Царството

38.

Полковник Дзиен спря за миг и за стотен път през последния час си избърса челото. Неспирен поток от пот и дъждовна вода се стичаше по лицето му и щипеше на очите. До него стоеше Дорген Трунгпа само по подгизналата оранжева роба, който още не показваше видими признаци на изтощение. Зад тях в гората бяха войниците, разтеглени в редица, която се удължаваше непрекъснато, защото някои от мъжете, изтощени от бързането и стръмното изкачване, започнаха да изостават. Повечето от войниците не бяха минали обучение в джунглата, а други дори не бяха селски момчета — те идваха от градове като Ченгду и Чунцин. Бяха новобранци, чието място не беше в джунглата — физически неподготвени, уплашени и неспособни да разчетат знаците на дивата природа.

Един макак нададе див пронизителен вик над главата на полковника, който трепна.

— Още ли държим вярната посока? — прошепна той на Дорген Трунгпа. Монахът не беше проговорил, откакто бяха излезли от манастира и започнаха да си пробиват път през гъстия листак на джунглата. Полковник Дзиен изпитателно огледа безизразното му лице. Може би е променил намерението си? Може да е решил да не ги заведе до пещерите, а да ги заблуди из гората. Полковник Дзиен все още разполагаше с картата, но монахът бе обещал да помогне, да им покаже най-добрия маршрут.

— Усещам… — прошепна дрезгаво Трунгпа. — Страхувам се, че нещо не е наред.

Полковник Дзиен почувства как гърлото му пресъхна. Не беше преценил добре джунглата. Теренът беше много по-тежък, отколкото беше очаквал, и изглежда дори монасите, които познаваха околността, се плашеха да се отдалечават твърде много от манастира Литанг.

— Какъв е проблемът?

Дорген Трунгпа просто сложи пръст на устните си и се смръщи. Откакто полковник Дзиен го беше осветлил за намерението си да последва монасите в джунглата, той не беше преставал да мърмори неясно за пазителите на гората. Отказа да обясни какво има предвид с тези думи, но щом заговореше за тях, по лицето му минаваше сянка.

Върху гората сякаш се беше спуснало мълчание. Много бавно полковник Дзиен се обърна, докато очите му отчаяно търсеха и се опитваха да открият нещо необичайно в безкрайния океан от зеленина. Не можеше да се отърве от чувството, че нещо ги преследва и все повече приближава. Той свали ръката си от рамото на монаха и бързо я вдигна над главата си, махвайки на мъжа зад себе си да направи същото, и сигналът се понесе нататък по редицата. Войниците приготвиха оръжието си и заеха позиции за стрелба. Полковник Дзиен видя как мрачната умора, която беше изписана върху лицата на неколцина от тях, се смени със страх и тревожно очакване. Внезапно се понесе някакво свистене, сякаш вятър задуха в листака над главите им. Войникът, който стоеше на пътеката няколко метра по-надолу, хвърли оръжието и завика ужасен:

— Мигу! Това са мигу!

Мъжете се паникьосаха и заизлизаха недисциплинирано от прикритията си в храсталаците. Дзиен се разкрещя да останат по местата си и да не напускат позициите си, когато видя, че Дорген Трунгпа стене от болка. Очите на монаха изскочиха, а тънката му ръка внезапно се протегна, за да докосне врата. След това залитна напред. Полковник Дзиен хвърли автомата си и хвана монаха, докато падаше. Очите му бяха скрити зад полузатворените клепачи, главата му увисна на една страна. След това всичко се замъгли пред очите на полковника. Той има време само да види перките на стреличка да стърчат от врата на монаха, след това почувства как нещо прелетя край дясното му ухо и го пропусна на косъм. Секунда по-късно усети как нещо се плъзга по брадичката му. Отново го пропусна. Полковникът се хвърли на земята встрани от тялото на мъртвия монах. Започна стрелба, войниците изпразваха пълнителите си към безкрайната джунгла. Полковник Дзиен скочи на крака и видя с удивление някакво същество, нещо с изкривено от ярост лице, което тичаше към него, вдигнало каменна брадва.

Без да мисли, полковникът се хвърли напред и стовари удар право в гърдите на нападателя, който го запрати в храсталаците. След като възстанови равновесието си, полковникът погледна назад към пътеката. Хората му бяха нападнати от всички страни, щураха се объркани, а полуголи фигури размахваха смъртоносни каменни оръжия срещу тях. Мрежи падаха върху войниците, под краката им се разтваряха капани, докато тичаха ужасени насам-натам. От храсталаците изскачаха клони, набити с намазани с отрова стрели, и се стоварваха върху безпомощните новобранци. Битката вече беше изгубена. На десетина метра от мястото на сражението една вдъхваща ужас фигура, навлечена с животински кожи и със зловеща маска на лицето, беше забелязала полковник Дзиен. Човекът звяр нададе страховит рев и се понесе към него. Полковникът се почувства така, сякаш целият свят се е обърнал срещу него, сякаш всяко зло в Пемако е получило заповед да му види сметката. Той се хвърли в храсталаците и започна да се промъква през растителността като животно.

Носеше се със завидна скорост, защото от това зависеше животът му.