Частен детектив

9.

Събудих се някъде над Средния запад. Самолетът летеше покрай гръмотевична буря, друсаше и аз се замислих за агент Уайт. Не бях оставил никакви следи в „Уестчестър“. Сигурен бях. Но беше възможно Уайт да ме е видял в квартала. Можеше да е намерил гости на хотела, готови да ме посочат като човека, прекарал пет седмици на шестия етаж. Ако стигнеше достатъчно далече, за да претърси бившата ми стая, нямаше да намери нищо в нея. Ако получеше заповед за обиск на апартамента или офиса ми, там също нямаше нищо. Бях изхвърлил всички следящи устройства и всяка флашка в контейнер за боклук в Тендърлойн.

Междувременно те почти със сигурност бяха подпрели здравата Деканса. Вероятно бяха научили за телефона и уискито. Телефонът беше втора ръка, платен в брой. Като купен на улицата пистолет. Нямаше да могат да проследят серийния му номер до магазина и да открият лицето ми на охранителна камера. Не можеш да се захванеш с тип като Лорка, ако не си от онези, които не бягат от сериозни проблеми.

Бях се качил на самолета с надеждата за малко сън. Когато кацнах, не бях наваксал много.

Беше късен следобед, когато се качих в таксито. Нямах резервация в хотел, обратен полет или някакъв план. Най-голямото ми приближаване до Бостън беше в осми клас, когато ни бяха организирали екскурзия до Вашингтон.

Докато си купувах самолетния билет, бях прегледал карта на Бостън, така че имах обща идея накъде отиваме. Пътуването не продължи дълго. Минахме през тунел, излязохме в лабиринт от тесни улички и петнайсет минути по-късно шофьорът зави по „Бийкън“. „Комън“ беше отляво, а отдясно бяха наредени една до друга тухлени и каменни къщи. Някои имаха саксии с цветя под прозорците и знамена на Бетси Рос2, увиснали над тротоара. Бях готов да се обзаложа, че всяка от тези къщи струва десет пъти повече от онова, което бих могъл да изкарам през целия си живот.

Отпред видях Ривър Стрийт. Намирахме се на няколкостотин метра от адреса на Клеър.

— Тук е добре — казах аз.

Шофьорът отби до тротоара и спря. Платих, слязох и пресякох улицата от страната на парка. Изминах последната пресечка и половина до имота на Грейвсенд в Бостън и поспрях в сянката на един клен, за да огледам по-добре мястото. Повечето къщи по тази улица бяха тухлени, но тази на Грейвсенд беше от гладък сив камък; фасадната й стена беше леко извита като горната част на цигулка. Предната врата беше над нивото на тротоара и до нея се достигаше по няколко каменни стъпала. Сградата беше пететажна, със стръмен покрив, покрит с плочи. Спокойно можеше да послужи за консулство на някое малко европейско княжество. Страна с пари за харчене. Като Монако или Сан Марино.

Прозорците не бяха закрити — без капаци и завеси. Вътре нищо не светеше, но от двете страни на вратата имаше излъскани месингови фенери, в които трептяха газени пламъчета. Върнах се обратно до кръстовището и пресякох „Бийкън“. Вместо да се кача по стълбите до вратата на Клеър, отидох до съседната къща. Позвъних и зачаках. Нямаше какво друго да правя. След две минути позвъних отново. Този път вратата се отвори и на прага се появи млада жена, която държеше голо бебе, увито в кърпа. Косата му беше мокра и полепнала по главата.

— Извинете — каза тя. — Бяхме заети.

— Извинете, че ви безпокоя — казах аз. — Името ми е Лий Кроу и искам да ви задам няколко въпроса.

Показах й калифорнийското си разрешително за частен детектив. В общи линии то представляваше просто светлозелена карта с името и регистрационния ми номер, но гербът на Калифорния го правеше да изглежда внушително. Бях го ламинирал в един копирен център и го държах в кожен калъф с паспортна снимка отляво, от което изглеждаше още по-добре.

— Вижте — каза жената. Бебето се гърчеше на гърдите й и криеше лицето си във врата й. — Къщата не е моя. Аз само работя тук, така че.

— Не е свързано с вас. Или е него — казах аз. Посочих съседната врата. — Работя за собственика на къщата. За госпожа Грейвсенд.

— За Клеър ли?

— Да сте я виждали в последно време наоколо?

— Вчера — каза жената. — Но беше странно.

Меко казано странно. Вчера Клеър беше умряла в другия край на страната. Запазих безизразна физиономия.

— Не разбирам — казах.

— Бях там горе. — Тя държеше бебето с двете си ръце и не можеше да посочи, така че погледна нагоре. Проследих погледа й до троен еркер на третия етаж на къщата. — Седях при прозореца. И видях Клеър да се качва по стълбите и да чука на собствената си врата. После заблъска по нея. Силно, с длани. Изчака пет минути, след което тръгна да пресича улицата.

— А после?

— Не обръщах особено внимание. Люлеех го. Видях я да стои на отсрещната страна известно време, след което изчезна. Помислих си, че може да се е заключила.

— По кое време стана това? — попитах аз.

— Не зная. Вчера следобед. Някъде преди шест, защото все още бях тук — рече тя. Лицето й се опъна, когато се сети нещо. — Тя добре ли е? Защо питате за нея?

— Сигурна ли сте, че е била Клеър?

— Ами… да.

— Колко добре я познавате? — попитах аз.

— Не много — отвърна тя. Премести бебето на бедрото си и започна да го подрусва. — Но си приказвахме от време на време. Вчера, когато чукаше на вратата си, косата й беше вдигната. Като на кок. Така че успях да различа белезите отзад на шията й.

— Кръгли белези?

— Да.

— Клеър казвала ли ви е как ги е получила?

— Вие… казахте, че работите за нея.

— Работя за майка й — отвърнах аз. — Клеър казвала ли ви е как е получила белезите си?

— Не я познавах много добре — каза тя. Вече отстъпваше назад в къщата. — Не е моя работа да й се меся в нещата. Може би идеята не е добра.

Започна да затваря вратата и когато вдигнах ръка, я затръшна бързо. Чух изщракването на резета.

— Благодаря за отделеното време — казах аз на вратата. — Много мило от ваша страна.

Намерих бакалия и си купих зарядно за телефон и кутия латексови ръкавици, след което се разходих из Бийкън Хил. Детегледачката скоро трябваше да излезе във вечерна почивка. Като се има предвид как приключи разговорът ни, не исках тя да гледа през еркера как влизам в къщата на Клеър. Ако беше достатъчно подозрителна да потърси името на Клеър в интернет, дявол знае какво можеше да направи.

Като стана дума за това, аз също не знаех какво да правя и как да каталогизирам казаното от нея. Не ми приличаше на лъжкиня, затова бях готов да приема, че се е припознала. Но после тя спомена белезите на шията. Може би беше объркала дните. Възможно беше да я е видяла завчера, което даваше на Клеър предостатъчно време да хване последния полет до Сан Франциско. Можела е да пристигне малко след десет вечерта, което й даваше шест часа да се мотае из Тендърлойн, преди да влезе в „Рефюджио“.

Поне това обяснение изглеждаше вероятно. Единствената друга алтернатива беше абсолютно немислима — часове след смъртта на Клеър на Западния бряг някой да обикаля Бостън и да се представя за нея.

Тръгнах по някаква тясна уличка. Къщите тук бяха по-малки. Може би някога са били предназначени за файтони или за квартири на прислугата. Опитах се да си представя какъв ли е бил животът на Клеър в този град. Дошла е тук едва на осемнайсет и изведнъж е станала господарка на пететажно имение на Бийкън Стрийт. С двайсет милиона в сметката и отговорна единствено пред самата себе си. Чисто чудо беше, че е издържала толкова дълго. Ако аз се бях озовал в подобна ситуация на осемнайсет, само две седмици по-късно щях да съм фалирал, мъртъв или в затвора.

В шест и половина се върнах на Бийкън Стрийт, отидох при къщата на Клеър с ключ в ръка (облечена в ръкавица), отключих тежката дъбова врата и влязох. Уличният шум изчезна веднага щом затворих зад себе си. Светлината от полукръглия прозорец над вратата разкриваше тухлена стена на шест метра пред мен. От нея ме гледаше портрет на полковник Грейвсенд. Той имаше тъмната коса и тънките, остри черти на Оливия. Заключих вратата и погледнах надолу. Паркетът беше излъскан, но бе покрит с лек слой прах. Клекнах да събуя обувките си и останах по чорапи. Във въздуха се долавяше лек аромат на парфюм.

Започнах отдолу и продължих нагоре. Цялата къща беше преминала през пълно преустройство, откакто полковник Грейвсенд я е купил или построил. Мазето беше бар и салон. Бял килим, кленови мебели. Плъзгащи се стъклени врати водеха към заден двор с обвита в бръшлян камина и маса с пейки. Всичко отвън беше направено от каменни плочи с дебелината на железопътни траверси. Върнах се обратно и отидох зад бара. Рафтовете с алкохол можеха да посрещнат всеки вкус. Същото се отнасяше и за винарската изба, която открих, като вдигнах капака зад бара и се спуснах по дъбова стълба, водеща до слабо осветено подземие с тухлен свод. Всяка бутилка беше покрита с прах. Извадих напосоки една и обърнах етикета към светлината. „Вале до Доуро“ от 1922 г. Внимателно я върнах обратно на мястото й. В избата имаше може би хиляда бутилки и по стойките не се виждаха празни места. Очевидно Клеър беше прекарвала свободното си време, развивайки други вкусове.

Едва на четвъртия етаж попаднах на знак, че тя всъщност е живяла тук. Долните етажи бяха музей като дома на майка й в Кармел. Излязла от каталог кухня, официална трапезария, библиотека и стая за билярд. Камини във всички стаи за гости с умело подредени цепеници до тях, никаква пепел. Леглата бяха оправени, но миришеха на мухъл.

На четвъртия етаж открих спалнята на Клеър. Дрехите й бяха в дрешника, а тоалетните й принадлежности — пръснати из цялата стая. Червила в естествени цветове, сух дезодорант, аптекарско шишенце без етикет с три таблетки адерал — единственият признак дотук, че в тази къща е живяла усърдна студентка. Намерих парфюм и помирисах дюзата му. Същият аромат, който бях доловил, когато влязох в къщата.

До петия етаж се стигаше по по-тясно и стръмно стълбище. Това очевидно е било таванско помещение, преди да бъде преработено в етаж; Клеър го беше превърнала в свой работен кабинет. В средата на помещението, където падаше най-много слънчева светлина, беше разположено бюро. И четирите стени бяха заети от библиотечни рафтове, които не бяха запълнени от подвързани в кожа томове, купени единствено за показ. Тези книги бяха за четене и ако можеше да се съди по гръбчетата им, бяха четени.

Според Оливия Клеър се била отдала най-вече на английския, но доколкото можех да видя, това беше само един от предметите, които са я интересували. Обиколих стаята, като четях заглавията. „Създаването на атомната бомба“; „Дарвин — биография“; „Лекции по физика на Файнман“; „Второто сътворение“. В заглавията имаше ясна тенденция. Страничните интереси на Клеър са били предимно в областта на физиката и по-малко на генетиката.

Извадих една книга. „Пукнатина в сътворението“. Авторката беше професор от „Бъркли“, но пътищата ни никога не са се пресичали. Тя е била от Департамента по молекулярна и клетъчна биология, а аз бях влязъл със стипендия на боксьор. Прелистих страниците с надежда да намеря някакви бележки на Клеър или подчертани абзаци. Но дори текстът да е предизвикал някаква реакция у нея, тя я бе задържала за себе си.

Прибрах книгата на мястото й и седнах на бюрото. В средата му имаше чекмедже с обичайните химикалки, лепящи се бележки и кламери в пластмасова табличка. Вдигнах табличката и открих плик, залепен за дъното. Извадих го и го отворих на коженото писалище. От него падна нов месингов ключ и друг, по-малък. На самия плик не пишеше нищо. Върнах го обратно на мястото му и прибрах ключовете в джоба си.

Отворих най-голямото чекмедже и открих купчина тетрадки. Извадих ги, сложих ги на писалището и ги преброих. Трийсет и пет, всяка с по сто листа, и всяка страница изписана с изящния почерк, който вече познавах от писмата, които ми беше дала Оливия. Очевидно в този век на таблети и лаптопи наследницата си бе водила бележки на ръка.

Погледнах часовника си, после нагоре към таванския прозорец. Девет вечерта и най-сетне се беше стъмнило. Слязох долу. В кухнята бях видял торба кафе, а в шкафчетата имаше кафемелачка и машинка за еспресо. Можех да измия всичко, да изхвърля утайката в умивалника и да не оставя следи. Това беше важно, защото рано или късно къщата щеше да бъде претърсена. Когато научеше за нея, инспектор Чанг щеше да поиска да дойде лично. И освен ако нямаха бюджетни съкращения, от полицейското управление на Сан Франциско щяха да го командироват тук след два-три дни.

Това означаваше, че трябва да действам бързо тук.

Събудих се някъде след три сутринта. Отначало не бях сигурен какво ме е изтръгнало от съня, а после телефонът ми отново подаде краткия си сигнал. Бях заспал на стола на Клеър и все още седях на него. Надигнах се, избутах отворените тетрадки и взех телефона. Сигналът беше за пристигнало текстово съобщение, изпратено от домашната ми алармена система.

Трябваше ми секунда да си дам сметка, че системата ми съобщава Тихоокеанското стандартно време. Което означаваше, че ме предупреждава за нещо, което се случва в момента. Пристигна второ съобщение — снимка от уебкамерата в кухнята ми, която беше маскирана да изглежда като детектор за пушек. Отворих я и видях мъж, стоящ в дневната, до вратата на спалнята ми. Лицето му не се виждаше. Или картината беше размазана, или беше нахлузил дамски чорап на главата си. Държеше в ръка безжична бормашина и беше оставил черна торба в края на канапето ми.

Агент Уайт. Кучият син.

Нямаше никакво съмнение, че виждам черна операция във ФБР стил. Ако онова на главата му беше чорап, Уайт нямаше разрешително — но това не го спираше да постави бръмбари в стените на апартамента ми. Помислих си дали да не се обадя в полицията на Сан Франциско и да докладвам за влизане с взлом, когато чух шум долу — предната врата се отвори и затвори. Стана бързо и тихо, първо едно щракане, после второ. Нямаше да го чуя, ако бях заспал.

Спомних си за обувките си. Те бяха в антрето, на половин метър от вратата. В къщата ухаеше на кафе, защото си бях сварил три кафеварки. Влезлият — който и да беше той — или знаеше, че съм тук, или беше пълен идиот. Огледах се за някакво оръжие. Клеър държеше единствено книги тук горе. В бюрото имаше химикалки и две павета, които тя използваше като подставки за книги. Но долу, в спалнята й на четвъртия етаж, бях видял нещо по-добро. Станах и тръгнах колкото можех по-безшумно, като вземах по две стъпала наведнъж и се молех някое от тях да не изскърца.

Влязох в спалнята на Клеър, отидох до огнището и взех желязната маша от стойката й. От улицата идваше достатъчно светлина, за да виждам часовника си. Бяха изминали двайсет секунди. Върнах се при вратата, опрях гръб в стената и се ослушах.

Чух го да се качва по стълбите. Тихи стъпки, но не беше събул обувките си. Стигна до площадката на четвъртия етаж и спря. Ако е наблюдавал къщата от отсрещната страна на улицата, несъмнено беше видял светлината от настолната лампа през таванските прозорци. И сега, в подножието на стълбите до петия етаж, със сигурност виждаше светлината. Ако качеше нагоре, можех да се спусна тихомълком надолу.

Затаих дъх и го чух как продължава към тавана. После се измъкнах от спалнята и изчаках до стълбите с маша в ръката. Виждах сянка, но не и самия човек. Леко се отпуснах. Той се намираше натясно на тавана, а цялата къща — и изходът — бяха зад гърба ми. И имах всички права да съм тук. Клиентът ми беше собственик на това място и ми беше дал ключовете. Който и да беше, неканеният гост не можеше да каже същото.

Докато се чудех дали да не му извикам, на четири хиляди и триста километра оттук, в Сан Франциско, агент Уайт взе решението вместо мен. Явно тъкмо беше влязъл в спалнята ми, за да постави втори бръмбар. Получих още една снимка от камерата над гардероба, настроена да ме предупреди при засичане на движение.

Телефонът в джоба ми издаде тих звън.