Частен детектив

14.

— Какво правим сега? — попита тя.

Погледнах часовника си, после ножа.

— Ако ми се доверяваш достатъчно, за да оставиш онова нещо, можем да обядваме.

Мадлин разкопча чантата си и прибра ножа в него. Беше толкова дълъг, че дръжката му стърчеше навън.

— Компромис — каза тя.

— Добре.

Можехме да отидем и пеша до ресторанта на Честнът Стрийт, но и двамата решихме, че не е добра идея Мадлин да се разхожда из този квартал. Ако Клеър се беше запознала със съседи, те вече сигурно знаеха, че е мъртва. Затова тя извика кола. Аз седнах отпред до шофьора, а тя на задната седалка. Държеше чантата в скута си и пръстите й бяха върху дръжката на ножа.

Взехме си сандвичи и минерална вода в едно кафене и седнахме на маса в дъното.

— Оливия знае ли за теб?

— Господи, не — отвърна Мадлин. — Клеър не й каза нищо за това.

— Страхувала се е, че ще бъда отрязана като наследница, ако разклати лодката ли?

— Никога не го е казвала по този начин.

— А как?

— „Майка ми е чувствителна“ — цитира Мадлин. — „По-добре да не я разстройвам.“

Докато Мадлин имитираше Клеър, акцентът й изчезна. Вместо това прозвуча характерният начин на говорене на Грейвсенд. Ако не можеш да го свържеш със Стария свят, определено можеш да го наречеш Стари пари. Помислих си за тежестта на парите, които следваха Клеър на всяка крача. Те можеха и да разширяват живота й, но в същото време очертаваха кръг около нея. Сигурно е изглеждала като лесна мишена.

— Значи всичко е било заради парите — казах аз.

— Не знам.

— Какво е станало с ръката ти? — поинтересувах се. — Непрекъснато разтриваш лакътя си.

— Нищо. — Тя отдръпна ръката си и я сложи на масата. — Артрит. Имам го от известно време.

— На твоята възраст.

— Клеър също го имаше. Така че сме две.

— А някакви други общи здравословни проблеми?

— Кофти зрение — отвърна Мадлин. — Аз нося лещи, но трябва да слагам очила за четене, ако е тъмно.

— А Клеър?

— Тя си е направила лазерна операция. При някакъв специалист в Токио.

— Нещо друго?

Тя поклати глава, което можеше и да е истина. Не бях сигурен какво мога да сторя с това, което ми казва. Затова смених темата.

— Ами къщата в Сан Франциско? — попитах. — Оливия знае ли за нея?

— Помислих си, че тя ти е дала ключовете.

— Даде ми ключовете за Бостън — признах аз. — Отидох там и намерих другите ключове в бюрото на Клеър. И още не съм казал нищо на Оливия. Клеър пазеше ли в тайна къщата тук?

— Изобщо не знаех за нея, докато не получих писмото — отвърна Мадлин. Тя раздели сандвича си и започна да го ровичка с вилицата. — Защо?

— За да си изясня състоянието на Клеър. Искам да знам как се е държала накрая.

Това беше вярно отчасти. Освен това се опитвах да разбера дали къщата е безопасно място. Не исках да спя в апартамента си, докато в него има бръмбари. И не исках Мадлин да спи в къщата на Клеър, ако има някакъв шанс друг с чорап на главата да влезе в нея през нощта.

— Мислиш ли, че е скочила? — попита Мадлин.

Честно казано, в този момент не знаех какво да мисля.

— А ти? — попитах аз.

— Не би го направила — заяви Мадлин и поклати убедено глава. — Тя беше близо до отговора. Искаше да говори с мен. Това беше станало нейна мания, но не я подлудяваше. Просто искаше да разбере откъде се е появила.

— Оставам с впечатлението, че е било повече нейна мания, отколкото твоя.

— Защо да не е? — попита Мадлин. — Аз израснах със знанието, че родителите ми не са истински. Знаех, че съм взела тяхната фамилия. Миналото ми беше черна кутия. Бях се научила да го приемам. Но Клеър?

— Тя как го прие?

— Всичко й е било наред, целият й живот бил подреден и вързан с хубава панделка. А после влиза в книжарница и се натъква на мен.

— Но ти не знаеш какво е открила — казах аз. — Нали?

— Да.

— Как си? — попитах аз. — Имам предвид, когато си в стрес. Когато нещата не вървят добре, как се справяш?

— Питаш дали не ми минават мисли за самоубийство. Дали нямам наклонност за подобна постъпка. И че след като с Клеър сме близначки, бих могла да постъпя по същия начин.

— Нещо такова.

— Никога не съм и помисляла за самоубийство — рече Мадлин. — А животът ми невинаги е бил лесен. Никога не съм имала домашна прислуга. И не мога да отлетя до Европа, за да погледна от различна гледна точка проблемите си.

Тя вече на няколко пъти посочваше огромната разлика в начина, по който са израснали с Клеър. Запитах се какво ли се крие под това. Не е задължително завистта да доведе до нещо. Плановете и действията са различни неща. Мотивът обаче не можеше да се отрече, а приликата на Мадлин с Клеър й даваше възможност. Планът й би могъл да е просто да заличи Клеър, да заеме нейното място и да прибере милионите й. Но би могло да е още по-сложно. Би могло да има неща, за които не ми е минавало през ума. Трябваше да бъда предпазлив.

Извадих телефона си и го вдигнах така, че екранът да е скрит от нея.

— Извинявай — казах. — Трябва да отговоря на това обаждане.

Станах и излязох навън, без да поглеждам към нея. На тротоара, обърнат с гръб към прозореца, набрах моя човек в отдел „Убийства“. Илайджа вдигна на петото позвъняване. Говореше сънено. Обикновено не напускаше Съдебната палата преди седем сутринта.

— Кроу?

— Точно така — казах аз. — Двамата с Джеремая искате ли да изкарате допълнително пари тази седмица?

Илайджа и брат му живееха в апартамент над магазина за домашни потреби на чичо си на Мишън Стрийт. Джеремая работеше през деня, а Илайджа нощем, което означаваше, че може да мине цял месец, без да се виждат. Общуваха си чрез бележки на хладилника и когато водеха наблюдения за мен, можеха да ми осигурят денонощно покритие с лепящи се бележки, микробус за доставки и обща карта за автобус.

— Каква работа?

— Има една жена в Пасифик Хайтс — казах аз. — Искам да бъде наблюдавана.

— Тарифа?

— Две хиляди на седмица.

— По две хиляди на всеки?

— Точно така — казах аз. Сумата беше шест пъти по-висока от най-голямата, която съм им плащал, и Илайджа замълча, докато смели чутото.

— Такива пари не се плащат само за наблюдение.

— Тя може да е в беда — казах аз. — Затова няма просто да я наблюдавате. А ще я пазите.

— Кога започваме?

— Ще се върнем в къщата след час — казах аз. — Аз ще я оставя там и ти ще поемеш. Но тя не бива да научава за вас. Ако излезе, тръгвате след нея.

Дадох му адреса и затворих. Върнах се в кафенето и тръгнах към масата. Мадлин не беше избягала през задната врата. Взираше се в разделения сандвич в чинията си. Дъвчеше лявата си буза и не вдигна очи, докато не седнах срещу нея.

— Говорехме за самоубийство — рече тя. — За това, че може да сме генетично склонни към него. Не знам дали е наследствено или не, но ще ти кажа едно.

— Какво?

— Клеър се страхуваше от високо — рече Мадлин. — Ако се качваше в стъклен асансьор, заставаше в средата на кабината и забиваше поглед в пода. Не се навеждаше над перваза, ако прозорецът е отворен. Сънуваше, че пада — от онези сънища, в които се будиш плувнал в пот точно преди да се удариш в земята.

Помислих си за спалнята на Клеър в имението в Кармел и за прозореца й, надвиснал над отвесната скала. Представих си малко момиче, будно в три през нощта, докато всяка разбиваща се вълна кара къщата леко да потреперва. Би било невъзможно да забрави колко високо над скалите се намира и как всеки момент може да полети надолу.

— Двете явно сте разговаряли доста.

— Непрекъснато.

— А ти? — попитах аз. — И ти ли се страхуваш от високо? И имаш ли такива сънища?

Тя кимна.

— Така че ако искаш да видиш какво бих направила аз и да си извадиш заключение, помисли си за следното. Ако трябва да се самоубия, ще направя всичко друго, но не и да скоча. Всичко. Ще се залея с бензин и ще си драсна клечката. Ще глътна отрова за плъхове. Ще си напъхам в устата маркуч, свързан към ауспух. Но няма да скоча.

Но всички алтернативи на Мадлин изискваха оборудване. А набавянето му означава предварително обмисляне. Трябва да купиш бензина, да намериш кибрит и да си представиш как си отиваш в адски мъки. Трябва да намериш подходящата отрова и не само да я глътнеш, но и да я задържиш. Трябва да се сдобиеш с маркуч, да намериш кола без катализатор и тихо местенце, където да я паркираш. А за да скочиш, особено ако живееш в голям град, ти е нужно друго. Само мимолетно желание. Има милиони прозорци, покриви и паркинги. Има мостове, прехвърлени над приканващи тъмни води.

В големия град възможностите са навсякъде. Поради което скочилите от високо се отделят от повечето други самоубийци. Те са по-импулсивни. Измъчвани от гласове и докарани до отчаяние. Онези, които оцеляват достатъчно дълго, за да видят спешното отделение, винаги казват едно и също.

Размислих, докато летях надолу.

Запитах се какво ли е минало през главата на Клеър, докато е летяла към Търк Стрийт. Дали е размислила? Дали вятърът е ревял в ушите й, че е сгрешила?

Или някой друг е взел решението вместо нея?

— Какво? — попита Мадлин.

— Нищо. Просто си мисля.

— Ще я видиш ли днес? Майката на Клеър?

— Да.

— Ще й кажеш ли за мен?

— Не, докато не знам какво да кажа — отвърнах аз. — Готова ли си да се връщаме?

Мадлин разгъна салфетката си върху чинията, покривайки остатъците от сандвича. Когато тръгна към вратата, аз се обърнах и смених преполовената си бутилка вода с нейната. Държах я за дъното, така че да не оставя отпечатъците си върху нейните. После бързо прекосих кафенето, за да й отворя вратата.

Спряхме такси и седнахме един до друг по пътя обратно до Бейкър Стрийт. Ако се чувствах спокойно покрай Мадлин, това беше, защото почти нямах време да мисля за нея. Още се тормозех със случилото се в Бостън. Бях убил човек и бях зарязал тялото му там, където беше паднало в „Комън“. Не знаех кой е и защо ме беше нападнал на стълбите. Не можех дори да се досетя какви улики биха могли да го свържат с мен. Като едното нищо можеше да е записал името и телефонния ми номер на листче и да го е напъхал в обувката си.

Имаше твърде много възможности, твърде много потенциални врагове. Мадлин и Оливия. Агент Уайт и Деканса. Старият ми приятел Джим, който можеше да не ми е никакъв приятел. Нямах представа кого е проследявала Клеър, но тези хора можеше да знаят за мен — и всичко това беше прекалено. Повече, отколкото се бях пазарил, независимо от парите.

Трябваше просто да замина за Ла Пас след процеса. Можех да наема стая в някой от старите хотели, където срещу десет долара бакшиш рецепционистът ще ми позволи да платя в брой и ще запише каквото име му кажа в регистрационната книга. И ако се налагаше да се случи, Ла Пас беше по-добро място да убиеш някого. Пустинята беше пълна с лешояди, водите на океана винаги бяха кипнали. Дори да намереха тялото, нямаше да е кой знае какъв проблем. Полицията там не беше като бостънската. Те се намираха под постоянна обсада от хора като Лорка. Имаха други неща, за които да се безпокоят.

Спрях при предните стъпала и Мадлин ме погледна. Трябваше да ме докосне по лакътя, за да привлече вниманието ми. Времето отново се беше развалило. По косата й имаше капчици от мъглата.

— Сега ли отиваш при нея?

— Да.

— Тук в безопасност ли съм?

— Мога да извикам хора, които да те наглеждат — казах аз. — Доверени хора.

Всъщност виждах микробуса на „Мишън Аплайънс“, паркиран при горната пряка. Илайджа не беше зад волана. Вероятно се намираше отзад и наблюдаваше къщата на малък екран, свързан с камерата на таблото.

— Не е нужно — каза Мадлин. — Ще заключа и няма да пускам никого.

— Ще се върна довечера — казах аз и й дадох визитката си. — Ако се случи нещо, обади ми се.