Частен детектив

35.

Ларсен летеше към Санта Барбара с двеста и шейсет километра в час, а аз го следвах по земята с частица от тази скорост. Той щеше да стигне целта си много преди мен, ако изобщо бях тръгнал към правилното място. Около полунощ спрях да заредя във Вентура, на 80 километра от Ел Ей. Не исках да се забавям още, но резервоарът на ягуара беше почти празен и двигателят се давеше. Рийс още не ми се беше обадил, което означаваше, че Ларсен продължава да е във въздуха. Всяка минута, през която наливах бензин, той се отдалечаваше с още пет километра от мен.

След Вентура магистралата отново продължаваше покрай брега и трафикът стана съвсем рядък. Резервоарът ми беше пълен, така че дадох възможност на двигателя да покаже възможностите си, като стисках палци наоколо да не се спотайва полицейски патрул. Не си давах сметка, че покрай магистралата върви железопътна линия, докато не настигнах и задминах влака на „Пасифик Сърфлайнър“ между Карпинтерия и Санта Барбара.

Час и двайсет минути след излитането на хеликоптера телефонът иззвъня. Погледнах екрана и вдигнах.

— Кацна ли?

— Преди пет минути — каза Рийс. — Доколкото виждам, насред нищото. Чували ли сте за Сан Симиън?

— Хърст Касъл.

— Горе-долу — каза той. — Имате ли химикалка?

— В момента карам.

— Отбийте и спрете — каза той. — Ще ви дам джипиес координати.

Махнах крака си от газта, отбих при бордюра и спрях.

— Добре. Дайте.

Той ми продиктува координатите. Въведох ги в телефона на Илайджа, благодарих и затворих. После отворих картата и вкарах координатите в нея. Указателят посочи място на двеста и двайсет километра на северозапад.

Продължих в нощта. Към три и половина сутринта стигнах до отбивката. Намалих до петдесет километра в час и включих дългите светлини.

Тук нямаше дървета. Теренът беше гол, ако не се брои високата до кръста трева. Океанът беше някъде наблизо отляво, но не можех да го видя. Надушвах го. Надушвах също мокра трева и късните пролетни цветя, които растяха край пътя. Отдясно като че ли имаше хълмове, но не можех да кажа колко са високи и дали по тях има нещо. До изгрева имаше още доста време.

Бях сложил телефона на таблото, за да виждам картата. Когато стигнах до указаното място, видях необозначен черен път. Дървеният портал беше висок три метра и бе направен от толкова дебели дъски, че дори камион нямаше да може да мине през тях. Каменната стена от двете му страни обаче беше висока само метър и петдесет-метър и шейсет. Вече се бях опитал да се промъкна в „Крийксайд“ пеша и последиците бяха катастрофални. Предположих, че и сега ще бъде същото. Спрях колата така, че да блокира портала. После се обадих на Илайджа. Като че ли го събудих, но не останах с впечатлението, че е щурмувал сериозно минибара.

— Да?

— Имаш ли нещо за писане?

— Момент.

— Пиши.

Дадох му телефонния номер на Ларсен и координатите.

— Какво е това, Лий? Застраховка ли?

— В общи линии. Ако не получиш вести от мен до обед, остави бележка на бюрото на Франк Чанг следващия път, когато минаваш през „Убийства“. Кажи му, че човекът, когото търси, се нарича Стефан Ларсен.

— Ще се справиш ли?

— Ще видим. Да се надяваме, че няма дузина мутри от другата страна на стената.

— Внимавай.

— Естествено.

Слязох от колата и я заключих. Отидох до стената, набрах се и се прехвърлих от другата страна в имота на Ларсен. Алеята се отдалечаваше от пътя и завиваше зад един хълм. Тръгнах по нея колкото се може по-тихо и спрях, когато видях къщата — цялата от свободни носещи греди от бетон и бронирано стъкло. Като нещо, построено от малко дете, което си играе с кубчета. Малко по-нагоре по склона се намираше площадката за хеликоптера. Той беше там с ротори, привързани към бетонни подпори. До площадката имаше малък склад. Най-вероятно пълен с инструменти и части за поддръжката на хеликоптера. И може би с малка спалня за пилота. Насочих вниманието си обратно към къщата. Пред нея алеята свършваше със застлано с шисти обръщало. Имаше гараж за три коли и малко езерце с кои8 с лилии в средата. Бях чел някъде, че тези риби можели да доживеят до двеста години. Предположих, че Ларсен има нужда и от друга компания освен тази на майка си.

Докато приближавах къщата, две лампи светнаха и осветиха пътеката до дървената предна врата. Приближих, без да съм сигурен какво точно ще правя. Едно беше ясно — това беше домът на Ларсен. Може би изпълняваше и ролята на офис, но беше на първо място дом. Виждах дневна през стъклената стена. В нея имаше ниски канапета от черна кожа, осветени от лунички, вградени в бетонния таван. Над бара беше окачена картина — изсъхнали парчета дърво, пръснати по обгърнат в мъгла плаж. Вместо камина имаше открито огнище, разположено в нещо като каменна градина в средата на огромното помещение. На нисък камък до подхранваните от газ пламъци беше оставена полупразна чаша уиски.

Ларсен явно беше решил да си легне, преди да довърши питието си.

Несъмнено имаше аларма и камери. Каквото и да сторех, той щеше да слезе. Вероятно въоръжен.

Вече бях извадил валтера, така че го вдигнах и стрелях три пъти във френския прозорец до вратата. Стъклото стана непрозрачно около дупките от куршумите и цялото се покри с пукнатини. Взех един камък с размерите на волейболна топка и с него избих стъклото от рамката.

Влязох вътре, пуснах камъка на пода и прекосих дневната. Отидох зад бара, защото беше изработен от полиран бетон и беше най-доброто място, където можеш да се скриеш при престрелка.

Не чух никакви аларми. Нито втурнали се охранители. Изчаках минута. После взех бутилка „Столичная“, махнах капачката и я запратих в огнището. Тя се пръсна в камъните и за миг се чу фучене, а към тавана се вдигна синкаво огнено кълбо. След водката полетя бутилка бакарди, която предизвика същия ефект. Ако алармата за крадци не можеше да събуди Ларсен, то може би тази за пожар щеше да успее.

Но всичко над огнището беше от излят бетон. Нямаше нищо, което да се подпали. Изчаках цяла минута и гледах как пламъците угасват. Накрая чух стъпки откъм стълбището.

Ларсен влезе в дневната. Къдравата му руса коса беше разчорлена. Беше облечен в пижама и имаше маска за сън, която беше вдигнал на челото си. В лявата си ръка държеше малък автоматичен пистолет. Той зяпна счупеното стъкло по пода, после камъка и накрая прозореца. Беше с гръб към мен.

— Пусни го, Ларсен — казах аз.

За да му покажа, че говоря сериозно, стрелях в пода между краката му.

Ларсен определено схващаше бързо. Пусна пистолета и вдигна ръце, без да ми се налага да повтарям.

— Обърни се.

Той се подчини и най-сетне видя лицето ми.

— Как се казвам? — попитах аз.

— Нямам никаква представа.

— Сложи бръмбари в дома ми и преобърна офиса ми. Вече разговарях с майка ти в „Крийксайд“. Така че стига глупости.

— Не знам за какво говорите.

— Освен това уби Клеър Грейвсенд и сега ще отговаряш за това. Как точно, зависи.

— От какво?

— От това колко бързо ще ми предадеш Мадлин.

Той направи опит да ме изгледа със съжаление.

— Пари за дрога ли ти трябват? Затова ли си тук?

— Не бих отказал един екседрин, ако имаш. Но с парите съм добре. Може би не и по твоите стандарти.

— Какво искаш?

— Вече ти казах. Да прескочим глупостите. Дай ми Мадлин и ще го направя по лесния начин. Ще се обадя на ченгетата. Иначе ще се разправяме по другия начин.

Точно докато пренасях тежестта си и се прицелвах, зърнах мълниеносно движение зад него. Някакъв мъж се хвърли през счупения прозорец и след това всичко се случи изведнъж. Видях проблясък и чух глух гърмеж на пистолет със заглушител. Някаква бутилка зад главата ми експлодира. Приклекнах и също стрелях.

Не пропуснах.

Куршумът ми улучи мъжа в гърдите. Той не изкрещя и не отлетя назад като на филмите. А се свлече като кукла, на която някой е срязал конците. Падна настрани, с гръб към мен. Имаше дълга руса коса като мъжете, които ме бяха откарали от „Крийксайд“. Отзад на врата му, над тениската, имаше два кръгли белега. Нямах съмнение какво ще открият помощниците на съдебния лекар, когато срежат дрехите му и го преобърнат.

Бяха минали три секунди. Достатъчно, за да може Ларсен да грабне пистолета си от пода и да побегне навън. Той обаче беше останал замръзнал на мястото си, с все така вдигнати ръце. Насочих оръжието си обратно към него.

— Това пилотът ли беше?

Той кимна.

— Това си ти, нали? Твоя по-млада версия. Съд за еднократна употреба.

— Нямаш представа за какво говориш.

— Колко такива си направил?

— Никога няма да разбереш. Мога да ти покажа всичко и пак ще си остане недостъпно за теб. Интелектуално. Финансово. Изобщо не знаеш къде се намираш.

— И въпреки това успявам да съм една крачка пред теб — казах аз. — Започвайки с онзи тип, когото прати в Бостън. Убих го със собствения му нож.

Той ме изгледа мълчаливо. Зад него в бетонната стена имаше вградено каменно изображение на уроборос. Черна змия, извита в кръг и поглъщаща сама себе си.

— Знаеш ли, Мередит Майлс ми каза нещо интересно. Как можеш да живееш вечно, ако не внимаваш? Ако не гледаш къде ходиш, можеш да бъдеш ударен от автобус, от влак… или от куршум.

Преди да е успял да смели чутото и може би да помисли да се метне настрани, промених прицела си и дръпнах спусъка. Бях прострелял другия право в гърдите, но улучих Ларсен в средата между дясното коляно и бедрената става. Той рухна тежко на земята и зарита с другия крак, от което запълзя в кръг. Излязох от прикритието на бара и изритах най-близкия пистолет по-далече от него.

После застанах над него и прострелях другия му крак. Викът му беше много по-силен от изстрела. Това не ме разтревожи. Намирахме се далеч от пътя, а най-близката къща може би беше Хърст Касъл, на десетина-петнайсет километра оттук.

— Няма да живееш вечно, ако ти изтече кръвта, Ларсен. — Седнах на един от по-големите камъни до огнището. Опрях лакти на коленете си, но продължих да държа пистолета насочен към лицето му. — А аз ще се погрижа кръвта ти да изтече, ако се наложи. Просто ще седя тук и ще гледам.

За момент единственият звук беше вятърът. Идваше от океана, шепнеше във високата трева и обтичаше шумно бетонната къща на Ларсен — първото истинско препятствие, на което се натъкваше от осем хиляди километра.

— Какво искаш? — попита той.

Прошепна думите. Челюстите му бяха стиснати като менгеме. Зъбите му сигурно се бяха напукали от силата на натиска.

— Вече ти казах. Искам Мадлин. Доведи ми я и ще ти дам колана си да го използваш като турникет. Ще измислим нещо и за другия ти крак.

— Не познавам никаква Мадлин.

— А аз не знам нищо за анатомията — казах аз. — Нямам идея колко артерии има там. Може да съм изкарал късмет и куршумът да е улучил бедрената ти кост. Имаш ли представа какво ще причини това? Защото аз нямам.

— Не можеш да я получиш без мен — каза той.

— В такъв случай по-добре побързай.

— Дай ми турникети.

— Няма начин — отвърнах аз.

— Умра ли аз, ще умре и тя.

— Става.

Той погледна покрай мен и очите му се разфокусираха за момент. Помислих си, че може да се разреве. Нямаше да се изненадам. Едва ли е смятал да умира на пода пред очите на нищо и никакъв частен детектив. Сигурно очакваше да надживее и секвоите в горичката си в „Крийксайд“. И да гледа как пирамидите се разпадат, превръщайки се в пясък.

— Наистина си решил просто да си седиш там — прошепна той.

— Колкото трябва.

Трябваха десетина минути.

Той така и не заплака открито, но по бузите му се стичаха сълзи. Изобщо не разговарях с него. Той знаеше какво искам и щеше да ми го даде, ако реши.

— Моля те — каза. Само веднъж.

Това бяха последните му думи, след което затвори очи. Станах и го побутнах с крак. Той не помръдна. Подритвах коляното му с върха на обувката си. Пак нищо.

Наведох се, хванах го за глезените и го извлякох от локвата кръв. Исках да мога да коленича и да работя, без да съсипвам новия си панталон.

Свалих колана си и го увих около десния му крак. Стегнах колкото се може по-силно и го закопчах. Огледах се. Онзи, когото бях застрелял, беше облечен в анцуг. Около кръста му имаше памучен колан. С морски възел щеше да свърши идеална работа.

Грижите за другия му крак ми отнеха около две минути. Проверих пулса му и сложих пръст под носа му, за да видя дали диша. Засега беше жив. Нямах представа колко точно е загазил. Поне можех да съм сигурен, че няма да се втурне след мен, ако изляза от стаята. Взех заглушения пистолет на убития, който беше двойник на онзи в ръката ми. После вдигнах и малкия автоматичен пистолет на Ларсен от пода.

Вече бях доста добре въоръжен. Разполагах с четири пистолета и щях да взема пети и шести, ако ми попаднат, но това не се случи. А прерових цялата къща.

Не търсех оръжия. А Мадлин. Или най-малкото някакви документи, които биха ме отвели при нея. Огледах набързо кухнята и трапезарията и останах малко по-дълго в кабинета. Проблемът тук беше, че за разлика от Джим, Ларсен не си падаше по събирането на хартия. Правеше всичко на компютрите си, а без паролите те бяха безполезни за мен. В крайна сметка стаята се оказа по-интересна с онова, което липсваше, отколкото с наличното в нея. Нямаше дипломи, семейни снимки или декоративни писалки с имената на благодарни компании върху табелките. В бюрото нямаше чекмедже, пълно с дрънкулки — всъщност нямаше никакви чекмеджета. А само стъклено бюро и прозорец от пода до тавана. Два големи екрана и четири клавиатури. И модерно изглеждаща камера за водене на видеоконференции.

Останалата къща беше същата. Ларсен може и да искаше да живее вечно, но очевидно нямаше желание да се вкопчва в миналото. Не пазеше спомени. Несъмнено бе пътувал, но без да си носи сувенири. Можех да поспоря с него за стойността на удължен живот, който не си струва да се помни. Той обаче лежеше в безсъзнание в локва кръв, а аз имах къща за претърсване.