Частен детектив

10.

Поколебах се, но онзи горе не го направи.

Той се обърна и ми се нахвърли, вдигнал нещо в дясната си ръка. Когато видя машата, вече беше късно. Налетя директно върху нея. Извитият й край закачи китката му. Видях да проблясва метал, когато късият нож отлетя от ръката му и падна надолу по стълбите. Мъжът изобщо не се забави, а само смени тактиката си. Блъсна ме в гърдите с глава, хвана ме през кръста и забута с крака. Полетях назад и той падна с мен. Щеше да счупи гръбнака ми на стълбите, но успях да се извъртя и двамата се приземихме странично. Той ме пусна и ме прасна в лицето, докато се плъзгахме надолу.

Стигнахме площадката на третия етаж. Опитах да се изправя, но той изби ръцете ми, докато се надигах. Брадичката ми се блъсна в паркета. Върхът на езика ми спаси зъбите ми от счупване. Мъжът ме преобърна, възседна гърдите ми и ме сграбчи за гърлото. Дясната ми ръка беше свободна. Чувах я как пляска върху пода в търсене на машата.

— Кой друг знае?

Лицето му беше толкова близо до моето, че носовете ни почти се допираха. Само дето не можех да видя носа му. Той носеше черна скиорска маска. Говореше с дрезгав шепот.

— На кого си казал?

Дори да бях разбрал въпроса му, щеше да ми е невъзможно да отговоря. Беше ме стиснал здраво и притискаше с палци адамовата ми ябълка. Времето се превърна в серия откъслечни мисли и картини. Видях издутите мускули на раменете му, докато натискаше. Запитах се дали ще съм в съзнание, за да чуя как смазва гръкляна ми. Пръстите ми на пода докоснаха нещо студено. Свиха се инстинктивно около предмета и го вдигнаха. Ножът. Полезрението ми се беше свило до точка. Точно преди всичко да потъне в мрак, тялото ми направи последен, подхранван от адреналина напън.

Наръгах го ниско в гърба, надявайки се да съм улучил левия му бъбрек. Ножът явно беше наточен като бръснач. В ръката ми не беше останала никаква сила, но усетих как острието потъва в него. Той изпъшка, но не ме пусна. Завъртях дръжката; той инстинктивно посегна с две ръце към раната. Дръпнах ножа, поех си хрипливо дъх и замахнах отново. Този път по-силно и по-нагоре. Острието се заби отстрани във врата му и не спря, докато не опря до кокал.

Мъжът падна настрани и острието се изхлузи от раната. Подпря се и бавно се изправи. Дъхът му излиташе със свистящ звук отстрани на врата. Аз се избутах назад по пода, докато не стигнах до стената, след което се надигнах.

Двамата стояхме един срещу друг на тъмната площадка.

Той гледаше ръката ми. Още държах ножа. Острието беше късо, но широко. С гладък режещ ръб и назъбен гръб. Ръката ми беше в кръв почти до лакътя. Но кръвта не беше моя.

— Долу — казах аз.

Сега аз бях шепнещият. От стискането му трахеята ми се беше свила колкото сламка. Пристъпих към него и вдигнах ножа. Един от двама ни скоро щеше да изгуби съзнание. Не исках да съм аз.

— На пода.

Мъжът залитна към стълбите и се втурна надолу, като притискаше с едната ръка врата си, а с другата раната отзад. Облегнах се на стената и го заслушах как се отдалечава. Явно изгуби съзнание на площадката на втория етаж. Чух трясък, след което нищо. Къщата потъна в пълна тишина. После той отново се изправи. Беше як като скала и сега използваше силата си, за да се измъкне. Но силата не можеше да го отнесе много далеч. С всеки удар на сърцето си той губеше кръв. Колкото повече се напрягаше, толкова по-малко време му оставаше.

Предната врата се отвори, но не я чух да се затваря.

Отидох в спалнята за гости на третия етаж и стигнах до прозореца навреме да го видя как куца по отсрещния тротоар на Бийкън Стрийт. Облегна се на един клен, почти невидим в сенките. Мина някаква кола и мъжът я изчака да се отдалечи. После продължи навътре в парка. Видях го как пада и се изправя. След още двайсетина крачки отново падна на тревата.

Когато се извърнах от прозореца, мъжът пълзеше.

Слязох долу, като по пътя палех лампите. Нямаше следи от сблъсъка, докато не стигнах до площадката, където беше паднал. Беше останал да лежи там достатъчно дълго, за да остави локва кръв на пода. После беше стъпил в нея и левият му крак бе оставил отпечатъци до предната врата, която зееше отворена. На горното стъпало имаше тъмночервен отпечатък от ръка — явно се бе подхлъзнал и се беше задържал. Но по-нататък нямаше нищо. Затворих вратата и отидох в кухнята. Свалих ризата си и я сложих в металния умивалник, след което измих дланите, ръцете и лицето си. Потникът и панталоните ми бяха чисти. Извадих кърпи за ръце от едно чекмедже и почистващ спрей от шкафчето под умивалника и се заех с кръвта по пода.

Работех бързо, но внимателно. И дума не можеше да става да се обаждам в полицията. Имах пълното право да бъда в къщата. Мъжът ме беше нападнал и аз го бях наръгал със собствения му нож. Беше си самозащита в най-чист вид. Не знаех обаче кой е той и защо беше дошъл. Идваха ми наум три възможности. Най-лошата беше агент Уайт да ми е сложил опашка, което означаваше, че мъжът може да е федерален агент. Втората възможност, почти също толкова лоша, беше Деканса да има приятели навън, на които не им е харесало как двамата с Джим бяхме постъпили с техния човек.

А можеше и да няма нищо общо с мен. Можеше да е свързано с Клеър. Мъжът можеше да е дошъл в къщата да потули нещата, които се надявах да открия. Ако исках да хвърля светлина върху всичко, довело до онова падане, може би той е искал да го скрие. Теорията си я биваше, само дето досега не бях намерил нищо в къщата, за което си заслужава да убиеш.

Имаше само един начин да разбера със сигурност. Не ми харесваше, но не можех да измисля друго. А и имах клиент, на когото да се отчитам. Тя очакваше информация. Затова грабнах фенерчето, което бях видял в килера, обух обувките си и излязох. Погледнах към парка, докато стоях на горното стъпало на Клеър. Не видях мъжа, когото бях наръгал. Всъщност не видях никого. Но нямаше как той да е стигнал далеч. И след като намерех мястото, където беше паднал, щеше да има диря, която да следвам.

На трийсетина метра навътре в парка открих кръв по тревата. Там, където беше вървял, дирята беше трудна за проследяване. Капките кръв бяха на разстояние една от друга и трудно се виждаха, тъй като тревата не беше косена цяла седмица. Но там, където беше пълзял, следата беше съвсем ясна. Дълги тъмни петна по тревата. На два или на четири крака, той се движеше в една и съща посока, която го отдалечаваше диагонално от Бийкън Стрийт.

Чарлз Стрийт пресичаше парка по средата и мъжът явно беше почивал известно време, опрян на едно дърво, преди да пресече улицата. Беше захвърлил скиорската маска на тротоара, но дори не помислих да я докосна. Тя беше натежала от кръвта и бе пльокнала на бетона като напоена с вода гъба. Когато е пресякъл улицата, силите му явно са го напуснали. Вече имаше една дълга кървава диря — беше пълзял, без да може да се изправи отново.

Краят — за него — беше оградата от ковано желязо около гробището на Бойлстън Стрийт. Видях наклонените надгробни камъни, чух вятъра в кленовите листа и накрая видях него. Той седеше, опрял гръб на оградата. Брадичката му опираше гърдите. Изключих фенерчето и клекнах до него. Колкото повече стоях тук, толкова по-сигурен бях, че всеки момент наблизо ще мине някой бегач.

— Хей — казах аз. Побутнах рамото му със задния край на фенерчето. — Само ми кажи защо.

Той не отговори. Побутнах го малко по-силно.

— Деканса ли те прати?

Той отново не отговори. Канех се да го чукна по челото, но преди да го направя, той започна да се свлича настрани. Бавно, като старо дърво. Падна на пътеката по лице и не помръдна. Нямаше нужда да докосвам врата му. Беше спрял да кърви, което означаваше, че сърцето му вече не бие.

Никога досега не бях убивал човек — нито при самозащита, нито при друга ситуация. Знаех, че по-късно ще си мисля за това. Ако успеех да се върна в апартамента си на Грант Стрийт и ако агент Уайт не ме чакаше там, щях да лежа в спалнята с отворена врата, да слушам бръмченето на неоновата реклама в нощта и да си представям този момент. Но точно сега трябваше да измисля какво да правя. Потупах джобовете му — той беше облечен в черен планинарски панталон и черна риза с дълъг ръкав — и намерих само карта за метрото. Взех я, защото я бях докосвал и не носех ръкавици.

Разбира се, не носеше портфейл или шофьорска книжка. Това ми оставяше само една възможност. Всичко, което знаех за полицейските разследвания, ми казваше да не го правя. Здравият разум ми крещеше НЕ. Трябваше обаче да знам кого съм убил току-що. Изправих се и го преобърнах с крак. После снимах лицето му с телефона си.

Тръгнах по дългия път обратно до дома на Клеър и вървях, докато слънцето не изгря. Идеше ми да се обадя на бившата си жена. Джулиет Вилате беше по-близо до моята възраст, отколкото до тази на Клеър, и бе израснала на около сто и петдесет километра на север, така че нямаше как да се познават. Но иначе малко други неща ги различаваха. Най-вероятно бяха ходили в едни и същи парижки подготвителни училища и бяха участвали в едни и същи кампании за набиране на средства и благотворителни балове. Самолетите на родителите им сигурно се намираха в съседни хангари в Сан Хосе, откъдето отлитаха за летни ваканции в Кан или за уикенди в Сейнт Винсент или Таити.

Не бях разговарял е Джулиет, откакто подписахме документите за развода. Не бях изпитвал никакво желание да говоря с нея до този момент. Но може би беше естествено да ми се иска да чуя гласа й. Първия път, когато причиних реални поражения на друг мъж, именно Джулиет беше онази, която беше до мен. Която ми каза, че всичко ще бъде наред. Това беше странно, защото мъжът, когото бях атакувал, беше съдия от Върховния съд на Калифорния и неин шеф. Тя беше започнала кратката си юридическа кариера като негова асистентка, беше му станала любовница в някакъв момент и в крайна сметка се омъжи за него. Баща й беше замазал прехода по възможно най-добрия начин. По настояване на Джулиет. Аз не влязох в затвора, а баща й си купи зет, който беше много по-ценен и податлив, отколкото аз съм бил някога. Още се опитвах да разбера какво беше спечелила Джулиет от тази сделка.

Но колкото и да ми се искаше, не можех да й се обадя. Беше просто невъзможно.

Така че преди небето да изсветлее напълно, аз се върнах на Бийкън Стрийт. Дори на дневна светлина не видях кръв по стълбите или тротоара към парка. Влязох вътре. Вече не можех да доловя парфюма на Клеър. А само парливата миризма на белина. Миришеше на потулване.