Царството

20.

Те почти не говориха през целия път на връщане от пазара. Нанси беше сигурна, че изглежда разтърсена от преживяното в жилището на Мая, но се надяваше, че Кришна ще го отдаде на нейната среща с жената, а не на факта, че някаква неизвестна служба сега следи всяка нейна стъпка. Докато колата на редакцията си пробиваше път през делхийското движение, тя дискретно провери дали все още ги следят. Всеки път, когато успееше да стрелне поглед, виждаше комбито със затъмнени стъкла да ги следва.

Кришна беше доволен да я остави да мълчи, каза си тя. Може би изпитваше облекчение, че е престанала да задава въпроси. От своя страна тя реши да не му казва за завещанието и медалите, нито подробности за разговора: като например предположението, че Антон Херцог е напуснал Делхи, съзнателно поемайки на смъртоносна мисия, от която не е очаквал да се върне. Знаеше, че ако каже това на Кришна, само ще го разтревожи още повече за онова, което възнамерява да направи. Може би щеше да го подтикне да се обади на Дан Фишър и да му каже, че тя не се подчинява на неговите заповеди. Това съвсем не бяха идеалните работни отношения с новия й колега, но честно, какво друго би могла да направи? Така бремето на тревогите, тревоги за случващото се в действителност, за това кой я следи, за цялото скапано положение, се стовари само на нейния гръб.

Когато се върнаха в офиса, Кришна закрачи из разхвърляното помещение. Нанси седеше на бюрото на Антон, подпряла глава на ръцете, и се чудеше каква да бъде следващата й стъпка и кой ли я следи. В известен смисъл дори се надяваше да е полицията: това й изглеждаше най-добрата възможност от цяла редица мрачни предположения. Предпочиташе я пред мисълта за непознат враг. Но който и да беше, усложняваше живота й, защото тя не се съмняваше, че в очите на полицията нейните действия ще се изтълкуват като вина, опити да установи връзка с онзи, когото смятаха за неин колега шпионин.

Кришна се беше свил на дивана с изтощен вид. Тя го погледна през сплетените пръсти на ръцете си. Какво очаква да направи? Просто да забрави цялата история? Несъзнателно започна да прехвърля всичко случило се в съзнанието си. В този момент очите й попаднаха на снимката на Ана Херцог, овдовяла година след женитбата си и принудена да бяга в Аржентина, преди детето й да навърши три години. За миг се запита защо тази млада жена е решила да иде чак в Аржентина от всички места, които би могла да си избере. Може би е имала роднини там. Може би просто е искала да остави разрушена Европа зад гърба си. Но може би имаше нещо друго. Журналистическото й мислене не преставаше да се тревожи за тези неща. Една идея се зароди в главата й.

— Кришна, „Херцог“ моминската фамилия на майка му ли е?

Той въздъхна и вдигна очи.

— Не разбирам какво целиш.

Тя видя неохотата му и неловкостта, която изпитва заради нея, но не можеше да се спре.

— Когато Антон се е родил, фамилията на майка си ли е взел или на баща си? Понякога, когато жената изгуби съпруга си преди раждането на детето, тя му дава своята собствена фамилия. Моминското си име, което е носила, преди да се омъжи. Или може би изобщо не са били женени? Предполагам, че по време на Втората световна война нещата са се уреждали трудно. Вероятно не е било лесно дори да отделиш време за женитба.

— Колкото и да е смешно — отговори Кришна сухо, — никога не ми е хрумвало да разследвам семейното положение на Антоновите родители.

В тона му ясно личеше раздразнението. Нанси съжали за обстоятелството, че беше нахлула в неговия живот и го бе направила толкова неудобен. Гледаше я, помисли си тя, с нещо, което дори би могло да се определи като неприязън. Сякаш нейната личност, нейният подход не му се нравеха. Посещението у Мая очевидно е било последната капка. Вероятно смяташе, че е крайно безчувствена, независимо от опита й да маскира посещението като мисия на милосърдие в помощ на годеницата на Антон.

Съжаляваше за това. У нея обаче имаше нещо упорито, една естествена наклонност, която я движеше — да знае. Истината я привличаше. Нанси винаги я преследваше и сглобяваше парче по парче. И преди се беше озовавала в трудно положение: няколко пъти я бяха заплашвали хора, които разследваше за своите статии.

Опасността беше част от разследващата журналистика. Обаче трябваше да си признае, че да се забъркаш в подозрения за международен шпионаж, беше нещо много, много по-голямо. Както и непрекъснато нарастващата сбирка от странни и крайно дразнещи следи: медалите, костният тромпет, приказките за най-великата история на всички времена — никога не беше попадала на подобно нещо.

Нейното нетърпимо поведение — предполагаше, че беше такова — досега й бе вършило добра работа в журналистиката. Независимо колко досадна или незначителна можеше да изглежда някоя насока на проучване, понякога човек вадеше късмет и безценна перла падаше в скута му. В деветдесет и девет процента от случаите ровичкането из малките подробности няма да те отведе доникъде, но съществуваше онзи един процент, когато проверката на нечия досадна история разкриваше онази важна житейска подробност или несъответствие, които разголваха истинските мотиви или истинската природа на станалото. Тя имаше нужда от всяка следа, която би могла да намери. Чувстваше се като катерач, който търси всяка възможна опора за краката и ръцете, опипвайки гладката повърхност на своето незнание.

Кришна стана и неохотно пусна компютъра на Антон вместо нея. Щом програмите се заредиха, тя започна да влиза в базата данни с клипинги, за които „Трибюн“ беше абониран. Докато работеше, размишляваше на глас, усещайки непрекъснато деморализиращото присъствие на Кришна зад гърба си.

— Мисля, че „Зюддойче Цайтунг“ сега е най-меродавният вестник в Мюнхен. Сигурно и тогава е било така. Да претърсим дигитализирания им архив и да проверим дали в него има някакъв запис за семейството на Херцог.

Започна да набира.

— Ако бащата на Антон е умрял при Сталинград, това трябва да е било през 1944 г. Тогава бихме могли да предположим, че родителите му са се оженили през 1943 г., че Антон е роден през същата година или през 1944. След като направихме това предположение, хайде да претърсим обявите за женитби, раждания и починали в дигиталния архив от лятото на 1943. През онези дни хората са раждали и са се женили набързо, защото не са знаели кога бащата отново ще се върне у дома…

Нанси въведе търсенето си по ключови думи, като изписа на немски Херцог, женитба и натисна „ентър“. Нищо за май, нищо през юни и изведнъж: бинго!

— Ето ги, това трябва да са те. Годежи: „Ана Херцог, дъщеря на Карл Хайнц и Мария Херцог се сгоди за Феликс Кьониг, 12 август 1943 г.“.

Направо не можеше да повярва на очите си. Излизаше, че възрастният мъж на снимката е бащата на Антон, който се е казвал Феликс Кьониг. Затова Антон е пазил тази снимка толкова години и ревниво я е кътал заедно с медалите. Но в това нямаше никакъв смисъл. Бащата на Антон би трябвало да е паднал при Сталинград през 1944 година, а снимката без съмнение беше датирана „Буенос Айрес, 1957“. Тя поклати глава и започна да мисли на глас, когато неуверено препрочете съобщението:

— Това трябва да е тя. Не може да има две Ани Херцог, които ще се омъжват. Значи бащата на Антон се е казвал Феликс Кьониг. Херцог е моминското име на неговата майка.

В този момент се обади Кришна:

— Добре, след като го разбра, ще можеш ли да се успокоиш и да се заемеш с проучване за няколко местни истории, докато се оправим с полицията?

— Да, както кажеш — кимна Нанси, но не го слушаше. Нямаше ни най-малка представа как нещо от наученото ще й помогне. Обаче опитът й подсказваше, че е на прав път. Беше намерила болно място и трябваше да продължи да го натиска. Затова произнесе гласно:

— Следващият въпрос е кой е Феликс Кьониг?

Тя се умълча, докато оглеждаше излезлите резултати от търсенето. В киберпространството се рееха предостатъчно мъже на име Феликс Кьониг: учени с техните мрачни уебстраници, артист, един хамбургски готвач. Сред тях нямаше никого, който би могъл правдоподобно да бъде баща на Антон. Тя усети, че Кришна чака и се надява следата да излезе отдавна изстинала.

Най-накрая тя изви глава към него.

— Нищо. Няма абсолютно нищо за този човек.