Частен детектив

33.

Нямаше време да й разказвам повече. Телефонът й иззвъня и тя вдигна. Говорителят не беше включен, но въпреки това чух тънкия гласец на Леон.

— Току-що ги пуснах през портала — каза той. — В момента карат към къщата.

— Кой друг е с него?

— Майка му.

— Благодаря — каза тя, затвори и ме погледна. — Кажете ми какво искате. И аз ще ви кажа какво съм склонна да направя.

— Той ще прави презентация, нали?

— Точно така. Рекламно представление. Като малък родителите ви водили ли са ви на „Тапъруеър“ парти? Същото е, само дето най-евтиният пакет е десет милиона долара.

— За толкова пари може да се купи доста „Тапъруеър“.

— Какво искате?

— Да гледам и да слушам. А когато си тръгне, да го последвам.

— Това ли е всичко?

— Няма да правя нищо в дома ви.

— Вече направихте — с онзи отвън.

— Като изключим него.

— Друго?

— Ларсен изпрати човек да ме убие в Бостън. Същия ден негови хора преобърнаха офиса ми и монтираха бръмбари в апартамента ми. Той знае името и лицето ми. Ще бъде по-добре да не се смесвам с гостите ви.

— Съгласна.

— Е, какво можете да направите?

— Предложението е само едно и разполагате с трийсетина секунди.

— Давайте.

— Казах ви, че къщата е под наблюдение.

Тя взе дистанционно и го насочи към широкоекранния телевизор на отсрещната стена. Разходи се из менюто, натисна копче и на екрана се появи картина от салона. Камерата беше скрита някъде високо, така че гледахме надолу към гостите. Звукът беше намален, но можех да различа половин дузина разговори. Хора, дошли тук да се видят със себеподобни, да дегустират вино и да чуят предложението на дявола.

— Можете да гледате оттук — каза тя. — И да напуснете преди него. Излизате, завивате надясно и излизате зад къщата. Терасата вече ви е позната.

— Да.

— Съгласен ли сте?

— Напълно — отвърнах аз. — Остава обаче проблемът с онзи в джакузито.

— Леон ще се погрижи за него — каза тя.

— Ако просто го изритате, той отново ще тръгне по петите ми.

— Леон се е разправял с мародери. Няколко дни човекът на Ларсен няма да прави нищо, освен да гълта аспирин.

— А ако ви натопи на ченгетата?

Тя вървеше към вратата, но спря, преди да отвори.

— Няма — каза. — Никога не го правят.

— Ако за вас няма проблем, и за мен е така.

— Няма да се видим отново, господин Кроу. Така че сбогом.

Тя отвори вратата и излезе. Заключих след нея и се върнах при работната маса. Мередит Майлс пишеше сценариите си, настанена в режисьорски стол от тиково дърво и плат. Придърпах го и седнах, взех пистолета със заглушител и го огледах. Изглеждаше прилично. Добре поддържан и обичан инструмент. Можех да доловя сярната миризма от скорошни изстрели. Бил е използван след последното му почистване. Правилната постъпка беше да го предам на полицията на Лос Анджелис, където да му направят балистична експертиза. Сигурно щяха да го свържат с неразкрити престъпления от едното крайбрежие до другото. Това обаче нямаше да се случи. Имаше голяма вероятност аз да го използвам тази нощ.

Ларсен и майка му се появиха пет минути по-късно. Тя беше същата жена, която бях видял в горичката в Крийксайд, преди да ме проснат в безсъзнание. Висока блондинка с дълга коса, грижливо сплетена на плитка и прибрана на тила й. Като едното нищо можеше да е Клеър или Мадлин, дошла да ни посети от бъдещето. И трите имаха едно и също лице, едни и същи извивки на тялото, една и съща гладка кожа. Тази жена обаче се движеше внимателно. Не с гъвкавата грация на танцьорка, а с походката на болен човек. Тя прекоси помещението и седна в края на едно канапе, отделно от всички. Една сервитьорка я приближи с поднос с чаши вино и се омете също толкова бързо, когато майката на Ларсен я погледна.

Ларсен предприе обратния подход. Той обиколи помещението, като с лекота минаваше от група на група. Разбира се, че щеше да го прави. Беше дал големи обещания, които вървяха със също толкова големи цени. Ако една трета от присъстващите се съгласяха да купят най-евтиния му пакет, щеше да стане с петдесет милиона долара по-богат. Той беше облечен в тъмно сако и черна риза без яка. Русата му коса се спускаше до раменете му. Тялото под сакото изглеждаше здраво и мускулесто. Беше точно такъв, какъвто ми го, беше описал Лари. И с майка си можеха да минат за брат и сестра. Помежду им нямаше видима разлика във възрастта и беше невъзможно да се каже на колко години са.

След като се срещна и ръкува с всеки в помещението, той излезе на празното пространство до майка си и извади телефона си. Гледах го как набира, как вдига телефона към ухото си. И тогава друг телефон завибрира в джоба ми. Не беше на Илайджа, а онзи, който бях взел от човека на Ларсен.

Извадих го и погледнах екрана. Към повикващия номер нямаше име. Ларсен беше инструктирал добре човека си. Не искаше да фигурира в списъка на контактите. Което означаваше, че телефонът, който използваше Ларсен, вероятно е предплатен или регистриран през някаква неразгадаема поредица дружества с ограничена отговорност. Грабнах една от химикалките на Мередит, взех страница от неозаглавен сценарий и си записах номера. Нямаше начин да отговоря, но телефонът ми даваше няколко други опции. Можех да натисна бутон и да изпратя шаблонен текстов отговор.

Знаех, че не мога да разговарям с Ларсен, но можех да го подразня малко. Избрах последната възможност, защото ми звучеше не толкова раболепна. Точно в момента бях затънал до гуша в решаването на важен проблем за Ларсен. Нямаше тутакси да изприпкам при него. Бях го разочаровал в Лейтънвил, но всъщност нямах предвид това. Знам, че се обаждаш, шефе, но избирам да не ти обръщам внимание. Ще ти се обадя, когато си поискам. Дотогава си го начукай.

Изключих телефона и го прибрах обратно в джоба си. Междувременно продължавах да гледам телевизионния екран. Ларсен прочете съобщението ми и се вцепени. Наведе се и прошепна нещо в ухото на майка си. После се обърна и се огледа. Мередит Майлс тъкмо се беше появила и бе отишла при една групичка в другата част на салона. Ларсен отиде при нея. Двамата размениха задължителните въздушни целувки. Първо едната страна, после другата. Без абсолютно никакво докосване, но не защото Ларсен не се опита. Не успях да чуя какво й казва — в салона се водеха няколко разговора едновременно.

Но след като той спря да говори, Мередит даде знак на най-близката сервитьорка. Време беше да се махат. Петнайсет секунди по-късно всички униформени в салона се бяха изнесли. Останаха само петнайсет важни клечки от Холивуд, Ларсен и майка му, чиято ледено презрителна физиономия не се беше променила, откакто бе влязла в салона.

Видях как Мередит почука с вилица ръба на чаша шампанско. Възцари се тишина и всички лица се обърнаха към нея.

— Предполагам, че по един или друг начин всички знаем защо сме тук — каза тя. — И мисля, че всички вече се познавате с господин Ларсен. Сервитьорите ги няма, така че, ако искате нещо, ще се наложи да се обслужите сами. Макар че всички сигурно сме изгубили тези умения преди години.

Гостите отговориха с любезен смях.

— И тъй, господин Ларсен — каза тя, обръщайки се към него, — имате думата.

Ларсен бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади тънко черно дистанционно. Известно време го съзерцава с наведена глава, после вдигна очи и натисна копче. Неговият човек, който беше дошъл предварително, бе инсталирал оборудване по периметъра на салона и сега устройствата оживяха.

Имаше наклонени под ъгъл огледала, монтирани за черни кутии на тавана. Те започнаха да се въртят и от различни места в помещението дузина лазерни прожектори по стените насочиха лъчите си нагоре. Онова, което последва, си беше чисто фокусничество. Внимателно дирижирано чудо от светлина и интерференция.

Появи се малка звезда, увиснала на четири стъпки над пода. Тя се въртеше бавно, като показваше розовата си корона, пулсираше и ставаше все по-голяма. Събралите се гости отстъпиха назад, за да й освободят място.

— Така сте започнали. Така сме започнали всички — каза Ларсен. — Като една-единствена клетка, която се разделя на две.

Звездата вече беше с размерите на портокал. Тя започна да се свива в средата, сякаш невидими ръце стягаха колан по екватора й. Едното кълбо стана на две, притиснати плътно едно в друго.

— От този момент часовникът е започнал да отброява времето — каза Ларсен. Той се обърна към аудиторията си, като спираше поглед върху всеки, който не се беше втренчил в холограмата. — Отредени са ни толкова и толкова дни живот. Пясъкът в часовника изтича. Ние умираме от момента, в който се раждаме.

Реещите се пред него холографски клетки започнаха да се делят с експоненциално темпо. Постепенно се оформи ембрион. Той се превърна във фетус, а после в новородено. Бебето се спусна на пода. Остана да лежи там голо и треперещо — и остаряващо. Дете, превръщащо се в жена. Точно когато прелестта й достигна разцвета си, тя се превърна в столетница с посивяла набръчкана кожа.

Ларсен натисна копче и презентацията спря. Голата старица лежеше замръзнала на пода. Трептеше. Като скулптура от светлина.

— Това е пътят, по който вървите. Единственият възможен. Не сте го избирали вие. Защото избор няма. В най-добрия случай вие се примирявате с него — да остареете, да се съсухрите, да умрете.

Той отново огледа присъстващите.

— Или не сте толкова примирени? В края на краищата, ето ви тук. Чули сте нещо. Някакъв слух. И едно от най-големите ви желания е да повярвате, че може да има и друг път.

Той вдигна дистанционното. Трептящата жена на пода се размърда. Изправи се. Гола и прегърбена. С отпусната от възрастта кожа. Обви ръце около тялото си, за да се предпази от студа. Лицето й беше обърнато надолу, скрито под кичури немита коса.

— Всеки часовник може да бъде върнат назад. Дори когато показва една минута преди полунощ.

Жената ставаше по-висока. Бръчките по кожата й изчезваха. Тя отпусна ръце, разкривайки пълните си гърди. Отметна назад косата си, която внезапно бе станала руса, и вдигна чистото си лице.

Гледахме Мадлин.

Само дето не беше Мадлин. Не съвсем. Холографската жена изглеждаше с десет-петнайсет години по-стара. Тя се завъртя бавно. И после, подобно на изгасена лампа, изчезна. Ларсен зае мястото й в центъра на салона.

— Мисля, че всички вече се запознахте с майка ми.

Очите на присъстващите се обърнаха към нея, но тя не ги погледна. Седеше на ръба на канапето, обърнала лице настрани, загледана в нищото.

— Преди двайсетина години й откриха агресивна форма на левкемия — каза Ларсен. — Даваха й не повече от година живот. Докторите предложиха курс химиотерапия, който щеше да унищожи костния й мозък. Той трябваше да бъде възстановен по-късно с трансплантации от донори. Процес, който води до други усложнения и рискове. Да не говорим за значителната болка. На мен обаче ми дойде по-добра идея. Идея, която не е само лек срещу рака. А лек срещу всичко. Начин да обърнем времето назад.

Той се огледа. Повечето присъстващи бяха насядали. Мередит седеше до първия си режисьор и му шепнеше нещо. Ларсен прочисти гърлото си.

— Колко от вас са чували за движението „Млада кръв“?

Повечето вдигнаха ръце.

— А колко са го опитвали?

Този път вдигнаха ръце само двама, включително и режисьорът до Мередит.

— Концепцията е проста — каза Ларсен. — И малко дете може да стигне до нея. Вземаш кръв от младите и я преливаш на старите. Идеята дошла от изследване върху лабораторни мишки. Учените свързали кръвоносните системи на млади и стари мишки. Нова кръв в стари артерии. И старите мишки процъфтели. Доколкото можеш да процъфтяваш, когато към теб е пришит друг организъм.

Мередит се наведе напред. Режисьорът сложи ръка на голото й коляно и тя я перна, но не откъсна поглед от Ларсен.

— Какво направихте с майка си?

— Почти същото, което препоръчваха докторите. Премахнахме напълно костния й мозък и го сменихме с трансплантирана тъкан.

— Чия тъкан използвахте?

— Нейната собствена — отвърна Ларсен и погледна майка си. — Използвахме костен мозък от детството й. Методът е известен като автоложна трансплантация на стволови клетки. Заместване на болна тъкан със здрава от същия пациент. Няма усложнения от евентуално отхвърляне. И тъй като тъканта е била взета, когато тя е била съвсем малка, имаше и други предимства, за които не можете и да си представите… Позволете.

Той се отдалечи от центъра и натисна копче на дистанционното. При тавана се появи вихър синя светлина, която се спусна надолу, докато не увисна на нивото на очите. Светлината сякаш се сгъсти и прие нова форма. Бетонна сграда, издигаща се самотно в снежно поле. Образът започна да се върти. Отстрани на сградата имаше груб портик над двойна врата. Под него се виждаше изоставена стара линейка, чиито колела липсваха.

— Първата ми лаборатория — каза Ларсен. В гласа му се долавяше лека носталгия. — Намираше се много далеч. Властите не гледат с добро око на свободата на мисълта. Поне в тази страна и особено когато става дума за стволови клетки.

Болницата се разтвори във въздуха. Сега гледахме вътрешността на лаборатория. Мъж с руса коса до раменете работеше усърдно, като се местеше от микроскоп към примигващи компютърни екрани. Не виждахме лицето му, но не беше и нужно.

— Стволовата клетка е изумително нещо — каза истинският Ларсен. — Тя може да се превърне във всеки вид тъкан. Може да регенерира и подновява.

От окуляра на микроскопа блесна светлина и прие форма в илюзорната лаборатория, позволявайки ни да видим какво точно е гледал Ларсен. Клетки в разтвор, които пулсираха и се деляха.

— Стволовите клетки в костния ви мозък създават кръвта ви. Но това не е единственото, на което са способни. Само с няколко модификации те могат да пътуват през кръвоносната ви система и да подмладяват всичко, до което се докоснат. Сърдечната тъкан. Черният дроб. Очите. Да ги направят толкова здрави, колкото са били в детството ви. При това без хапчета, химикали или диети. Просто собственото ви тяло обръща времето назад.

Видяхме как сиво сърце се превръща в плътно и здраво, как надупчен черен дроб става лъскав и кафяв. След това видяхме малко дете, играещо си на поляна. Пъргав тийнейджър, скачащ в океана от отвесна скала. А после само за миг хлътналата част на салона се превърна в морга. Подът и стените й бяха облицовани с малки бели плочки като в станция на метро. Метални колички, върху които бяха поставени груби на вид инструменти. Имаше щипци, сякаш изковани в ковачница. Скалпели и триони за кости. В центъра на помещението под операционни лампи стоеше носилка. Върху нея лежеше покрита с чаршаф форма. Ларсен мина през илюзията и спря до трупа.

— Предполагам, че повечето от вас нямат замразен костен мозък от детството ви, който чака да бъде използван. Е, ами ако някой намери начин да вземе ваша ДНК и да я имплантира в клетка? — попита той. — И ако можем да дадем на тази клетка искрица нов живот, така че тя да се роди отново и часовникът й да започне да брои от нулата? Всички белези на възрастта ще бъдат заличени. Представете си какво би било, ако тези стволови клетки — вашите стволови клетки — ви чакат в съд, който расте в идеална обстановка, докато не се наложи да ги използвате?

Той замълча и остави присъстващите да огледат добре в моргата.

— Ако можем да направим това, ако имаме неограничен източник на наши стволови клетки, но толкова свежи и жизнени, колкото са били в детството ни, ще имаме извор на живот в самите нас. Фонтан на младостта в собствените ни кости.

Моргата изчезна. На нейно място се появи дълъг коридор. Някакъв човек буташе носилка на колела в сумрака. Далече отпред имаше врата. От цепнатината под нея, от касата и от ключалката й струеше ослепителна бяла светлина.

— Мога да отворя тази врата — каза Ларсен. — Мога да ви отведа до другата страна. Мога…

— Какво искате да кажете? — прекъсна го Мередит.

— Намерих начин — каза Ларсен. Дори Меридит да го беше изненадала, той успя да се окопити бързо. Несъмнено бе изнасял и преди тази презентация и очакваше въпроси. — Мога да взема съвсем малка проба от ваша ДНК. Да я прехвърля в ядрото на клетка. Да я посадя там, където ще може да расте. След по-малко от година — около десетина месеца — мога да започна да събирам костен мозък. Вашият костен мозък, но с върнат в изходна позиция клетъчен часовник.

— Това клониране ли е? — попита Мередит. — Клониране на хора?

— Разбира се, че не. — Гласът му беше съвсем спокоен. Майка му в другия край на помещението не беше помръднала нито мускул. — Това са само стволови клетки.

— Как ги получавате?

— Чрез запазен и известен само на мен процес. След като прехвърля ДНК — вашата ДНК — аз култивирам клетките в съд за еднократна употреба.

— Какво ще рече „съд за еднократна употреба“?

— Точно това е запазената част.

— Запазена като патентована ли?

Ларсен поклати глава.

— Патентите са част от публичния регистър и са защитени само за определен срок. Тайните обаче си остават такива, докато ги пазите. А аз пазя своите тайни много добре.

— Това не ми е достатъчно. Все пак искате десет милиона долара.

— Една четвърт от парите, които сте направили миналата година.

— Но повече, отколкото бих искала да изгубя — каза Мередит. — Искам да знам какво всъщност купувам.

— Не е толкова просто да ви покажа — каза Ларсен. — В края на краищата, за целта ще се наложи да разрежа майка си.

Майка му вдигна очи, но иначе не помръдна.

— Тогава как ще докажете, че това наистина работи? Че наистина можете да го направите? — попита Мередит. Когато Ларсен започна да вдига дистанционното, тя поклати глава. — Това са само пушек и огледала. Всички тук знаем как се правят филми.

— Не мога да ви покажа лабораториите си — каза Ларсен. — Но мога да ви предложа следващото най-добро нещо.

— Какво е то?

— Хора, на които имате доверие — каза той. — Направих това за майка си преди две десетилетия. Първоначално имаше усложнения. Опитвах се да създам нови клетки от стара ДНК — хромозоми, понесли всички мутации и поражения, които могат да се очакват след дълъг и пълноценен живот. Някои от тези несъвършенства се предаваха през съдовете, дори през процеса на прераждане. Оттогава технологията изпревари проблемите. Мога да редактирам гени, както се редактира текст. Мога да разглобя вашата ДНК и да я сглобя отново във вида, в който е била, когато сте се родили. Мога…

Бях чул достатъчно. Знаех какво прави Ларсен и защо никога няма да може да обясни на Мередит Майлс. Говореше витиевато за прераждане и съдове за еднократна употреба, защото не можеше да й каже, че кани всички на вечеря, на която ще им бъде поднесена човешка плът.

Отворих вратата на кабинета и тихо излязох в коридора. Презентацията в предната част на къщата продължаваше, но не се насочих натам. Тръгнах назад по пътя, по който ми беше казала Мередит. Спрях на терасата до все още затвореното джакузи и си поех дъх. После продължих. Още не бях приключил, но приближавах финала.