Царството

53.

Нанси имаше чувството, че се събужда от много дълъг сън. В мрака на Пещерата на магьосниците Антон Херцог не спираше да повтаря една и съща дума, докато гласът му не заглъхна в нищото.

— Оракулът, Оракулът…

Нанси се усети, че поклаща глава. Изпитваше дълбока тъга. Всичко беше толкова странно, направо приличаше на сън. Не, със сигурност беше сънувала. Не може Херцог да лежи там и да говори толкова дълго, разказвайки своята история. Реши, че вероятно човекът е говорил, а после тя е заспала и всичко се беше объркало — действителност и сънища, разум и лудост. Тя го чу как пълни дробовете си с въздух, дишането му беше неравномерно и тежко. Каза си, че въпреки всичките му дълги приказки, дори да е говорил през цялото това време, все си оставаше непознаваем. Вярно ли беше? Имаше ли нещо вярно във всичко това? Съществува ли Шангри Ла? Възможно ли е Оракулът и Книгата Дзян да са едно? Зла сила, която беше сред тях през цялото време и ги всмукваше един по един — като контролира съдбите им, историята, движи цели нации и предизвиква войни?

Представи си го как лежи там, подобен на идол, а дъхът му хърка в гърлото. Сърцето му е студено, помисли си тя и тази мисъл я изпълни цялата. Събитията в неговия живот са го откъснали от човечеството и той е търсил смисъл в мечтата за убежище, място далеч отвъд разбирането на обикновените хора. Той също беше жертва на войната. Нямаше физически увреждания — неговите бяха психически. Тя се запита дали наистина е такъв: студен и увреден, и всичко, което каза, е просто израз на това и нищо повече. Но знаеше, че е повече от това.

Дзиен проговори пръв, а гласът му прозвуча напрегнат и изтощен:

— Значи всички сме имали достъп до Книгата Дзян, и то от години. Това е Оракулът. Вярвате ли, че ни контролира през цялото време? Всички нас…

Херцог се изкашля немощно.

— Да, напълно. Всеки, който отвори страниците му и зададе въпрос, веднага попада под неговата магия. Всички сме били подтиквани от Оракула, за да стигнем дотук. Той предизвиква войни и безредици, подтиква цели нации и отделни жени и мъже. Царят на Шангри Ла каза истината: Втората световна война, всички големи събития в историята на човечеството водят началото си от царство Шангри Ла, предизвикани от скритите Учители, които боравят с Оракула. Оракулът контролира всички, които надникнат в него.

— Твърдиш, че Оракулът ме е довел в Тибет, че не ти, а той ме е призовал? — попита Нанси.

— Знаеш отговора на този въпрос по-добре от мен, но мога да ти кажа, че Оракулът ме накара да ти изпратя костта и да те препоръчам на Дан Фишър като моя заместничка в случай на нещо непредвидено. Оракулът каза, че точно това трябва да направя. Той те повика, той те посъветва, знаеше, че ще вземеш участие — каза Херцог.

В този момент Джек с панически нотки в гласа се опита да отхвърли казаното от умиращия човек.

— Антон, това е лудост. Това, което казваш, не отговаря на истината. Светът не може да работи по този начин. Шангри Ла не съществува, няма тайнствено царство, което управлява света, и ти нямаш доказателства, че Книгата Дзян и Оракулът са едно и също. Не ти е останало време да я потърсиш, значи не си я видял. Освен това в историята ти няма смисъл. Дори да приемем, само за спора, че Шангри Ла съществува и че Книгата Дзян и Оракулът са едно и също и че той те е завел там, тогава защо ти е позволил да избягаш? Защо ти е позволил да откажеш съдбата, която ти е приготвил? Не разбираш ли? От твоя разказ става ясно, че Книгата Дзян се е провалила.

Слабият и заглъхващ глас прошепна в отговор от мрака:

— Не си разбрал смисъла на онова, което казах.

— Не, ти не си разбрал смисъла. Херцог, ти не си успял да разбереш своята собствена история. Болен си и объркан и не можеш да различиш виденията от действителността.

Приличното на череп лице се разкриви в жалко подобие на усмивка и изпосталелите ръце на Херцог се размърдаха в трепкащата светлинка на запалката.

— Да, вярно е, че съм болен и объркан. Обаче за казаното съм напълно наясно. Оракулът е знаел, че ще се проваля. Знаел е моята слабост много преди мен. Знаел е, че ще се опитам да се изплъзна от моята съдба, че ще избягам от Шангри Ла. Разбира се, че е знаел. Той вижда всичко много по-рано, отколкото дори можем да си представим. Той призова Нанси с костта и чрез нея ти беше доведен тук, защото си единственият човек в Делхи, който можеше да й помогне да ме намери. Знаел е, че тя ще ти покаже костта. А този човек, Дзиен, е бил подтикнат да ви води през последните километри от пътя. Всички бяхте контролирани, за да ме спасите, за да получа последна възможност, защото аз съм избраникът…

— Избраникът — повтори като ехо Джек Адамс с извити в презрителна гримаса устни, но в изражението му прозираше и страх.

— Възможност да направиш какво? — попита Нанси, макар да се страхуваше, че вече знае отговора.

— Да се върна в Шангри Ла. Да поправя своята грешка. Защото сега съм сигурен, че беше грешка, че бягството ми е ужасна постъпка. През дните, прекарани с монасите, имах време да мисля, да отсея житото от плявата, време да проумея истината. Бях разбрал всичко погрешно. Оракулът е майка и баща за нас. Няма смисъл да бягаш от него, да се измъкваш от неговите планове. Освен това никога няма да сме щастливи, ако го направим. Сега разбирам истината. Пътят ми е ясен. Аз трябва да се върна там като блудния син.

— Антон — обади се Джек, сякаш се надяваше с доводите на разума да накара призрака да промени своята история, да си признае, че тя е лъжа от началото до края, — да приемем нещата такива, каквито са. Ти си се изгубил и разболял и някакви шамани са те намерили — тази част от историята приемам. Видял си ги да използват коруба от костенурка и подсъзнанието ти е изплело тази необикновена приказка, за да компенсира факта, че не си успял да стигнеш до Шангри Ла, че не си видял Книгата Дзян. Ти самият знаеш, че това е смешно. Искаш да опиташ отново, защото изобщо не си стигнал до там.

— Не, аз бях там. За мен това е напълно сигурно. Говорих с царя и видях шаманите да използват корубата от костенурка, да се възползват от самата природа, за да правят хексаграми. Царят на Шангри Ла каза истината, че Оракулът е Книгата Дзян. Светът се върти според нейните разпореждания. Империи се възмогват и рухват, хора биват пробуждани от своята дрямка от царете на Шангри Ла и изпращани да действат, да постигат велики неща, които те самите никога не могат да разберат — отговори Херцог. Сега гласът му беше толкова немощен, че тримата трябваше да се наведат към него, за да го чуват.

— Защо искаш да се върнеш на това варварско място? — полюбопитства Нанси.

— Защото сега разбирам. Щом видях корубата от костенурка, разбрах всичко. Това е моята съдба. Когато видях царя на терасата, се уплаших от затворничеството и саможертвата. Бях ужасен и в своята слабост можех да мисля единствено как да спася моето малко човешко аз, моята незначителна личност. Но когато тези хора ме спасиха, осъзнах истината. Трябва да се върна и да приема определената ми роля. В края на краищата, по-добре да властваш в ада, отколкото да слугуваш в рая. Царят не избира да бъде цар, а го определят по-големи сили от него. Освен това, Нанси, ето другото нещо, определено от Оракула. Ти трябва да дойдеш с мен, ти трябва да станеш моя царица. Заедно ще хвърлим света в най-голямата война, която някога е виждал, и от пламъците на разрушението ще се роди свръхчовекът. Той ще се издигне от разрушенията като феникс, за да властва над пречистените раси на човечеството. Ела с мен. Залезът на боговете наближава.

Нанси подскочи, ужасена от неговите думи.

— Ти наистина си мръднал — ядосано подхвърли Джек.

Тя най-накрая се съгласи с неговото мнение, макар да бе готова да повярва почти всичко, защото това пътуване наистина се оказа необикновено. И според нея разумът на Херцог се беше пропукал от пресилването, затова брътвеше глупости в мрака.

— Джек, ти си невежа и винаги ще отричаш онова, което не разбираш — каза Херцог с яростен шепот. — Оставете ме тук. От Шангри Ла ще дойдат за мен, точно както предсказа царят. Ще дойдат и ще ме вземат. Ще видите. Те ще дойдат!

— Напълно луд — отбеляза Джек след известно мълчание. После изведнъж се стегна. — Хайде, трябва да тръгваме. Китайската армия може да се появи всеки момент. Дзиен, какво ще правим?

Дзиен не отговори, сякаш за първи път, откакто се бяха срещнали, не знаеше какво да прави. Откакто Херцог бе започнал да разказва, той се отдръпваше все повече и повече от него, сякаш за да избяга от действителното значение на неговата история. Макар да желаеше Книгата Дзян, помисли си Нанси, Дзиен изглежда отблъснат от пътешествието на Херцог, от онова, което означаваше притежанието й. Сега стоеше неподвижен, мълчалив, сякаш Антон Херцог го беше превърнал в камък.

— Дзиен, моля те! — повтори Джек по-настоятелно. — Забавихме се твърде много тук.

Бавно, сякаш му струваше големи усилия, Дзиен вдигна глава.

— Да, прав си. Трябва да тръгваме. Аз ще се върна в Пекин, за да се посъветвам с моето Братство. В светлината на тази нова информация моето издирване на Книгата Дзян изглежда излишно. Всичко, което изстрадах, е било напразно. Разбрали сме всичко погрешно.

— Дзиен, я се съвземи — прошепна дрезгаво американецът. — Херцог е напълно луд.

— Джек, мисля, че бъркаш. Страхувам се, че Херцог казва истината. Моето присъствие тук е доказателство за това. Оракулът е този, който ме доведе тук, а преди това в манастира Литанг и в гората. Съветвах се с него при всяка промяна на обстоятелствата. Колкото и да ми е неприятно да си призная, винаги изпълнявах неговите команди.

Джек изръмжа недоволно:

— Не ставай смешен. Просто съвпадения. Ти така или иначе щеше да стигнеш дотук. Това са приказки на един пушач на опиум… не обръщай внимание на думите му и ела с нас.

Нанси се беше надвесила над тялото на Антон Херцог, без да обръща внимание на техния спор.

— Какво ще правим с него?

Джек не отговори и дори не погледна към нея. Изглежда бяха прекарали цялата нощ в слушане на Херцог, защото вече беше сутрин. Не беше обръщала внимание на времето. Сега погледна отново съсипания човек пред себе си. Лицето му беше хлътнало, очите му здраво затворени, сякаш изпитваше силни болки. Устата му се раздвижи, но Нанси не чу нищо.

— Ще оцелее ли? — попита тя настойчиво Джек, защото много й се искаше той да каже нещо.

Запитаният поклати глава.

— Не и ако го носим. А ако го оставим… — не довърши той, оставяйки я да си направи изводите сама.

Сълзи напълниха очите на Нанси, но тя се опита да ги потисне. Джек сложи ръка на рамото й.

— Не изпитва болки. Опиумът се погрижи за това.

Дзиен ровеше в раницата си, приготвяйки се за път, но изведнъж се обърна към Нанси с въпрос.

— Имам една идея. Носиш ли Оракула?

— Да.

Нанси свали раницата си, извади книгата и я сложи на прашната земя. Тя излъчваше жива енергия — черна енергия. Усети Джек зад гърба си напрегнат от възмущение. Но въпреки това продължи.

— Имаш ли монета? — попита.

— Да.

Дзиен застана на едно коляно и извади монетата от джоба си. Нанси го погледна с очакване.

— А въпросът?

Дзиен издържа въпросителния й поглед, сведе очи и след като сложи ръката си върху книгата, каза първо на китайски, а после повтори на английски:

— Оракуле, има ли нещо вярно в историята на Антон Херцог? Вярно ли е, че ти си Книгата Дзян?

Нанси си пое дълбоко дъх и започна да подхвърля монетата. Докато го правеше, Дзиен записваше с върха на пръста си резултатите в прахта. След като тя подхвърли монетата шест пъти, хексаграмата беше сглобена. Лицето на Дзиен пребледня. С равен, лишен от сила глас той каза:

— Слънце отгоре. Туй отдолу. Центърът е празен. Със страх в очите Нанси попита:

— Нима знаеш коя е хексаграмата дори без да поглеждаш в книгата?

— Да — кимна той и я изгледа с почти гневно изражение.

С развълнуван глас тя настоя:

— Моля те, кажи ми, коя е.

— Чунг Фу. Вътрешна истина.

По лицето на Дзиен се изписа страх. Преди Нанси да успее да каже нещо, той заговори с тревожен глас:

— Това означава, че Антон Херцог казва истината. Означава, че Шангри Ла съществува и че Оракулът е Книгата Дзян.

Той извърна глава, потънал в мисли. За около минута се възцари пълна тишина, след това най-накрая, сякаш разрушава магия, Джек протегна крак и заличи хексаграмата. После сложи ръце на раменете им и прошепна тихо:

— Хайде, време е да тръгваме.