глава Раджиб.

— Познавам тази жена — обърна се Азис към Бенгази. — Срещнах я, когато идвах насам с онази свиня Ръс Пайпър.

Бенгази не отговори. Изведнъж Азис си спомни какво му беше казал Ръс Пайпър за нея.

— Бащата на тази жена е полицай от Чикаго. Това обяснява случилото се.

Взе пистолета и радиостанцията на убития. Автомата му хвърли на Раджиб.

— Искаш ли да намеря жената? — попита той.

— Не. Тя не може да ни навреди. На всички изходи има експлозиви. Ако се опита да излезе, ще умре.

Бенгази се изкашля глухо.

— Да? — обърна се към него Азис.

— Все пак мисля, че трябва да претърсим този етаж, както и третия — рече Бенгази. — Ще ни отнеме по-малко от двайсет минути.

— Добре, но действайте бързо.

На излизане от стаята Раджиб посочи убития си другар.

— Какво да правя с трупа? — попита.

— Остави го да изгние тук — отвърна Азис, без да се обръща.