Частен детектив

5.

Слязох на партера, отидох при охраната и дадох билета си, за да ми върнат телефона. Очаквах всеки момент Уайт да изскочи от асансьора и да извика след мен. Почувствах се в безопасност едва след като излязох от федералната сграда.

Властите бяха прахосали две години и милиони долари в подготовка на това дело. Джим Гарднър бе направил усилията им на пух и прах за по-малко от десет минути. Още нямаше три и петнайсет. Отдалечих се забързано от главния вход. Отляво имаше паркирани джипове на „Вътрешна сигурност“, така че завих надясно. Някой щеше да плати за случилото се преди малко. Щяха да стоварят всичко, което можеха върху Деканса, но оставаше предостатъчно и за някой друг. Някой като мен например.

Пресякох „Ларкин“ и влязох в „Хари Харингтънс Пъб“. Спрях на входа и огледах заведението. Двайсет души, като броим двамата бармани. Половината клиенти бяха отдадени пиячи, които сигурно си имаха резервирани столове на бара, а другата — правителствени служители, измъкнали се два часа по-рано от работа — все рак беше петък. Седемте телевизора показваха бейзбол и крикет. Седнах в края на бара, най-далече от вратата. Веднага щом ми се удаде възможност, си поръчах „Уайлд Търки“, чисто.

Не мислех за нищо, докато не поръчах второто питие. По време на престоя си в „Уестчестър“ бях изглеждал като типичен гост на хотела. Бях престанал да се бръсна и рядко вземах душ. Никога не се перях. През онези трийсет и пет дни носех два суичъра и едни и същи джинси. Когато приключих, палтото ми от магазина за евтини дрехи приличаше на откраднато от нечий гроб.

Отпих от бърбъна си. Без да оставям чашата, прокарах кокалчета по бузата си. Беше още гладка от сутрешното бръснене. Виждах отражението си в огледалото зад бутилките. С изгладената си риза и току-що взетия от химическо чистене костюм приличах на адвокат. От истинските, които могат да се явят в съда и да представляват клиент, без да бъдат арестувани. Джим изобщо не трябваше да ме кани на кръстосания разпит.

Може би просто ме беше хванала параноята. В „Уестчестър“ бях внимателен и бях взел и други предпазни мерки освен външността ми. Агент Уайт се беше обърнал и ме бе погледнал, но това можеше да означава какво ли не. Не беше задължително да си мисля, че ме е свързал с провала Деканса.

Когато барманът мина покрай мен, поръчах трето питие. Той ми наля, но преди това ми даде чаша вода с лед. С което намекваше, че е време да забавя темпото или да сменя заведението. Изпих и двете и излязох.

Пресякох „Ван Нес“, влязох в книжарницата и намерих бройка на „Кроникъл“, зарязана на една маса в кафенето. Не пишеше нищо за сниманата от мен блондинка, което не беше изненадващо. Сигурно беше нацедила лимузината горе-долу по времето, когато вестникът е излизал от печат. Имаше кратко съобщение за процеса „Лорка“, но не го прочетох. Никой журналист не би могъл да предвиди подобен обрат на делото.

Излязох от книжарницата и продължих на запад. От средата на май не бях правил никакви истински тренировки. Нямах нищо против, че вали. Когато Джим платеше последната си сметка, щях да дам костюма си отново на химическо чистене. Или пък да го изхвърля и да си купя всички нови костюми, които поискам. Нямаше значение. Продължих да вървя и да се оглеждам за зеленина. Минах през Аламо Скуеър и продължих по пешеходните алеи покрай „Панхендъл“ до парка „Голдън Гейт“. Беше юни, така че щеше да остане светло и след осем и половина. Но светлината беше сива. Мъглива.

Деканса сигурно нямаше да прекара нощта в „Уестчестър“. Ако им пукаше за делото и за кариерите им, Намар и Уайт щяха да го закопчаят за стол в бетонна стая и да се редуват да упражняват удари с бейзболна бухалка върху него. Ал, какво стана, мамка му? С какво те приклещи Гарднър? Но Намар не действаше по този начин. Познавах само един човек, който правеше подобни неща — онзи, който в крайна сметка плащаше сметките ми.

Дъждът шепнеше в клоните на евкалиптите. Реших да вървя чак до Оушън Бийч и оттам да взема такси до дома. След това не бях сигурен. Може би отново щях да ида в Ла Пас или пък някъде по-далече. Тайланд или Виетнам. Но когато стигнах до брега и седнах, телефонът ми избръмча. Извадих го и погледнах съобщението от Джим Гарднър.

— Лий — каза той. — Цяла вечност ти трябваше.

Беше се качил по стълбите от улицата до заключената ми врата и чакаше в сенките.

Когато беше мой шеф, го наричах господин Гарднър, а аз бях господин Кроу. Не бях свикнал да го чувам да произнася малкото ми име, макар че кратките ни трудови отношения с него бяха приключили преди шест години. Когато се върнах от Ла Пас, два месеца бездействах в новия си апартамент. Накрая реших, че трябва да се заема с нещо. Между старата ми работа и летата, през които работех за един адвокат, можех да събера достатъчно часове разследване, за да отговоря на изискванията за лицензиран частен детектив. Така че се явих на тестовете и ги минах. Направих си визитки, а после попаднах на Джим. През първите две години той беше основният ми работодател, но след време намерих и други. Сега нещата вървяха достатъчно добре, за да имам нужда и от собствен офис.

— Така ли се появяваш в офиса си? — попита той, загледан в подгизналия ми костюм.

— Само когато там ме чака клиент.

Свалих сакото си и го изстисках над пода. Здрависахме се, след което той отстъпи крачка назад.

— Лъхаш ми на бърбън, Лий.

— Офисът си е мой — казах аз. — И сам си определям работното време.

Извадих ключодържателя от джоба си и отворих вратата. Джим влезе и аз го последвах. Той седна на единия от двата стола пред бюрото ми и извади кърпа от джоба на сакото си, за да избърше дъждовната вода от лицето си.

— Хубаво местенце — отбеляза.

Съмнявах се, че го мисли наистина. Той имаше ъглов офис на висок етаж на Уан Маркет Стрийт с изглед към сградата „Фери“ и залива. Сядаше зад бюрото си по тъмно и гледаше как слънцето изгрява над хълмовете на Оклънд. Двеста адвокати работеха за него на три облицовани в мрамор етажа. Парите пълнеха касата му двайсет и четири часа на денонощие. Никога не съм се съмнявал коя е причината да прекрача прага му. Той ме беше проучил и си го каза. Аз бях сертифициран никой от дълга редица подобни на мен. Така че той не искаше мен или уменията ми. А бащата на Джулиет като клиент. Стратегията беше чудесна, докато разводът и отнемането на адвокатските ми права ме направиха безполезен. За да запази доброто си име, той ме изхвърли много публично. Бях го очаквал. Но отношенията ни продължиха и дори се развиха — нещо, което изобщо не бях предвидил.

— Трябваше да дойда, когато подписа договора за наем — каза той. — Кога беше това, миналия месец ли?

— Не организирах парти по случай новия офис. Как приключи с Деканса? Тръгнах си по-рано.

Не исках да му казвам за агент Уайт, без да съм сигурен, че има проблем.

— Беше ли в залата, когато изгуби самообладание? — попита Джим, Кимнах и той продължи: — След това ме следваше като послушно кученце. Всичко, което казал при разпита на Намар, било лъжа. Той бил Лорка. Той въртял цялата работа от върха.

— Приключи ли с него?

— Да, но Намар не го знае. Още се води мой свидетел. Утре ще му задам достатъчно въпроси, за да се уверя, че не е размислил през нощта, след което ще го предам обратно на Намар.

— А те няма ли да го накарат да размисли?

Джим се огледа. Сигурно преценяваше вероятността офисът ми да е подслушван. И сигурно прецени, че не е.

— Биха ли накарали теб да размислиш, ако това означава, че жена ти ще влезе във варела?

Поклатих глава. Каквото и да имаше предвид Джим с въпроса си, отговорът беше не. Не биха ме накарали да размисля заради хипотетична бъдеща жена, не биха ме накарали и заради Джулиет. Нямах добри чувства към нея, но никой не заслужаваше да се озове в някой от варелите на Лорка.

— Ще допуснат ли да се стигне до съдебно решение? — попитах аз.

— Това е Лорка. Човекът на върха. Няма да рискуват да бъде оправдан. Някой по-висш от Намар ще вземе решение тази нощ. Ще искат преразглеждане на делото. Ако не се получи, ще започнат да му предлагат да се признае за виновен. И защо не? Вече са го спипали за укриване на данъци, така че и без това ще лежи.

— Но ти печелиш — казах аз.

— Печеля.

Отворих чекмеджето на бюрото си и извадих бутилка.

— Пазех това.

— Продължи да го пазиш, Лий.

Канех се да махна капачката, но тонът му ме спря. Подпрях бутилката на коляното си и го погледнах.

— Не дойдох да говорим за делото — каза Джим. — Имам нова работа за теб. Един клиент се нуждае от детектив. Тя е добър клиент и двамата работим отдавна заедно. Затова предпочитам да й доведа някой трезвен. И сух, ако случайно имаш други дрехи тук.

— За какво става дума?

— За Клеър Грейвсенд.

Той ме наблюдаваше как ще реагирам, но името не ми говореше нищо.

— Би трябвало да я познавам ли?

— Продал си нейна снимка на един таблоид днес сутринта. Из целия интернет е.

Трябваше ми секунда да се досетя за какво говори. Още бях настроен на вълна Лорка и агент Уайт. После си спомних сутрешната си разходка. Името ми като автор би трябвало да върви заедно със снимката. За добро или лошо, целият свят щеше да разбере, че аз съм я направил.

— Самоубийството — какво общо има тя с него?

— Името на клиента ми е Оливия Грейвсенд. Майката на Клеър Грейвсенд.

— Имаш предвид онази Оливия Грейвсенд ли?

— Да.

— И момичето, което видях сутринта, е нейна дъщеря?

— Казах го току-що.

— И за какво ме наема клиентът ти?

— Момичето й е мъртво. Тя иска да разбере защо и как.

— Няма ли да го научи от полицията?

Джим изтупа пепел от пура от ревера си.

— Тя няма доверие на никого. Идентифицирали са момичето по пръстови отпечатъци, после са изпратили човек в дома й със снимки, за да направи официално разпознаване на трупа. Докато бил там, той й казал, че изглежда като самоубийство.

— И тя се тревожи, че заключението им е прибързано.

Джим кимна.

— Станало е доста бързо — каза той. — Ако започват работа с подобна нагласа, все едно сами са си сложили капаците.

— Някой видял ли я е да скача? — попитах аз. — Ако има свидетели, ако някой се появи…

Джим ме прекъсна с махване на ръка.

— Не знам дали е имало свидетели. А дори да намерят някого, който да даде показания, доколко ще им повярваш? Знаеш как стават тези неща. Можеш да си купиш общински съветник за десет хиляди долара. Колко според теб струва един свидетел от Търк Стрийт?

Помислих си колко бях похарчил през последните няколко седмици и какво бях видял сутринта. Свидетелите бяха податливи на обработка като всеки друг човек. Парите не са единственото, което може да определи показанията. Изнудването също върши работа, при това е по-евтино.

— Каза, че ще се срещнем с нея тази вечер — казах аз. — Тук ли?

— В дома й. Ако си свободен.

— Смятах да се махна от града за известно време — казах аз.

— Заради днес ли?

— Най-вече.

— Виж, Лий. Те са го заплашвали, за да свидетелства, както искат. Ние отвърнахме и той смени показанията си. Нямахме същите козове като тях, така че използвахме различни. Можеше да продължи да лъже, докато не покажем, че го прави.

— Ти да не си откачил? — попитах аз. — Деканса напълни гащите, когато спомена за Ийгъл Пас. Така че и двамата знаем кое е истина. Той изпитва ужас от клиента ти и това обяснява всичко.

Мълчанието на Джим беше най-близкото, което можеше да се очаква от него като признание. Бях прав. Тъй като нямаше да получа повече, оставих мълчанието да се проточи. Джим намери един кламер на бюрото ми, изправи го и започна да го навива около пръста си.

— Можеш ли да помогнеш на госпожа Грейвсенд? — попита той. — Или да потърся друг?

Знаеше как да ме прилъже. Освен че изобщо не ми се искаше да пропускам шанс с клиент като Оливия Грейвсенд, не можех да понеса и мисълта, че някой друг ще получи работата. А и може би да напусна града не беше добра идея. На властите не им беше нужно да съм наоколо, за да ме вземат на мушка. Ако Намар получеше решение от голямо жури, че са налице достатъчно основания за повдигане на обвинение, някой щеше да ме чака на летището, когато се върна. Така че спокойно можех да остана тук и да се опитвам да бъда в течение.

— Кога тръгваме? — попитах аз.

— Веднага — отвърна Джим. — Иди да си наплискаш лицето с вода. Опитай се да изглеждаш като хлапето, което познавах навремето. Ще се обадя на Тайтъс и ще му кажа да паркира отпред.

Седяхме на задната седалка на луксозния джип. Джим вдигна черната преграда, за да ни отдели от шофьора, след което се наведе към кутията за пури с овлажнител, вградена в конзолата помежду ни. Избра си тлъста „Кохиба“. Започна да върти пурата между пръстите си, но не я запали.

— Какво знаеш за Оливия Грейвсенд? — попита ме той.

— Онова, което знаят всички. Което излиза във вестниците. Уволни ме, преди да имам възможност да работя за нея.

Джим пропусна това покрай ушите си. Отряза със специалната ножица края на пурата, след което прокара няколко пъти върха й под носа си.

— Тя не е като хората с нейното положение — каза той. — Вярно, произлиза от богато семейство. И се е омъжила за още пари. Но дори да се беше родила в колиба и да се бе омъжила за изполичар, пак щеше да стигне дотам, където е.

— Тоест искаш да кажеш, че е хитра.

— Хитра не е точното определение. Ти си хитър. Аз съм хитър. Оливия Грейвсенд е безскрупулна.

— Но ти й имаш доверие.

— Тя е мой клиент от трийсет години. Знаеш ли какво е първото правило за работа с клиенти като нея?

— Не.

— Покривай си задника — каза Джим. — Ако Оливия иска нещо да бъде направено, обикновено го прави сама. Потърси ли външна помощ, значи й трябва бушон. Така че се погрижи първо за себе си. После й дай онова, което иска. Но никога, никога не й се доверявай.

Продължихме в мълчание по Маркет Стрийт. Шофьорът спря, преди да навлезем в „Ембаркадеро“, и Джим отвори вратата си.

— Това ли е? — попитах аз. — Да не би да живее в твоята сграда?

— Аз слизам тук — каза Джим. — Утре ме чака дело. Нямам време да пътувам чак до Кармел и обратно.

В крайна сметка излезе, че напуснах града — на задната седалка на рейндж роувъра на Джим Гарднър, с все така вдигната преграда и невидим шофьор, докато се носехме на юг по Магистрала 101. Сан Матео, Пало Алто. Сан Хосе беше само светлини и табели, след което продължихме през по-тъмни райони. Облегнах глава на прозореца и се загледах как асфалтът профучава покрай мен. По едно време долових миризмата на чесън и се досетих, че минаваме през полята на Гилрой. След това явно съм заспал за близо цял час.

Когато отворих очи, пътувахме на юг по Шосе 1. Завоите забавяха скоростта ни, но не много. Отдясно между дърветата можех да зърна Тихия океан. Водите му бяха спокойни и сребристочерни на лунната светлина. Петнайсетина километра по този начин, след което пътят продължи през вътрешността и шофьорът намали. Завихме по необозначен път и продължихме към крайбрежните скали. Стигнахме до метален портал и спряхме. Порталът се отвори и продължихме нататък до къщата на Оливия Грейвсенд.

Слязох от колата и се загледах в сградата. Тя беше изградена от груб пясъчник. Покривът бе покрит с испански керемиди. Преброих шест комина. Миришеше на лавандула, евкалипт и морски пръски. Къщата беше построена направо върху отвесните скали и вълните се разбиваха на трийсетина метра под нея. Оливия Грейвсенд можеше да лови риба направо от прозореца на спалнята си, ако поиска.

Тайтъс, шофьорът на Джим, остана в колата, но изключи двигателя. Не знаех какво друго да правя, така че отидох до вратата и почуках. Отвори ми иконом. Бяла коса, бяла риза под черно сако. Косата му беше разрошена, а ризата и сакото се нуждаеха от ютия. Съмнявах се, че винаги изглежда по този начин.

— Тя ви очаква в оръжейната, сър.

— Добре.

Нямаше как да знам дали винаги посреща гостите си в оръжейната. Може би го правеше само в специални случаи, когато имаше наум нещо, свързано с насилие. Стените бяха облицовани с английски орех и украсени с изработени по поръчка френски пушки. На масата до камината имаше отворена дървена кутия с чифт пистолети за дуел върху зелено кадифе. Оливия Грейвсенд седеше до студената камина с толкова изправен гръб, че облегалката на стола й сигурно й завиждаше. Беше облечена в черна рокля, достигаща до глезените й. Единственото украшение, което носеше, беше малък златен медальон. Със светец, когото не разпознах. Погледна ме с очи, чийто цвят съответстваше на този на оръжейната стомана навсякъде около нас.

— Вие сте Лий Кроу. Джим ми каза за вас.

Икономът прие това като знак да се оттегли. След като той затвори вратата, чух как стъпките му се отдалечават.

— Да, мадам — казах аз. — Можете да ме наричате Лий.

— Не ме наричайте мадам, Кроу. Звучи просташки.

— Добре.

— Снимали сте дъщеря ми тази сутрин. Защо?

— Видях я и заснех сцената. Реших, че мога да продам снимките на вестниците.

— Защо сте били там?

— Просто случаен късмет — казах аз и веднага съжалих за думата. — Минавах на път за офиса си.

Жената ме загледа мълчаливо. Носът й беше тънък и остър като ястребов клюн. Тъмната й коса беше прибрана на кок и се придържаше с дървени игли по същия начин като косата на дъщеря й. Като се изключи това сходство, двете изобщо не си приличаха.

— Да не би да живеете в онзи квартал… Тендърлойн?

— Не — казах аз. — Бях там по работа за Джим. По друг случай.

— Значи сте изкарали късмет, Кроу — рече тя. — Направили сте снимка и сте я продали. А сега аз ви наемам.

— Добре.

— Не се безпокойте за тарифата — каза тя. — Просто ми пратете сметката.

— Става.

— Джим каза ли ви какво искам?

— Нямате доверие на разследването. Искате да разберете какво се е случило в действителност.

— Джим се смята за етичен човек — каза Оливия. — Това изненадва ли ви?

— Категорично не — отвърнах аз.

— Поглежда се в огледалото и какво вижда? Стълб на обществото. Лъв на закона. Казвам му, че искам да наруша правилата, а той намира подходящия за работата човек и си остава вкъщи. Съвестта му е чиста. Не искаме да бъде разкъсван от угризения, нали така?

— Не желаете да говоря с него за това.

— Правилно, Кроу — каза тя и посочи втория стол с права облегалка от другата страна на камината. Седнах и се помъчих да изгладя крачолите си. — Той спомена, че схващате бързо. Каза още, че ще сторите всичко необходимо.

— Известен съм с това, че го правя.

— Но само ако е наложително. И няма да споменавате името ми при каквито и да било обстоятелства.

— Разкажете ми за дъщеря си.

— Тя беше добро момиче. Без значение колко беше пораснала, беше добро момиче.

— На колко беше тази сутрин?

— На двайсет.

— Имаше ли приятел?

— Не знам.

— С какво се занимаваше? Студентка ли беше?

— Напусна. Не знам с какво се е занимавала.

— Кога разговаряхте за последен път?

— През декември, след Коледа. На рождения й ден.

— Скарахте ли се?

— Ни най-малко. Пихме по чаша бренди. Аз седях на този стол, а тя на вашия. Беше студено, в камината гореше огън. Разговаряхме за предстоящия й семестър. Беше много развълнувана — от колеги, от някакъв професор, на когото се възхищавала. Тръгна си същата нощ.

Погледнах през прозореца. Дъждът се стичаше по старото стъкло. Тук-там обаче се виждаше ясно небе и луната надзърташе между облаците над океана.

— Къде учеше?

— В Харвард.

— Значи е отлетяла обратно за Бостън?

— Разбира се.

— С ваш самолет или с редовна линия?

— Нито едното, нито другото. Моят самолет беше във Ванкувър за смяна на двигателя. Поръчах чартърен полет.

— И тя е стигнала там, така ли?

— Да — каза Оливия. — По-късно разговарях с шофьора, който я е откарал от летището до къщата ни.

— Вашата къща?

— Прадядо ми е вярвал в много неща. Най-вече в недвижимите имоти. Затова ще откриете присъствието на Грейвсенд къде ли не.

Опитах се да си представя как фамилията Грейвсенд е определила степента на това присъствие. Ако информацията ми беше вярна, прадядото на Оливия Грейвсенд е постигнал с медта и златото онова, което Карнеги със стоманата. Но Грейвсенд не пропилял богатството си за библиотеки за простосмъртните. Явно къщите бяха много.

— И след като е пристигнала в къщата?

— Продължила с ученето. А след това изчезнала.

— Откъде знаете, че е продължила с ученето?

— Разговарях с професора, на когото така се възхищаваме. Преподава журналистика.

— Ходихте ли в Бостън?

— На два пъти. И никой не е стъпвал в къщата от януари, с изключение на мен.

— Сигурна ли сте? Има ли алармена инсталация, която можете да следите оттук?

— Предполагам, че не — призна тя. — Приемам, че никой не е стъпвал там освен мен.

— Някой грижеше ли се за почистването?

— Тя не би позволила.

— Защото е предпочитала да се грижи сама за това, или защото е искала да не й влизат в личното пространство?

— Не зная.

— Взехте ли нещо от къщата?

— Нищо. И не съм я претърсвала. И двата пъти влязох, видях, че я няма, и излязох.

— Подадохте ли сигнал за изчезването й?

— Не.

Тя искаше да я попитам защо, но аз я изчаках да продължи. Трябваше да си изработи навика да ми казва нещата без подканване. Гърбът й стана още по-скован, отколкото беше две минути по-рано.

— Тя ми писа — каза най-сетне Оливия. — Нямах вести от нея от две седмици. Тъкмо бях започнала да звъня. И тогава получих първото й писмо.

— Откъде беше пощенското клеймо?

— От Сан Рафаел. Беше се върнала в Калифорния.

— Какво пишеше в писмото?

— Да не се тревожа. Че трябвало да направи нещо, след което всичко щяло да бъде отново наред.

— Правила ли е преди подобни неща?

— Никога.

— Писмото е било написано на ръка и подписано, така ли?

— Можете да сте сигурен, че ако не беше, щях да направя повече. Преди да си тръгнете, ще ви ги дам. Писмата са общо шест. Последното пристигна преди седмица.

— Пак ли е било изпратено от Сан Рафаел?

Тя поклати глава.

— Всички бяха пратени от различни места, но в рамките на триста километра около Сан Франциско. Последното беше от Мендосино.

— Двете близки ли бяхте?

— Иска ми се да мисля, че да.

— Но не знаете дали е излизала с някого. Тя ли не е споделяла, или вие сте били прекалено заета, за да я попитате?

Очите й се присвиха към мен, острият хищен нос се наклони надолу.

— По-лесно е така, отколкото със заобикалки — казах аз. — И не мисля, че сте от хората, които се обиждат лесно.

Тя се усмихна с горчиво разбиране.

— Джим нарече ли ме Желязната кучка? Знам, че обича да ме нарича така. Срещала съм поне трима души, на които го е казвал.

— Аз не съм четвъртият.

— Бих го уволнила, но знае прекалено много неща — рече тя. Дори да очакваше да тръгна в тази посока, не го показа с нищо. — Колкото до вашия въпрос, Клеър беше предпазлива. Знам, че имам репутация. Джим със сигурност ви е казал нещо. И може би е прав за мен, поне за някои части от живота ми. За бизнеса. За някои приближени кръгове. Но за Клеър винаги съм била нейна майка. Първата и последната.

— Не…

— Най-голямата обич, Кроу. Това искам да кажа и това изпитвах към нея. И все още изпитвам.

— Добре — казах аз.

— Когато живееше под този покрив, не беше така прикрита. Започна се, когато стана на осемнайсет. Когато замина за Бостън.

— Криела е неща от вас?

— Така мисля — рече Оливия. — Тя е единственото ми дете. Нямам племенници. Имам малко приятели и онези с деца са още по-малко. Така че мога да правя сравнение единствено със собствената си младост. И мисля, че през каквото и да е преминавала, то е било повече от обичайното. Не беше просто момиче, навършило осемнайсет, отишло в колеж и решило да изключи майка си. Имаше нещо друго. С всяка година ставаше малко по-зле, а накрая всичко експлодира.

Младата жена, която бях видял тази сутрин, беше скочила от висок прозорец върху покрива на кола, но когато я намерих, тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се надигне, ще избърше кръвта от глезена си и ще се върне обратно на партито. Можех само да си представям как е изглеждала, преди да пристъпи в нищото и да полети надолу. Иначе казано, не изглеждаше като момиче, което бяга от майка си след Коледа.

— Тя разполагаше ли със собствени пари? — попитах. — Фонд, от който е можела да тегли, да се издържа през последните шест месеца?

— Имаше собствени пари. След като стана пълнолетна, получи първите си десет процента.

— Можете ли да проследите как ги е харчила?

— Парите бяха нейни. Иначе казано, не.

— Но разполагате с информацията за сметката й?

— Разполагах. Когато й дадох парите. Не зная какво е правила с тях след това.

— За каква сума става дума?

— Достатъчна, за да може да се грижи за себе си, но не толкова, че да съжалява, ако направи някоя голяма грешка.

Седях тук, защото бях фотографирал мъртвата дъщеря на Оливия Грейвсенд и после бях продал снимката за хиляда долара. Това бяха пари, които щях да използвам въпреки възнаграждението от Джим. Никога не бях разполагал с истински пари. Докато бях женен за Джулиет, живях достатъчно близко до тях, за да знам, че никога няма да ги разбера. Вземете например тази стая с пушките по облицованите с дърво стени. Всяка от тях струваше сигурно колкото годишния наем на офиса ми.

— Госпожо Грейвсенд — казах аз. — Съжалявам, но нямам представа какво означава това. Аз бих съжалявал, ако точно сега изгубя парите в портфейла си — а те са петнайсет долара. Знам, че вашето ниво е различно. За сто хиляди ли говорим? За двеста и петдесет?

Погледът й се плъзна бавно от обувките ми до яката на ризата. Сигурно оценяваше всичко на гърба ми — сума, която едва ли можеше да се мери с цената на лака й за нокти. Изпитах облекчение, че имах сухи дрехи в офиса.

— Двайсет милиона — каза тя. Докато пресмяташе, се загледа в дъбовите греди на тавана. — Закръглено надолу.

— Десетте процента от онова, което й се е полагало?

— Да.

— Кога е щяла да получи останалите?

— На трийсетия си рожден ден. И тези пари са само началото. Щеше да наследи цялото ми богатство след смъртта ми.

— Уговорката окончателна ли е била, или бихте могли да я промените?

— Можех да направя всичко. И тя го знаеше.

— Което означава, че е имала всички причини да се навърта наоколо. И да печели благоволението ви.

— Определено — отвърна Оливия и сви рамене. — Ако се налага.

Отново се огледах. Да се каже, че къщата се поддържа спретната, щеше да е подценяване. Въздухът беше филтриран и в него се носеше антисептичният аромат на евкалипт. Цялото място се поддържаше като музей. По стените на дългия коридор висяха портрети на сериозните предци на Оливия Грейвсенд в позлатени рамки и осветени отдолу от една-единствена спот лампа. Датите на раждането и смъртта им бяха изписани върху бронзови табелки. На вратата бях посрещнат от иконом. Не изглеждаше в най-добрия си вид, но все пак беше униформен. Той ме бе ескортирал сякаш през цели акри застроена площ, преди да стигнем до оръжейната. Не можех да си представя, че на това място живее човек, още по-малко двама. Тук имаше експонати — като пистолетите за дуел, но нищо лично.

— Омъжена ли сте, госпожо Грейвсенд?

— Понякога.

— А сега?

— Не — каза тя. — И не съм през последните пет години.

— Значи… спокойно можем да кажем, че Клеър не е имала проблеми с пастрок?

— Преспокойно — отвърна тя.

— А нейният баща?

— Никога не го е виждала, нито е питала за него.

— Бяхте ли омъжена за него?

— Не — каза тя. — Не бях. Какво общо има това?

— Не знаете дали не се е виждала с някого — отвърнах аз. — Затова питам за другите мъже около нея.

Оливия присви очи към камината.

— Защото, ако искаш да разбереш кой е убил жена — рече тя, — започваш с мъжете в живота й. Онези, с които е била най-близка.

Кимнах и останахме да седим мълчаливо известно време. Това беше най-малко неловкото мълчание досега. Но аз го наруших с нов въпрос.

— Джим каза, че днес при вас е идвал човек от „Съдебна медицина“. Някой друг?

— Никой.

— Полицията знае ли, че е била в неизвестност в продължение на повече от шест месеца?

— Няма как да знае — отвърна тя. — Освен ако не е държала дневник в чантата си.

Разбира се, че беше видяла чантата. Имаше я на фотографията ми.

— Но това е едно от нещата, които вие можете да научите. Какво знаят всъщност — продължи тя.

— Полицията не споделя подобни неща.

— Но вие можете да проникнете вътре и да вземете досието. Или да подкупите някого. Или да намерите вътрешен човек със слабо място и да го притиснете, докато не се пречупи.

Сега аз бях онзи, който се питаше колко точно й беше казал Джим. Когато работех във фирмата му, нищо не ме отличаваше особено от останалите сто адвокати на моя етаж. Всички бяхме в еднакви костюми и с едни и същи излъскани обувки. Всеки от нас можеше да рецитира наизуст правилата на Калифорния за професионално поведение. Единствените ни престъпления бяха тарифите ни. Тогава още не бях купил своя „Смит и Уесън“. Не знаех как да фрасна човек в мутрата, без да счупя всичките си пръсти в зъбите му. Едва след като всичко около мен се срина, Джим разбра колко полезен съм всъщност. Подметките ми бяха по-чисти от мен. Никога не съм бил създаден за костюм. Той ме уволни, но после лично ме изпрати до изхода. Нарече ме мръсен на всеослушание. Бил съм срам за фирмата. Не съм бил подходящ за ъглов офис. Всъщност не съм бил по-добра стока от баща си. Никой нямало да забрави как той умрял в затвора, след като се опитал да пробута фалшив чек.

А след това се озовахме сами в асансьора. И той ми каза, че ако искам да работя на улицата и в сенките, ако съм готов да приема истинската си природа и да бъда тъпият инструмент, мога да му се обадя по всяко време. Не знам какво изпитах, но определено не беше благодарност. Вече бях изгубил всичко освен представата си за самия мен, а сега дори тя се разпадаше. Бях се мислил за боец, за един от онези, които никога не бягат. Джим обаче ме изпращаше до изхода и когато стигнахме до него, планът ми беше да продължа напред.

Оливия Грейвсенд ме гледаше и очакваше отговора ми.

— Може би ще успея да се добера до досието — казах аз. Всъщност вече бях решил, че ще се сдобия с него. Това беше може би най-лесната част в този случай. — Цената ще се вдигне, разбира се. Много или малко, в зависимост какво се наложи да предприема.

— Ще платя.

— Какво ви кара да мислите, че крият нещо?

— А какво кара вас да мислите, че не го правят? Знаете онова място — каза тя. И замълча достатъчно дълго, за да ми даде възможност да кимна. — Повечето от тях не работят за обществото, а заради рушвета. Но човек би очаквал да се стегнат и да работят за мен. А ми пратиха стажант със снимките. Студент. Обадих им се след…

— На кого?

— На шефа на полицията. На кмета.

— И те са говорили с вас?

Смехът й беше горчива кашлица.

— Получих само увъртания. Оставях съобщения на секретарки. Свързваха ме с младши асистенти. Говорят с пресата повече, отколкото с мен. Телефонът звънна преди час и се оказа репортер. Искаше коментар. Какво мисля за версията, че момичето ми се е самоубило?

— Какво става според вас?

— Не знам, Кроу. Но явно са замесени хора на високи места. Ако се отнасят така с мен — с Оливия Грейвсенд, Желязната кучка, която притежава част от половината избрани служители в този щат — значи онова, в което се е замесила Клеър, е огромно.