Царството

42.

Заместник-игуменът седеше до Херцог, омаян от разказа, който слушаше, докато огънят хвърляше трептяща светлина върху шумолящите листа над главите им. Истина ли беше това? Възможно ли е този съсипан човек действително да е стигнал до свещеното царство? Ако беше така, точно ли е неговото описание? За него Шангри Ла не беше легенда, но заместникът никога не си беше представял, че мястото е такова, каквото го описа западнякът. Традициите на ламите бяха неясни и си противоречаха в описанието му. Чужденецът беше толкова точен в разказа си, споменаваше толкова дребни подробности, но и те като всичко останало можеха да са плод на видения или сънища.

Нищо не беше сигурно. Игуменът се вгледа изпитателно в безжизнените очи на Херцог — може би очите на луд, на човек, потънал в мрак. Но съществуваше и възможността това да се дължи на въздействието на опиума. Ето, това също беше нарастваща грижа: лулите, които му даваха, за да насърчават бъбривостта му, най-накрая щяха да го бутнат в пропастта на лотофагите22, където човек не можеше да различи истината от измислицата. Въпреки съмненията си, заместник-игуменът отново и отново се връщаше към живия разказ на чужденеца, който го накара да се почувства така, сякаш и той беше посетил двусмисленото царство Шангри Ла.

Лекарят сипа малко вода в пресъхналата уста на Антон Херцог. Набръчканата му шия са засвива болезнено, когато преглъщаше, докато не се дръпна да си поеме дъх и лекарят отмести бутилката от устните му. Заместник-игуменът търпеливо изчака и когато реши, че Херцог се е възстановил достатъчно, започна отново да го разпитва.

— И какво се случи по-нататък? Какво направи?

Херцог се закашля сухо и болезнено, а после отново впи хипнотизиращо сините си очи в монаха.

— Не зная колко време точно прекарах свит на пода на моята стая в тази зловеща кула, неспособен да мисля. Само се клатех леко напред-назад. Нали разбираш, бях в шок.

— Да, разбирам — утеши го заместникът.

Херцог отново се разкашля, но след малко продължи.

— Бях парализиран от отчаяние. Мислех, че това е краят на всичките години, прекарани в проучвания и домогване. Сега виждах ясно огромната пропаст между моя опит и наклонности и тези на Феликс Кьониг и неговите другари. Те бяха дошли в Тибет от Германия като тевтонски рицари, влизащи в битка. Обръгнали от ужасите на Първата световна война и от суровостта на своето време. Тях не би ги ужасила гледката на крепостна стена, покрита с набучени човешки глави. Попитах се: какво съм си мислил всички тези години? Бях се заблудил: въобразявах си, че аз, сам човек, учен любител, бих могъл да възпроизведа опитите на една от най-силните и с неудържими стремежи група мъже в съвременната европейска история, чиято единствена етическа мярка е било неутолимото им желание да изградят една по-добра родина.

Ламата много искаше да научи какво се е случило по-нататък. Не желаеше да слуша размишленията на Херцог. Приказките за фатерланд и тевтонски рицари бяха неразбираеми за него.

— Разкажи какво се случи. Каза, че си лежал свит на пода на стаята в кулата.

— Да, точно така. Бях направо смазан от отчаяние. Никога преди не бях изпитвал подобен ужас. Тогава някой почука на вратата. Треперещ от нерви и с готовност на всяка цена да оцелея, аз скочих на крака. Един спретнат мъж с ориенталски черти влезе в стаята.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — извини се той с тънка усмивка. — Казвам се Юен. Аз съм помощникът на игумена. Сигурно сте гладен? Може би искате да похапнете?

Очите на заместник-игумена бяха широко ококорени.

— Не те ли беше страх, че ще те убият там на място? Защо не се опита да се скриеш? Или да го нападнеш?

— Да се скрия? — сухо се изсмя Херцог. — Къде? Да, ужасно ме беше страх за живота ми, но знаех, че няма смисъл да го нападам. Дори да успеех да го надвия, освен него имаше още много други мъже. Когато чух почукването на вратата, осъзнах, че има само една линия на действие, която можех да следвам. На всяка цена трябваше да скрия своите страхове и да показвам кураж, какъвто в действителност не притежавах. Все още се надявах, че ако се държа като човек, който очаква да се отнасят с него уважително и учтиво, може би ще ги обезкуража да си позволяват волности с мен. Това беше доста отчаяна надежда, но представляваше всичко, на което можех да се облегна в този миг.

Затова с готовност приех предложението да се нахраня и добавих: „Бихте ли потвърдили, моля, че ще имам възможност да се срещна с върховния лама на това място? Или съм затворник във вашия манастир?“.

Мъжът се усмихна и отговори:

— Игуменът ще се присъедини към вас за вечеря. А що се отнася до затворничеството, ние всички сме затворници тук, макар да предпочитаме да не го описваме по подобен начин. Обаче е истина, че не може да излизате оттук. Теренът не предлага маршрут за напускане и в продължение на стотици километри няма други човешки обиталища. В тази оценка не включвам селището в долината под нас, което вече видяхте. Ние обаче не го посещаваме, защото това е в противоречие с правилника на нашия орден. И те не идват при нас. Всъщност ние всички се научихме да обичаме своето усамотение. Сигурен съм, че и вие ще го обикнете.

Почувствах, че има опасност да се задуша от собствения си език, толкова отчаяно желаех да изкрещя въпросите, които исках да задам, но някак си успях да се сдържа. С най-спокойния глас, който успях да извадя, казах: „Разбирам, ще обсъдим това допълнително с игумена“.

Мъжът отново се усмихна, сякаш беше съгласен, че няма смисъл от по-нататъшни обсъждания в момента. Аз го последвах надолу по стълбите и през различни врати и накрая в просторна трапезария. Той издърпа стол за мен в края на масата и отново уплашен, но стараейки се да го скрия, аз седнах и зачаках да видя какво ще стане.

Не трябваше да чакам дълго. Минута по-късно вратата в другия край на трапезарията се отвори, оттам влезе един много възрастен китаец и седна на масата при мен.

— Добре дошъл в Шангри Ла — каза той с много приятен, но сдържан глас. — Ти успя там, където много други се провалиха.

Челото на заместник-игумена беше прорязано от дълбока бръчка и той отново прекъсна разказа на Херцог:

— Какво е искал да каже с това? Нима много хора са се опитвали да стигнат в Шангри Ла?

Херцог беше потънал дълбоко във вдъхновените от опиума спомени. Един обикновен въпрос вече не можеше да го извади от потока на събитията в главата му. Той не обърна внимание на заместника, сякаш беше отново на масата с игумена на Шангри Ла.

— Игуменът замълча и махна на един от прислужниците да ни налее жасминов чай. Макар да бях много уплашен и паникьосан, не пропуснах да забележа, че безценните порцеланови чаши и чайникът бяха от епохата на династията Мин. Как е възможно това, удивих се аз. Още по-учудващо беше, че използват този безценен порцелан като обикновен комплект за чай!

Цивилизоваността на чайната церемония не можа да прогони от съзнанието ми картината на отрязаните човешки глави и клетката с размерите на човек. Никога не бяха предполагал, че Шангри Ла може да бъде нещо различно от ориенталски рай, а сега изглежда щях да стана жертва на жестока церемония, подобна на ацтекските. Предполагам, причината да не започна да вия и да рухна напълно беше, че още не можех да повярвам напълно в случващото се. Беше прекалено далеч от всички мои очаквания. Вероятно съм бил в шок и неспособен да осмисля всичко, което беше пред очите ми. А и то беше толкова противоречиво — благочестивото спокойствие на игумена, грижливото наливане на чая, а отвън кладата, която изглежда очакваше човешко жертвоприношение. Да не говорим за доказателствата за извършеното клане!

Докато се опитвах да разбера всичко това, игуменът продължи:

— Не се съмнявам, че имаш много въпроси, затова нека ти дам едно кратко обяснение, което ще ни спести време. Из цял свят хората мечтаят за Шангри Ла, някои дори се чудят дали изобщо съществува. Малцина си казват, че някой ден ще се опитат да го намерят и тук стигаме до шепата хора, които наистина тръгват, за да направят точно това. Тези хора притежават необикновени психически и физически качества. Първо, да поддържаш вяра в едно място, за чието съществуване няма никакви доказателства, изисква голяма интуиция и сила на волята. Второ, провеждането на проучванията, за да си осигуриш частица шанс да достигнеш царството, изисква неизмерими усилия. И накрая, самото пътуване изисква способността да черпиш от нематериалните сфери на познание, а това от своя страна означава, че посветеният трябва да е развил способности на медиум.

Оттук ние в манастира правим всичко възможно да подпомагаме желаещите поклонници. Изпращаме телепатични съобщения, за да привлечем вниманието им към нашето съществуване, точно както човек изпраща есемес или радиовълни. Разбира се, днес съществуват много малко хора, които вярват в съществуването на подобни способности. Затова, дори след като получат нашите съобщения в своите сънища, те ги отхвърлят като обикновен блян и нищо повече. Хубавото е, че винаги има неколцина, които са будни за своя инстинкт и интуиция. Естествено, ние търсим точно тези хора. Хора с големи психически сили и амбиции. Хора, които искат да променят света. През последното хилядолетие от развитието на света приемахме многократно посетители от зараждащите се човешки раси. Приемали сме пратеници от Вавилон и Египет, от Гърция и Рим, не много отдавна от Британия и революционна Франция и напоследък от нацистка Германия.

Ти се отличи. Намери пътя до нашето царство и след десетилетия на психически усилия и пътуване, което едва не причини смъртта ти, най-накрая успя да стигнеш до нашия манастир и според осветената традиция си достоен наследник на трона на Шангри Ла.

Направо не можех да повярвам на ушите си. Струваше ми се, че съм се побъркал. Този игумен, седнал пред мен, който отпиваше внимателно от безценната порцеланова чаша, изглежда твърдеше, че ще стана цар на Шангри Ла? Не знаех какво да кажа. Придържайки се към първоначалното си намерение, което сега изглеждаше наивно и дори глупаво, аз не знаех какво да отговоря, но изпитвах силен подтик да кажа нещо, да взема съдбата си в свои ръце.

Най-накрая успях да промълвя:

— Аз изминах целия този път в търсене на изгубеното арийско познание. Това е всичко, което искам. Освен това искам да зная как мога да си тръгна оттук. Благодарен съм за вашето гостоприемство, но не бива да ви се натрапвам. Само исках да посетя и да видя това място. Сега съм напълно задоволен.

Игуменът попи ъгълчето на устата си със салфетка.

— Знанията, за които говориш, се съдържат в свещената Книга Дзян, която се предава през хилядолетията и се съхранява зад стените на цитаделата. Ще можеш да видиш книгата утре, след коронацията. Тогава ще имаш достъп до всичко, което пожелаеш, защото ще бъдеш цар и ще можеш да правиш, каквото поискаш. Но не можеш да си тръгнеш. Ти си определен за наследник на трона и твоята съдба е тук, в това царство.

Възрастният китаец видя, че съм дълбоко ужасен от тази новина, и се опита да ме успокои:

— Не се тревожи и не тъгувай. Тук разполагаме с всичко, което би могъл да поискаш. Хората, които идват отвън, отначало са неутешими. Изглежда в началото никой не може да понесе мисълта, че трябва да се откаже от своя живот във външния свят. Но аз ти обещавам, че след първите няколко години ще бъдеш много щастлив. Дори ще осъзнаеш какъв щастливец си, че си успял да се отървеш от хаоса в човешкия живот. От опит знам, че независимо какви са връзките му с външния свят, било любов или собственост, няма човек, който след няколко години да не приеме с благодарност новата си съдба. Страстите и материалните придобивки във външния свят бледнеят пред познанията и властта, които притежаваме тук.

Думите му само усилиха чувството ми на ужас и паника. Трябваше да си тръгна оттам. Независимо какво твърдеше този човек, трябваше незабавно да се махна. Сигурно имаше начин, не можеше да няма път навън. Но исках и да видя Книгата Дзян, разбира се, без да трябва да се подлагам на коронацията. Желанията се бореха в главата ми. Трябваше да си осигуря път за отстъпление.

— Тогава как се снабдявате с нужните стоки като прекрасните порцеланови чаши, от които пием, след като сте изолирани от външния свят?

— Очевидно все още се надяваш да намериш път, извеждащ оттук. Това ме натъжава. Мога да те уверя, че е невъзможно. Но нека отговоря на въпроса ти. На всеки пет години до високопланинския проход над манастира стига керван, който ни доставя стоките, от които имаме нужда. Ние оставяме парите предварително. С керванджиите нямаме контакт и дори някой от нас да попадне на тях, под заплахата от смъртно наказание на шерпите им е забранено да общуват с нас или да ни помагат.

Повече не можех да се преструвам на спокоен и маската ми падна. Главата ми се отпусна върху дланите — такава беше съкрушителната тежест на страха и отчаянието ми. Игуменът се опита да ме утеши:

— Не се тревожи. Трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че ще започнеш да обичаш времето, прекарано тук.

Нещо в израза „времето, прекарано тук“ ме смути и на мига ми хрумна една ужасна мисъл, която накара косата ми да настръхне.

— След като аз ще съм новият цар, мога ли да попитам какво ще стане с бившия?

Игуменът отмести поглед от мен и се вторачи в дъното на крехката си порцеланова чашка.

— Сегашният цар ще бъде освободен от поста си тази нощ. Както и царицата. Царят винаги има царица. Обикновено тя е китайка или тибетка. Много рядко от друга раса. Както и да е, тази нощ настъпва краят на тяхното царуване.

Сърцето ми прескочи.

— Какво? Защо? Кой е настоящият цар?

— Настоящият цар е германец. Един от петимата, които ни посетиха преди много години в търсене на познания и власт. Разбира се, сега той е възрастен, обаче благодарение на климата тук и нашия начин на живот още е в добро здраве. Но нашият обичай изисква, щом пристигне нов поклонник, старият цар да се оттегли.

Почувствах, че ми прилошава. Всичко, за което бях способен да мисля, беше клетката отгоре на кладата. Главата ми туптеше, докато се опитвах да отпъдя тази мисъл.

— Как може да е все още жив? Та той трябва да е на повече от деветдесет години?

— Да, но изглежда много по-млад. Ще си помислиш, че е на петдесет и няколко. Нашите тантрически практики, които забавят човешкия метаболизъм, в съчетание с неповторимия климат в тази долина, пречат на процесите на стареенето. Някои от ламите ни са на повече от сто години.

— А останалите, които са дошли с германеца? Неговите другари? Те къде са?

Китаецът ме погледна с бистрите си очи.

— Всички те бяха царе преди него. Законът гласи, че ако има неколцина бъдещи царе, всеки управлява само по десетилетие. Те изкараха полагащото им се време на трона и си заминаха.

— Какво искаш да кажеш със „заминаха“? Къде са заминали?

— Присъединиха се към нашите Учители в по-висшите светове.

Опитах се да преглътна, но устата ми беше пресъхнала. Игуменът сигурно беше луд. Цялото царство беше крепост на черната магия и злото. Спомних си предупреждението на любезния човек в долината под нас. Колко прав е бил и колко глупав бях аз да не му обърна внимание. Игуменът, с цялата си мерзка важност и държане, сякаш наистина ставаше дума за свято начинание, а не за жестока касапница на хора, се надигна да си върви.

Докато се покланяше, ми каза:

— Благодаря, че изслуша толкова търпеливо моите обяснения. Новопристигналите тук винаги се разстройват. Ти обаче сякаш се справяш много добре. Предлагам ти да се върнеш в своята стая и да си починеш. Церемонията по абдикацията се провежда в полунощ. Като бъдещ цар, твоето присъствие е наложително.

С тези думи си тръгна. Аз бях напълно разбит. Не можех да мисля. Бях затворен в средновековен манастир, заобиколен от монашеско братство, чието чувство за морал беше толкова извън всякакви цивилизовани разбирания, че очевидно се готвеше да изгори жив човек.

Обаче една част от думите на игумена още кънтеше в ушите ми. Разбрах някои знаци от неговото описание на психическото призоваване, на съобщенията, изпращани в съня и дълбоко резониращите равнища на човешкото съзнание. Нали и аз упорито години се бях вкопчвал в идеята за Шангри Ла без дори частица доказателство, че съществува. Бях чувствал някакво призоваване в своите сънища и дори в будно състояние — една несекваща песен на сирени, която ме викаше. През цялото това време знаех, че Шангри Ла съществува. Бях уверен, както бях сигурен, че слънцето ще изгрее, че един ден ще пристигна там.

При мисълта за кладата и клетката ми се доповръща. Моята съдба щеше да е същата. Това беше неизбежното внушение: щяха да ме изгорят жив. Ако не тази нощ, както се бяха страхувал допреди малко, то някой ден в бъдещето, когато друга горка душа успее да се пребори с Хималаите и останалите несгоди, за да намери пътя до Шангри Ла. Тогава аз също щях да бъда изпратен да се присъединя към Учителите, както се изрази лудият игумен. Мен също щяха да ме принудят да абдикирам.

Няколко минути по-късно, след като бях съпроводен обратно в стаята в пълно мълчание, аз се опитах да се съвзема. Седнах и се принудих да дишам бавно и дълбоко, а след това се опитах да сглобя фактите. Ламите от Шангри Ла имаха намерение да не ме пускат да си вървя. Поне това беше ясно. Феликс Кьониг ми беше казал истината, когато заяви, че тяхната експедиция е постигнала целта си. Толкова беше ясно. Дори нещо повече, според игумена, един от другарите на Кьониг не само беше жив, но бе в действителност действащият цар на Шангри Ла. Но като се има предвид съдбата, която очакваше всички монарси на това зловещо място, не ставаше ясно дали царуването му не беше просто затвор в продължение на години с висяща над главата му присъда да бъде изгорен на клада?

Имаше все пак един неоспорим факт, който даваше поне малък проблясък на надежда: Феликс Кьониг беше избягал. Бе успял да се върне обратно в Индия, така че не беше вярно, че никакъв път не извежда оттук. Да, наистина, когато Кьониг пристигнал в Бомбай, бил напълно луд и никога не успя да възстанови психическото си равновесие, но войната също беше виновна за това.

Описанията на Феликс Кьониг, колкото да бяха неясни и странни, също отговаряха на това място. Копнежът да полети надолу към смарагдовата долина, който той описваше, беше решаващ за мен. Можех много лесно да се видя на мястото на осъдения цар, който обикаля назъбената крепостна стена и копнее да е отново долу в смарагдовозелената долина, вместо да чака мрачно някой наследник да дръпне копринената нишка.

Дойдоха ми и други неща на ум: Хаусхофер и Хес са били прави за Тибет и Книгата Дзян. Но спечелили ли бяха нещо от свързването си с Шангри Ла? Дали другарите на Кьониг бяха упражнявали своята царска власт, или просто са били призовани от ламите като жертвоприношения, избрани от германската раса на върха на нейното могъщество, отговарящи на определени физически и психически характеристики? Дали ламите бяха предизвикали сънищата на Вотан и с това посели семената на катастрофата, на войната? Дали са използвали своите ужасни знания, за да отгледат в градината на Европа поколение с такава сила на волята и самоувереност, че представителите му да са подходящи за варварския трон на Шангри Ла? Или и другите вярвания на Хаусхофер също бяха верни? Дали Книгата Дзян беше арийски артефакт, останал от разрушаването на арийската цивилизация в пустинята Гоби, цивилизация, която от своя страна бе израснала от пепелта на Лемурия, изгубения в Тихия океан континент?

Всички тези въпроси се въртяха из главата ми. Ако се оставех на съдбата си и приемех затвора и сигурната смърт като цар, можех да потърся техния отговор. Беше голяма ирония, че щях да получа всичко онова, за което бях копнял — достъп до Книгата Дзян, познания за най-дълбоките тайни на психическата касапница, която беше опустошила Европа, на цената на собственото си затворничество и насилствена смърт. В този момент ми се стори, че се интересувам много повече от своя живот, отколкото от тези въпроси. Трябваше да намеря изход от това ужасяващо място. Трябваше да намеря пътя за бягство, който Феликс Кьониг бе намерил преди мен. Той поне беше доказателство, че бягството е възможно, каквото и да казваше върховният лама…