Царството

8.

В сумрака млада тибетчанка пресече набързо полянката в джунглата, навела глава под несекващия дъжд, притиснала с ръка шала към гърдите. Тя беше учителка в селското училище, преди това завършила курсовете за медицинска сестра в Лхаса. Зад нея на земята в джунглата върху импровизирана носилка лежеше тялото на чужденеца. От брадичката до петите беше покрит със син найлон. Главата му беше завита с мокра хавлиена кърпа, която предпазваше очите и носа му. Белите му ръце бяха скръстени на гърдите, сякаш беше загинал викингски воин, който очаква ритуалите преди погребалната клада. Из цялата полянка малки групички монаси се трупаха около стъкмените набързо огнища, на които топлеха вода за чай с масло от як.

Младата жена се наведе под мушамата, опъната, за да осигури донякъде защита от безкрайния дъжд. Тя се поклони на заместник-игумена и се отпусна на колене върху килима от якова вълна. Монахът махна с ръка на другите двама, които седяха близо до него, да си вървят. Те забързано се надигнаха и хукнаха през полянката, за да се присъединят към пиещите чай. Ламата се наведе към нея, а гласът му беше настойчив, почти отчаян.

— Е, каза ли нещо?

Лицето на момичето беше притеснено.

— Той е трескав, лекарят е много загрижен.

— Да, но каза ли нещо?

Момичето се поколеба. Страхуваше се да не обърка нещо.

— Да, но не съм сигурна. Не можах да разбера точно. Не е на себе си. Вижда неща, които ги няма…

— Добре, кажи ми всичко. Какви думи произнесе? Каза ли си името?

— Не, лама. Понякога казва нещо на тибетски. Думи като онези, които монасите използват в обществените молитви. После заговаря на други езици, такива, каквито не съм и чувала, а понякога говори на английски. Не е на себе си. Мисля, че вика някакви хора. Толкова го боли. Но когато спряхме при водопада, той се усмихна и ме погледна, сякаш наистина ме виждаше. Беше щастлив. Държеше ръката ми и повтаряше едно и също нещо отново и отново: „Шангри Ла. Шангри Ла. Шангри Ла…“.

Монахът почувства как сърцето му прескача и после започва отново да бие с тежко блъскане и остра болка, сякаш някой току-що беше забил игла в него. Опитвайки се да се съвземе, той кимна, а след това с измъчено изражение нареди:

— Слушай какво говори, грижи се за него. Опитвай се да го разприказваш.

— Да, лама. Ще бъда неотклонно до него.

Тя се изправи, но след това се спря.

— Лама, какво значи това… Шангри Ла?

— Не се тревожи, момиче — отговори старият лама. — Просто стой край него и ми казвай всичко, което говори.

Тя се поклони и си тръгна. Дъждът барабанеше върху мушамата. Шангри Ла. Ламата знаеше много добре какво означава тази дума. Това беше името, с което западняците нарекоха Шамбала, тайното царство на Хималаите, което беше скрито в долините на запад. Само малцина лами бяха запазили древното познание за отвесния път. Дори на игумена му беше забранено да го приближава.

Той се вторачи в чужденеца, който лежеше като труп върху носилката в другия край на полянката. След това затвори очи и се подготви да медитира.

Пред затворените му очи се появиха призраци. Образите на отдавна умрели лами се появиха пред вътрешния му взор — велики лами, които го бяха учили като малък. В главата си чуваше отдавна водени разговори, сякаш се беше върнал много години назад, когато седеше в краката им. Веднъж в манастира Кайлаш един почитан лама му беше казал, че някога в западните земи се е водила ужасна война, далеч отвъд Хималаите. По това време сякаш целият свят бил на прага да премине на тъмната страна и слънцето да залезе завинаги за планетата. Неколцина бели бяха дошли, за да търсят царството Шамбала. Възнамеряваха да идат там и да помолят царя за помощ. Ламите се бяха опитали да им помогнат. Това беше ужасна грешка. Не бяха схванали, че белите мъже идваха от различен свят, потопен в кръв. Не биваше да имат вземане-даване с тях. Изобщо не биваше да им помагат. Подобни хора носеха само разрушения.

Заместник-игуменът си мислеше за тези неща, докато се опитваше да регулира дишането си. Но всеки път, когато правеше опит да започне да медитира, думата в устата на чужденеца идваше да го измъчва: Шангри Ла.

Изпита отчаян подтик да изтича през поляната, да грабне чужденеца и да го завлече надолу към реката. Да стигне в средата на течението, влачейки зад себе си носилката и нейния товар. Леденостудените хималайски води щяха да отнесат кошмара надолу до големия водопад и после нататък, чак до Индия и дори по-нататък.

Обаче игуменът им беше наредил специално да се грижат за този човек. В противоречие с всичко, което беше научил, той трябваше да защитава този бял, да го спаси, ако може. Ламата потрепери и си помисли колко много би искал игуменът да е с тях сега. Да беше чул сам тези думи…