Частен детектив

30.

Пътувахме на юг. Джим се мяташе, омотан в тиксото. Още не беше видял лицето ми и аз не бях изрекъл нито дума. Свалих прозореца, докато минавахме през чесновите полета около Гилрой. Нощният въздух нахлу в микробуса — прохладен, влажен и миришещ на мазе, пълно със зеленчук.

— Карл? — каза Джим. — Ти си, нали?

Вдигнах прозореца, за да го чувам.

— Ако е за тръстовата сметка, няма проблем — каза Джим. — Мога да оправя нещата.

Не казах нищо.

Отпред имаше шерифска кола, спряла в една отбивка. Прозорецът на шофьора беше свален. Карах с постоянна скорост от деветдесет и пет километра в час. Не погледнах ченгето, докато минавах покрай него.

— Ако е за Деканса, не знам нищо — каза Джим. — Получих информацията по пощата, без обратен адрес. И само зададох няколко въпроса.

Тук нямаше как да не се усмихна. Товарното отделение на микробуса се беше превърнало в изповедалня. Аз бях невидимият свещеник. И той дрънкаше откровени лъжи, макар че поне засега бях готов да му опростя греховете. Ако си мислеше, че говори с престъпилия правилата агент Уайт, като нищо можеше да ме жертва.

Отново погледнах огледалото за задно виждане и видях само мрак. Шерифската кола си беше останала в отбивката.

— Ако е само за пари, можем да измислим нещо — каза Джим. — Ще бъде по-лесно, ако разговаряме и си получа телефона. Познавам хора, които могат да помогнат.

Отново не казах нищо.

Джим може и да имаше повредено чувство за правилно и неправилно, но иначе около него нямаше нищо дефектно. Не омаловажавах интелигентността му, задето не се беше сетил кой съм и къде го карам. Имаше достатъчно врагове, за да напълни с тях средно голям стадион. Щеше да му е трудно да познае кой точно му е нахлузил чувал на гърба и го държи вързан в микробус.

— Лансдейл, нали? Излезе миналия месец — каза Джим. — Не забравяй, че ти казах да не прехвърляш пари по този начин. На два пъти. Писмено. И ти въпреки това го направи. Трябва да си ми благодарен. Получи само десет години. Можеха да са повече.

Не говореше от чувство за вина, а от страх. Ако му беше останала и капка здрав разум, щеше да си затвори устата. Можеше да съветва колкото си иска клиентите си да мълчат, но никога не е бил връзван и товарен в микробус. Надявах се, че ще продължи да говори. Колкото повече работеше устата му, толкова повече щеше да се страхува, а това означаваше, че ще е по-слаб, когато най-сетне му задам въпрос.

И той го направи.

През единия час, който ми трябваше да стигна имението Грейвсенд, Джим мина през половината от дългия си списък прегрешения. Прецакани клиенти, хвърлени на вълците свидетели. Измами и потулвания. Няколко омъжени жени и доста техни дъщери. Клеър Грейвсенд явно беше много назад в списъка, защото, когато стигнахме портала на Оливия, още не я беше споменал. Слязох от микробуса и затворих вратата, преди да натисна копчето на интеркома. Не исках Джим да ни чуе да говорим. Заслушах се в тихия сигнал за повикване, след което чух гласа на клиента си.

— Да?

— Кроу е.

— Какво е това, което карате?

— Микробус.

— Къде е господин Ричардс?

— Изпраща у дома млада дама — казах аз. — Чакайте ме отпред. Господин Ричардс спомена инвалиден стол…

— На баща ми. В гардеробната му е.

— Докарайте го.

Тя прекъсна връзката и порталът започна да се отваря. Върнах се при микробуса и погледнах назад, за да проверя Джим. Беше се свил на кълбо. Това беше единствената поносима поза, тъй като ръцете му бяха вързани отзад. Седнах зад волана и изминах останалото разстояние до къщата. Когато изгасих двигателя и изключих светлините, Оливия отвори предната врата и излезе, бутайки инвалиден стол. Пред вратата имаше стъпала и тя стигна до ръба на най-горното и спря.

Слязох, затворих вратата и се качих при нея. Оливия погледна лицето ми с всичките му синини и лепенки. После погледна дрехите, като сигурно оценяваше всичко и се питаше дали възнамерявам да го включа в сметката, която ще плати.

— Какво става, Кроу?

— След малко ще разберете — казах аз. — Чакайте ме в оръжейната и отключете френската врата. Няма да се бавя.

— Добре.

Взех инвалидния стол и го свалих до микробуса. Когато я чух да заключва след себе си, отворих задната врата на микробуса и хванах Джим за раменете. Измъкнах го навън и го оставих да падне в стола. Тъй като ръцете му бяха вързани зад гърба, лесно можеше да се килне настрани, така че се наложи да го държа за яката и да бутам стола с една ръка.

Поехме по пътеката, която минаваше около къщата до градината. Някъде ромонеше невидим фонтан. Тук вълните се чуваха по-силно, откъм ръба на скалите духаше постоянен вятър. Стигнахме терасата и качих Джим до френската врата. Той се тресеше. Наведох се към калъфа за възглавница и прошепнах:

— Внимавай да не намокриш гащите. Няма да се покажеш в добра светлина пред нея.

После отворих вратата и го вкарах в стаята. Оливия чакаше, седнала на стола си с права облегалка. Камината беше студена като при първата ни среща тук. Закарах Джим между двата стола и сложих ръце на раменете му. Той трепна от докосването.

— Искате ли отговори? — попитах я аз.

Оливия погледна пленника, когото бях довел в дома й. На лицето й изобщо не беше изписан ужас. А само любопитство. Тя вдигна чашата бренди от дръжката на стола си и отпи.

— Той ми каза, че подхождате гъвкаво към правилата — рече Оливия. — И че сте упорит кучи син. Сега разбирам.

— Кой го е казал?

— Джим Гарднър.

— Джим? Това е най-хубавото нещо, което е казвал някога за някого.

Свалих тиксото около врата му и махнах калъфа от главата му.

Адвокат и клиент се взираха мълчаливо един в друг. Доколкото можех да кажа, никой от двамата не си пое дъх през първите десет секунди. Чувах как вълните се разбиват долу в скалите. Помислих си за Клеър. Как пропада надолу в мрака. Оливия първа наруши мълчанието.

— Господи, Джим.

Като никога той нямаше какво да каже. А само местеше поглед от мен към нея и обратно.

— Влязъл си в конфликт на интереси, нали? — казах аз. — И то доста сериозен.

Джим преглътна и си възвърна дар слово.

— Не знам за какво говориш, Лий.

— Имаш двама клиенти. Оливия и човекът, който е убил дъщеря й. Знаеш името му.

— Не знам кой е убил Клеър.

— Напротив, знаеш — казах аз. — Сигурен съм.

Обърнах се към Оливия, защото тя не беше чувала следващата част. Но в същото време говорех и на Джим.

— Когато бях в Бостън, някакъв мъж влезе в къщата на Клеър и ме нападна. Убих го — не защото ме бива в това, а защото извадих късмет. Помислих си, че е свързано с друг случай на Джим. Че ме е проследил до Бостън и е проникнал в къщата заради мен. Не заради Клеър. Оказа се, че греша.

— Някакъв мъж влязъл… И вие сте го убили?

— Да, госпожо.

— Не ми викай „госпожо“, Кроу — рязко рече тя. — Убил си човек в моя къща?

— Наръгах го във ваша къща. Той умря навън, в парка.

Джим гледаше камината. Еталон за мълчание.

— Какво общо има това с Джим? — попита Оливия.

— Тръгнах по дирята кръв през парка. Беше през нощта, така че можете да дишате спокойно. Никой не е видял. Намерих мъжа, свалих маската му и го снимах. Когато се върнах, показах снимката на Джим.

— И какво стана?

— Той я изтри. Каза ми да забравя за вас и да замина за Мексико.

Оливия стана от мястото си, пристъпи към Джим и погледна надолу към него.

— Защо, Джим?

Той не просто се взираше в камината. А мислеше. Опитваше се да измисли някакъв изход от положението. Познавах го достатъчно добре, за да се досетя какво ще направи. Щеше да се представи като спасител на Оливия.

— Трябваше да те защитя — каза той. — Ти поиска да ти намеря детектив. Такъв, който ще стигне докрай. Намерих ти Кроу и той отиде твърде далеч. Не зная какво си му казала да върши, но беше глупаво да прави онази снимка. Тя можеше да се използва в съда. И той щеше да завлече и теб със себе си.

Беше влязъл в капана, който сам ме беше научил да залагам. Започна да лъже, преди да знае с какво точно разполагам срещу него. Класическа грешка, която той използваше всеки път, когато влизаше в съда. Джим не знаеше за доклада за пораженията върху ролс-ройса. Не знаеше за обувката на покрива и за посещението ми в радарната станция. В джоба ми имаше регистрационен документ с неговия подпис. Вече не ставаше дума само за хеликоптер. А за оръжие, с което е извършено убийство. И Джим знаеше кой е собственикът му.

— Ето как стоят нещата според мен, Джим — казах аз. — Когато Оливия се е обърнала към теб, ти си нямал представа за какво. Поискала е детектив и ти си й пратил най-добрия, когото познаваш. Ако си знаел, че се опитва да намери един от собствените ти клиенти, щеше да й пратиш загубеняк. Някой, който не може да събере две и две, дори да му го напишеш на черната дъска. Но ти й прати мен. Така че, доколкото мога да преценя, ти си бил начисто.

— Така е — каза Джим. — Чист съм.

— Бил си. Тогава — поправих го аз. — А после ти показах снимката. Ти позна лицето и си направил връзката. Разбрал си, че твой клиент е убил Клеър. Може и да не си знаел как и кога. Разбрал си обаче, че имаш проблем. И затова направи онова, в което си най-добър. С което си прочут.

Джим премълча.

— Какво е направил? — попита Оливия.

— Затвори си очите. И поиска аз да направя същото.

— Джим?

Оливия беше отстъпила крачка назад. Видях как погледът й се насочи към края на камината. Поглеждаше ръжена и преценяваше теглото му и дъгата, в която да замахне. Двамата с нея не се различавахме особено. Намирахме се в пълна с пушки стая, а тя искаше да цапардоса някого.

— Това са пълни глупости, Оливия — каза Джим. — Разиграва те, за да измъкне повече пари. Направо се е развилнял. Съжалявам, че те свързах с този човек.

— Как е умряла Клеър? — попитах аз. — Бързо, Джим. Кажи на клиента си.

— Знам онова, което прочетох във вестника. Скочила от покрив на сграда в Тендърлойн.

— Грешка.

— Кой го казва?

— Физиката.

— Сега стана и физик. Оливия, знаеш ли колко опасен е този човек?

Оливия отстъпи при камината и взе ръжена от стойката му. Когато отново пристъпи напред, Джим се озова в обсега му. Аз също.

Знаех, че съм прав. Просто трябваше да обясня, преди да е замахнала.

— Преди случаят да бъде закрит, инспектор Чанг получил доклад от Националната комисия за безопасност на движението — казах аз, като се мъчех да се придържам към всички факти, въпреки че още ми се виеше свят от сътресението. — С две думи, Клеър не би могла да причини такива поражения на колата, ако е паднала от покрива на сградата. Не е била достатъчно тежка. „Рефюджио“ е четиринайсет етажа, а наоколо няма по-висока сграда. Знаехте ли, че едната й обувка липсваше? Намерих я на покрива на сградата от другата страна на улицата.

— Какво? Говорите пълни безсмислици, Кроу.

Знаех, че заеквам. Трябваше да й покажа какво имам предвид. Бавно извадих листа от джоба си и го разгънах. Оливия го прегледа и очите й проблеснаха на два пъти. Видях как погледът й се спира върху подписа на Джим и остава там. После се обърнах и задържах листа пред лицето на Джим.

— Ходих до ТРАКОН — казах аз. — Защото, както сам си се изразил, съм упорит кучи син. Проследихме маршрута на хеликоптера през града. Прелетял е точно над тази част на Търк Стрийт във вторник сутринта.

— Какво искате да кажете? — попита Оливия.

— Че Клеър не е скочила от покрива — казах аз. — А е била бутната от хеликоптер. Собственост на клиент на Джим.

— Това са само косвени улики — каза Джим. — И не можеш да докажеш нищо без час на смъртта.

— Прочетох доклада от аутопсията — казах аз. — Ти чел ли си го?

Той впери мълчаливо поглед в мен, а аз заговорих на Оливия, без да я поглеждам.

— Какъв часовник имаше Клеър?

— „Ролекс“. Аз й го подарих.

— „Пърлмастър“ — уточних аз. — Отбелязан е в описа на личните й вещи. Качествен часовник, нали, Джим? Но дали би могъл да оцелее при падане от шестстотин метра? Наистина ли мислиш, че не знам точното време на смъртта?

— Радарът…

— Стига, Джим. Ако някой изрита високо топка в Южна Корея, те го научават. Знаят къде е бил хеликоптерът. Всичко е записано.

Джим отново се загледа в камината. Зачаках да видя какво ще измисли. Десетте секунди станаха двайсет. Цяла вечност пред журито, което в случая беше Оливия Грейвсенд.

— Джим — каза тя.

Когато заговори, думите му бяха изречени бавно и твърдо. Джим можеше да използва уверения си, запазен за съдебната зала глас със същата лекота, с която някой намята сакото си.

— Регистрирах хеликоптер на името на дружество с ограничена отговорност. Искаш от мен да разкрия името на негов член. Тази информация е поверителна и достъпна само за адвокат. Никой съдия няма да ме принуди да отговоря.

— Не ми трябва съдия — казах аз.

Извадих телефона на Илайджа и направих видеовръзка.