Частен детектив

17.

Вместо да се върна нагоре към Сан Франциско, при Сан Хосе продължих покрай източната страна на залива, като избягвах трафика по пътя за Оклънд. Криминалистът ми Джордж Вонг живееше сред хълмовете източно от града. Беше се пенсионирал преди десет години от лабораторията на ФБР и беше напуснал Куонтико, за да се върне в родния си град, и сега преподаваше в „Бъркли“. Имаше достъп до добри лаборатории и не отказваше допълнителна работа. Отново бях използвал платения телефон на бензиностанцията в Монтерей, така че ме очакваше. Излезе да ме посрещне на алеята, вече със сложени латексови ръкавици. Вместо да стисне ръката ми, той изчака да отворя багажника.

— Докосвал ли си бутилката?

— Само дъното.

— А тя пила ли е от нея?

— Да.

— Кой е завинтил капачката?

— Тя.

— Чудесно — рече той. — Ами кутията?

— Вдигнах я, като я държах за дъното. Четирима други хора може също да са я докосвали.

— Знаеш ли имената им?

— Оливия Грейвсенд. Свещеник на име Дейвид Мартинес. И наскоро починалият епископ на диоцеза Монтерей, Мартин Паскути.

— Ти каза четирима.

— Четвъртият е човекът, когото търся. Онзи, който е подхвърлил бебето.

— Каза нещо за косъм, чиято ДНК да се сравни с тази от бутилката?

— Да. — Извадих портфейла си и намерих касовата бележка, е която бях увил косъма от четката на Клеър. — Ето.

— Занеси го вътре — каза той. — И ми задръж вратата отворена.

Той постави бутилката върху капака на кутията. Затворих багажника и влязохме в къщата, за да се уговорим за цената и сроковете. Исках резултатите възможно най-бързо, затова знаех, че няма да е евтино. Но докато Оливия Грейвсенд поемаше сметките, не се безпокоях особено за това.

След като приключихме, слязох от хълмовете и зачаках на опашката за Бей Бридж. В града имаше големи задръствания и ми трябваха двайсет минути, за да стигна от моста до паркинга. Бях се замислил за изгубеното време и за следващите ми стъпки, така че забелязах двете униформени ченгета, които ме чакаха в сенките до мястото ми за паркиране, чак когато слязох от колата.

— Лиланд Кроу?

Вдигнах очи.

— Кой пита?

— Инспектор Чанг — каза по-високото ченге. — Чака ви в Брайънт.

— От отдел „Убийства“ — добави другото. — Ако това ви говори нещо.

Огледах се. Не видях патрулна кола, но после се сетих, че бях видял една на улицата, преди да вляза в гаража. Не виждах друг избор, освен да запазя хладнокръвие. По-добре да не задавам прекалено много въпроси точно сега.

— Ако искате да ме обискирате, давайте.

— Ръцете на багажника.

— Готово.

Провериха ме от глезените до яката. Единият взе портфейла ми и калъфа с детективското разрешително.

— Много хора ли заблуждаваш с това?

— Почти никого.

— Защо носиш два телефона?

— По единия се обаждам на жена ми, а с другия пиша съобщения на приятелката. По-добре да не смесваш нещата, нали се сещаш?

— Лий Кроу — каза по-високото ченге и рязко затвори портфейла ми. — Чувал съм за теб. Влязъл си в кабинета на съдия и си му избил зъбите.

— Поправих се оттогава.

— Доколкото чух, заслужавал си го е. И се обзалагам, че не се обаждаш често на жена си.

— Аз пък чух, че никой от нас не иска да говори за това. Нещо във връзка с уговорка при развода. Вие ли ще карате?

— Не очаквай да те върнем обратно.

— И през ум не ми е минавало.

Върнаха ми нещата. По-късото ченге разигра представление, като изплакна ръцете си с вода от пластмасовата бутилка, която извади от чантата си. Ако си мислеше, че съм мръсен, не знаеше и половината от истината. Поне така се надявах.

По пътя до Съдебната палата следвах любимия правен съвет на Джим. Седях на задната седалка на полицейската кола — не закопчан, но все пак заключен — и си държах езика зад зъбите. По-дребното ченге попита защо инспектор Чанг иска да говори е мен. Свих рамене и се загледах през прозореца. Можех да се сетя за три или четири причини Чанг да иска да ме види на ярка светлина в стая без прозорци. Но той поне беше от полицията на Сан Франциско, а не от ФБР.

Паркираха в гаража и ме вкараха в „Брайънт“ 850 през задния вход. После с асансьора до шестия етаж. Погледнах часовника си. Десет вечерта. Ако ме задържаха достатъчно дълго, можеше да се натъкна на Илайджа на нощната му смяна. Това щеше да е нещо ново. И за двама ни.

Преведоха ме през голямото помещение с клетките и покрай мъжката тоалетна, под чиято врата течеше вода. Спряхме пред издраскана метална врата. Високото ченге я отвори. Вътре имаше реквизитна дървена маса. Три пластмасови стола с метални крака. Конична лампа над масата, огледало на задната врата. На пода имаше халка, както и втора на масата. Ако искаш човекът да не мърда, можеш да го закопчаеш за крака и ръката.

— Изчакай тук — каза дребното ченге. — Той идва.

Влязох в стаята и те затвориха след мен. Чух ги как се отдалечават. Меки подметки по линолеум, приглушени гласове. Изчаках да се махнат и опитах дръжката. Вратата не беше заключена. Затворих я и се замислих за това.

Значи не ставаше въпрос за разпит при задържане. Можех да си изляза по всяко време и ако камерата в ъгъла работеше, записът можеше да докаже, че го знам. Което означаваше също, че Чанг няма да ми чете правата. А се надява, че ще се отпусна и че комбинацията от самоувереност и неофициалност ще ме накара да направя някаква грешка. Че ще започна да си противореча, че ще изтърся нещо уличаващо. След което тонът на разговора щеше да се промени.

Погледнах отражението си в огледалото и се запитах дали Чанг вече е ходил до Бостън. Сигурно беше от другата страна на огледалото и ме гледаше. Престорих се, че го виждам и кимнах. Като един следовател на друг. После придърпах стола и седнах с крака от двете страни на халката на пода.

Изтече минута. После вратата се отвори и инспектор Франк Чанг влезе. Сив костюм, бяла риза. Без вратовръзка. Носеше под мишница две папки и по една картонена чашка кафе във всяка ръка.

— Лий Кроу? — каза той. — Благодаря, че отделихте време.

— За нищо.

Той седна срещу мен и остави едната чашка от моята страна на масата.

— Какво е станало с врата ви? Моите хора ли ви подредиха?

— В никакъв случай — отвърнах аз. — Държаха се съвсем професионално.

— Тогава какво е станало?

— Спречкване в Тендърлойн. Най-обикновено неразбирателство. Един тип в паркирана кола реши, че го следя. Разбрахме се.

Не ми се наложи да мисля много за тази лъжа. Подобни неща се случваха доста често.

— Подадохте ли сигнал?

— Ако го бях направил, името на съпруга щеше да попадне в полицейския доклад. И да постави клиента ми в неудобно положение. Ситуацията беше деликатна.

— Кога стана това?

— Преди три-четири нощи.

Той повдигна черната си вежда. Движението пренареди сенките на лицето му. Забелязах, че носът му е бил чупен два или три пъти. Имаше телосложението на боксьор. Дребен и жилав — от онези, които избягват първото кроше и скъсяват разстоянието, като нанасят удари с такава бързина, че ръкавиците им се превръщат в размазано червено петно.

— През същата нощ, в която направихте прочутата си снимка ли?

— Точно така — потвърдих аз. Поне вече знаех как съм попаднал в полезрението му.

— Били сте доста зает — рече той. — Виждате разни неща и не съобщавате. Нападнали са ви, а после сте намерили мъртвото момиче. В този ред, нали?

— Да.

— Два мобилни телефона, но нито едно обаждане на 911.

— Работата е на първо място.

— За важен клиент ли?

— Естествено.

— Достатъчно важен, за да си има име?

— Госпожа Джейн Доу. Но вероятно скоро ще си върне моминското име.

— Името на клиента ви не е професионална тайна.

— Да се съгласим, че не съм съгласен. Така ще бъде по-добре и за двама ни.

Веждата му отново се повдигна. Сигурен бях, че това е неволна реакция, за която той дори няма представа. Това ме накара да го харесам малко повече.

— Разкажете ми за момичето — каза Чанг. — Време, място. Сцената на улицата.

— Вървях по „Търк“. Малко след четири сутринта.

— В каква посока по „Търк“?

— Към „Ван Нес“.

Той кимна. Сигурно вече беше разговарял с онзи от рекламите и помощника му. Те би трябвало да са му казали за мен.

— Първият човек на сцената ли бяхте?

— Първият в съзнание.

— Какво искате да кажете?

— Имаше един тип, който лежеше в несвяст от другата страна на улицата. Наричам го Грейката. Облечен е в шушляков гащеризон и мирише като…

— Знам кого имате предвид.

— Той беше там, но не на себе си.

— Отворени прозорци, надничащи хора?

— Доколкото видях, не.

— Направихте ли нещо на сцената?

— Докоснах момичето — казах аз. — По шията, под брадичката. За да потърся пулс. Беше още топла.

— Помислили сте, че може да има пулс, и въпреки това не сте се обадили на 911?

— Нямаше пулс — отвърнах аз. — Пък и вече чувах сирените.

— Значи сте я докосвали — каза той. — Само по шията.

— Само по шията.

— Не по ръцете?

— Не.

— Сигурен ли сте? — попита той.

Преди години, когато бях прясно излязъл от университета и станах най-новият сътрудник на Джим Гарднър, често го гледах как подготвя клиентите си за кръстосан разпит, ако ги призоват. Правилата му бяха прости. Отговаряй на въпроса, който са ти задали. Нито повече, нито по-малко. Не се опитвай да предвидиш следващия въпрос. Не мисли прекалено. Прости правила за излагане, но трудни за следване. Инспектор Чанг се интересуваше от ръцете на Клеър. Наблягаше на въпроса или защото искаше да сменя отговора си, или защото държеше да си го очертае в кръг. Нещо, от което няма да мога да се измъкна по-късно. Не задълбавай толкова, щеше да ми каже Джим. Запитах се обаче какво ли е открил около ръцете й.

— Сигурен съм — отвърнах. — Не съм докосвал ръцете й.

— Бихте ли ми показали своите?

Поставих ръцете си на масата пред него с разперени пръсти. По тях нямаше синини и драскотини. Обърнах ги, за да види дланите ми. Сега разбрах защо беше започнал разговора, като ми даде чаша кафе. Не се опитваше да се прави на добър домакин. А да ме подлъже да оставя материал за ДНК тест.

— Съдебният лекар е взел проби от ноктите на момичето ли? — попитах аз.

— Какво ви кара да мислите така?

— Имам телевизор и карта за библиотеката — казах аз. Взех кафето и отпих. После му подадох чашата. — Ако се опитвате да ме изключите, отнесете това в лабораторията, след като ме освободите. Може би ще получат добра проба, а може би не. Можете също да донесете комплект за ДНК проба и да го направим както подобава.

— Съгласен ли сте?

— Ако това ще ви спести хора, които да ме следят, с удоволствие — казах аз. — Значи сте намерили мъжка ДНК под пръстите й? Това ли е?

Едва не изтърсих, че не го пише в доклада от аутопсията. Явно бяха направили допълнителни лабораторни изследвания след написването му. Или Франк Чанг просто блъфираше, за да види дали идеята няма да ме изнерви.

— Сега се връщам — каза той. — Ще ида да взема комплект. Пийте си спокойно кафето.

Той стана и излезе. Ако не бях сигурен, че записват, щях да извадя телефона си и да се обадя на Синтия Грийн. Трябваше да погледне отново досието от аутопсията на Грейвсенд и да види дали в него не са добавени доклади от лабораторията.

Инспектор Чанг се върна бързо. Беше си сложил латексови ръкавици и отваряше комплекта за ДНК проба.

— Знаете ли какво да правите?

— Разбира се.

Той ми подаде памуче и аз го прекарах по вътрешната страна на бузата си и по долните венци, след което го сложих в епруветката. Подадох я на инспектора и той я прибра в найлонова торбичка за веществени доказателства. Извади от джоба си тънък маркер и написа името си и датата.

— Направихте ли други снимки освен онази, която продадохте?

— Цял куп.

— Оказвате учудващо съдействие, господин Кроу.

— Всичко в името на моя град.

— Трябва ли да си вадя разрешително, за да получа снимките?

— Не, сър — отвърнах аз. — Имате ли имейл адрес?

— Предпочитам да получа оригиналната карта памет — каза той. — Като част от следствения материал.

Имаше късмет. Бях сложил нова карта памет във фотоапарата само час преди да открия Клеър. На нея нямаше снимки на Деканса и онези от ФБР, така че нямаше да се налага да се пазаря с него и да трия неща, които не бива да вижда.

— Картата е в сейфа в офиса ми — казах аз. — Искате ли да ме закарате?

— При Градския съвет ли сте?

Кимнах. Колкото по-скоро му дадях онова, което искаше, толкова по-бързо щях да се отърва от него.

Инспектор Чанг, изглежда, се радваше не по-малко от мен, че се маха от стаята за разпити. Поизправи се малко, когато излязохме от Съдебната палата и бръмченето на флуоресцентните й лампи остана зад нас. Върнахме се в гаража и се насочихме към кола, която като че ли беше личната му. Градът едва ли отпускаше на инспекторите джипове от началото на 80-те.

— Дръпнете по-силно вратата — каза ми той.

Отворих и се качих на предната седалка.

— Как ме намерихте? — попитах, когато той се настани зад волана и запали двигателя.

— По същия начин, по който бихте го направили и вие, ако ви бива в работата ви — отвърна той. — Звъннах тук-там, за да пусна мрежите си, и зачаках.

Той излезе на заден от гаража с безизразна физиономия.

— А Клеър? — попитах аз. — След снимката следях вестниците. Човек би си помислил, че всичко е ясно. Самоубийство, случаят е приключен.

— Вие бихте си помислили така.

— Но вие още работите по него.

— Все още работя.

— От покрива ли е паднала?

— Нямам идея — каза инспектор Чанг.

Напомних си да кажа на Илайджа да прерови кабинета на Чанг при първа възможност. Полицията може би вече беше получила предварителния доклад от анализа на бутилката и фасовете, намерени на покрива. Ако разполагаше с ДНК или пръстови отпечатъци на Клеър, Чанг би могъл да установи дали е била на покрива през онази нощ и в момента да ме лъже.

— Трябва да е полетяла от някой прозорец от горните етажи — казах аз. — Или от покрива. Няма начин да нанесе такива поражения върху колата, ако е паднала от долен етаж. Нали?

— И за това не съм сигурен — отвърна той. — Вас защо ви интересува?

— От любопитство.

— Защото сте я снимали — каза Чанг. — И смятате да ровите, докато не си изясните всичко.

— Нищо подобно. Просто ми се видя симпатично момиче.

Лампата над вратата на офиса ми не светеше. Качих се пипнешком по стълбите. Докато пристъпвах към вратата с ключ в ръка, нещо изхрущя под крака ми. Зад мен инспектор Чанг включи фенерче. Видях, че е стъпил върху парчета счупено стъкло. Погледнах нагоре и Чанг освети. Лампата имаше вид, сякаш някой беше пъхал дръжката на метла в нея, за да строши крушката.

После погледнахме вратата.

В касата и по самата нея имаше вдлъбнатини от клин. Не си бяха направили труда да си играят с шперцове. Някой беше проникнал вътре с щанга.

— Така ли беше, когато я видяхте за последно?

— Не.

Чанг ме избута, бръкна в пазвата си и извади пистолет.

— Може ли?

— Давайте.

Той побутна вратата с два пръста. А аз още не я бях отключил.

— Имате ли врагове, Кроу?

— Неколцина.

— Някой, за когото би трябвало да знам?

— Никой не ми идва на ум.

— Стойте зад мен, за да не отнесете някой куршум — каза той. — Мразя да пиша обяснения.

Той влезе в офиса ми и аз го последвах. Натиснах ключа отдясно. Лампите светнаха. Влезлият с взлом е искал да остане незабелязан на площадката отвън, която се виждаше от тротоара. Но след като е влязъл, е затворил вратата.

— Какво има там? — попита Чанг и посочи с пистолета.

— Тоалетна. С размерите на телефонна кабина.

— А там?

— Там е кабинетът ми.

— Отворете тоалетната.

— Добре.

Отворих вратата и се дръпнах настрани. Дори на хлебарките не им беше лесно да се крият в тоалетната ми. Толкова малка беше. Инспектор Чанг погледна чинията, кофата с парцала и монтираната на стената мивка. После прекосихме рецепцията и отворих вратата на кабинета си.

— Господи — промълви инспектор Чанг. — Винаги ли е в това състояние?

Отидох при него и надникнах вътре.

— Не. Обикновено го държа подреден.

Влязох в кабинета. Вътре цареше пълен хаос. Чекмеджетата бяха захвърлени на пода, канапето беше преобърнато, а тапицерията му бе раздрана с нож. Литографиите бяха свалени от стените и рамките им бяха разбити. Настолният ми компютър беше изчезнал. Клекнах и погледнах под бюрото.

— Липсва ли нещо?

— Сейфът ми.

— Какво имаше в него, ако не броим картата памет?

— Материали по един случай. Писма. Моят „Смит и Уесън“ трийсет и осми калибър. Годежният пръстен на бившата ми жена.

— Оръжието на ваше име ли е регистрирано?

— Да.

Двамата бяхме клекнали до бюрото, което се намираше върху разместен персийски килим. Изчезналият сейф беше оставил квадратен отпечатък върху него, шейсет на шейсет. Като изключим пистолета и пръстена на Джулиет, всичко в него беше свързано с Клеър Грейвсенд. Картата памет, писмата й до майка й. Разбира се, Деканса не знаеше това, нито пък агент Уайт. Онзи, който беше откраднал сейфа, не би могъл да знае какво има в него. Докато не го е замъкнал в някой изоставен склад и не го е отворил.

Отново си помислих за мъжа, когото убих. По време на мрачната ни среща той беше изрекъл точно седем думи.

Кой друг знае? На кого си казал?

Погледнах инспектор Чанг. Той прибра пистолета си и се изправи.

— Мога да извикам моите хора. След десет минути ще са тук.

— Ще се оправя сам.

— Така и предположих — каза инспектор Чанг. — Но в сейфа е имало карта памет, а тази карта за мен е доказателство по случая. Така че проблемът не е само ваш.

Ако бях сложил камери в офиса си, както бях направил в апартамента, щях да науча за взлома. Което означаваше, че преди петнайсет минути в стаята за разпити щях да разполагам с извинение за картата памет. Но офисът беше съвсем нов и още не бях взел мерки да го защитя. След като инспектор Чанг вече беше тук, споровете с него щяха само да влошат положението.

— Хубаво — казах аз. — Мястото е ваше.

Той като че ли се разочарова. Сякаш беше готов да спори, за да получи своето, или да ме притисне отново за огърлицата от синини по врата ми. Не му бях казал почти нищо, което да му помогне с разследването на смъртта на Клеър Грейвсенд. Бях признал, че съм бил в района точно преди да загине. Забъркал съм се в сбиване и не мога да разкривам имена. Ако ме мислеше за лъжец, можеше да отиде и по-нататък — че не е съвпадение, че съм намерил Клеър, защото съм я гледал как пада. И то не от улицата, а от покрива на сградата. Точно след като съм отскубнал ръцете й от врата си.

Така че ако искаше да ме притисне, можеше да го направи доста твърдо, със заповеди за обиск. А едно сериозно задълбаване в това какво съм правил онази нощ нямаше да ми остави много чудесни възможности за избор. Алибито ми можеше да бъде, че съм се забавил в „Уестчестър“. Бил съм прекалено зает да заплашвам федерален свидетел, за да убивам наследница на богата фамилия. Като цяло щяха да ме вкарат за по-малко години в затвора, ако просто си призная, че съм се напил до безпаметство и съм я бутнал неволно от покрива.

Но инспектор Чанг реши да не ме притиска. Вместо това извади телефона си, набра номер и ми обърна гръб.