Царството

47.

Крачеха бързо вече няколко часа и постепенно се изкачваха по извития като дъга склон на долината, когато най-накрая Дзиен обяви почивка. Той беше наложил бърз ход и Нанси и Джек не бяха разменили и дума, откакто започна преходът. Задъхана от умора и благодарна за отдиха, тя сложи ръце на кръста и си пое няколко пъти дълбоко въздух. После извади бутилката си с вода и отпи няколко глътки.

Бяха спрели сред гъста джунгла в подножието на огромна, покрита с бръшлян скала. Дзиен търсеше нещо, надничайки сред шубраците. Джек дойде при тях с мокра от пот риза и зачервено лице.

— Защо спряхме? Пътеката още я бива.

Дзиен коленичи и им махна да последват примера му.

— Сега ще ви покажа защо.

След кратко пълзене нагоре по сипея те излязоха на скалиста тераса, дълга около четири и половина метра и широка около три. Гледката накара Нанси да ахне — толкова беше свикнала с безкрайната зелена стена на джунглата. Беше забравила, че се бяха изкачили на около две хиляди метра надморска височина и сега от тази тераса имаха свободно зрително поле към тучната, едва ли не праисторическа долина под тях. Ясно се виждаше Ярланг Цангпо да лъкатуши към планините на юг. Слънцето вече беше залязло зад високите планини и дневната светлина бе започнала да избледнява.

— Ето там — каза Дзиен и Нанси се обърна към него. Той сочеше в обратна посока, нагоре по склона на долината. Тя погледна натам, където сочеше пръстът му, но в първия момент не можа да види нищо.

— Какво трябва да видя? — попита, все още задъхана от бързия ход.

— Ето там, точно до границата на дърветата. На около три километра оттук. Това са монасите.

Сърцето на Нанси прескочи. Да, тя ги виждаше точно над границата на дърветата, чертица от подобни на мравки фигурки, напредващи с усилие по тясна и много стръмна пътека. Джек бръкна в раницата си извади малък бинокъл.

— Божичко — възкликна той, след като го допря до очите си, — наистина са монаси. Около тридесетина, и да, носят носилка.

Той отпусна ръце от удивление. Нанси грабна бинокъла от ръката му и го насочи към редичката дребни като мравки хора. Да, Джек беше прав. Тя преброи двадесет и четирима монаси. Наистина носеха някого. Най-сетне можеше да го види, макар че лицето и главата му бяха покрити със син плат или роба. Сигурно беше Херцог. Нанси почувства как гърлото й се свива. С блъскащо в гърдите сърце подаде бинокъла на Дзиен, който моментално го плъзна по редицата мъже.

— Бързо, нямаме и секунда за губене. След час ще се стъмни, а след два те ще стигнат до пещерите и всичко ще бъде изгубено.