Частен детектив

25.

Пътувахме по гладкия път от минута-две, когато ми се отвори възможност. Шофьорът наби спирачки и натисна клаксона. Отворих здравото си око. Навлизахме в малко градче. Пред нас някаква цистерна излизаше от паркинг на шосето. Очевидно беше пълна — пъплеше със скоростта на пешеходец и правеше широк завой, който пресичаше и двете платна и почти стигаше до осевата линия. Ауспусите й бълваха черни облаци. Джипът ни поднесе и едва не се блъсна в цистерната. Шофьорът проточи врат наляво да види дали срещу нас не се движи нещо, и мъжът до мен направи същото.

Знаех, че няма да получа по-добър шанс от този.

Наведох се напред, преместих цялата си тежест върху десния крак и ритнах странично с левия. Вложих всичко в това движение. Босото ми стъпало улучи мъжа до мен в тила и заби лицето му в прозореца. Резултатът беше като леден блок, ударен с ковашки чук. Затъмненото стъкло се превърна в непрозрачна паяжина. Вместо да се пръсне, то се изду навън.

Нямаше нужда да гледам какво ще последва. По същия начин, по който хитърът знае къде ще падне топката в мига, в който бухалката му удря топката, аз знаех, че мъжът няма да се изправи. Дори да не беше фатален, ударът ми го вадеше от играта за времето, с което разполагах — а то не беше много. Дръпнах се назад в седалката, обърнах се, докато не се озовах с лице към вратата, и вдигнах босия си крак. Отворих вратата с ритник и вече се мъчех да се измъкна от движещата се кола, когато шофьорът най-сетне реагира. Той настъпи газта и се понесохме рязко към цистерната, след което наби спирачките. Отворената врата политна напред, върна се и щеше да се затвори, ако не беше кракът ми. Малките костици на глезена ми я спряха. Изкрещях, после отново я изритах с левия си крак.

Отново се хвърлих напред, фокусиран единствено върху движещия се асфалт. Но не стигнах доникъде.

Шофьорът се беше пресегнал и бе сграбчил яката на ризата ми. Започна да ме дърпа назад. Извъртях се. Той не пусна. Двата ми крака вече бяха навън и се влачеха по асфалта. Ръцете ми бяха вързани, така че имах само една възможност. Захапах ръката му и стиснах с всички сили. Започнах да мятам глава насам-натам, докато устата ми не се напълни с кръв. Той изрева, а аз се задавих. После той ме пусна.

Паднах странично на пътя.

Усетих как задната гума на джипа закачи гърба ми, след което се плъзнах по грубия асфалт. Направих кълбо с вързани ръце и се озовах на колене. В онзи момент не усещах нищо. Болката щеше да дойде по-късно. Точно тогава всеки нерв в тялото ми беше фокусиран върху едно-единствено нещо. Оцеляване.

На петнайсетина метра от мен джипът набиваше спирачки. Цистерната вече се беше превърнала в две червени светлини, които се отдалечаваха. Шофьорът й или нямаше представа какво става зад него, или беше преценил правилно, че е по-безопасно да не се меси. Така че трябваше да се оправям сам. Огледах се за секунда, като вземах решения. От едната страна на пътя имаше хълм със стръмни склонове. На върха му на фона на облаците се очертаваха тъмните силуети на дървета. Мястото щеше да е чудесно укритие, но наклонът беше непреодолим. От другата страна, откъдето беше излязла цистерната, имаше дълъг паркинг и дървена постройка. Видях знак с неонови букви. Бар „Бумър“. Паркингът беше празен.

Стоповете на джипа светнаха — сигнал за старт. Скочих на крака и спринтирах.

Пробягах първите сто метра в тъмното, като се ослушвах за двигател зад мен и свистенето на гуми по асфалта. Изведнъж сянката ми се проточи пред мен. Различих парчета счупено стъкло на паркинга. Фасове и капачки на бутилки. Джипът беше обърнал. И ме настигаше.

Намирах се на няколко крачки от верандата и не смеех да погледна назад, за да видя с каква преднина разполагам. Фокусирах се върху постройката, втурнах се след сянката си през верандата и блъснах вратата с рамо. Сигурно трябваше да се дръпне, а не да се бута, но ръцете ми бяха вързани отзад и просто правех онова, което мога.

Естествено, вратата не помръдна.

Отново попаднах в лъчите на фаровете, които осветиха вратата и стените. Обърнах се към джипа, който бе спрял на шест метра от мен. Вратата на шофьора се отвори. Един крак стъпи на земята. Мъжът беше въоръжен, естествено. Ако самият той нямаше пистолет, вече трябваше да е взел онзи на колегата си.

Изчаках и двата му крака да стъпят на земята и побягнах отново по дължината на тъмната веранда. Изтрещя първият изстрел. Куршумът пропусна на сантиметри лицето ми и улучи прозореца с решетки до мен. Стъклото не се пръсна, но вътре неоновите тръби на знака експлодираха във фонтан от искри.

Наведох се и продължих да тичам.

Зави аларма против крадци. Чух втори изстрел. Не знам къде отиде куршумът, но не ме улучи. Стигнах края на верандата и се метнах зад ъгъла.

Видях друго заведение — „Азиатски дворец на Ана“. Блъснах с рамо тъмната стъклена врата — достатъчно силно, за да я напукам. Втора аларма заприглася на първата. Може би някъде някой заместник-шериф получаваше сигнал. Не че смятах да оставам тук, за да видя какво ще последва. Тичах към гърба на сградата. Ако е имало други изстрели, не ги чух. Стигнах края на паркинга, зад който растяха високи бурени и имаше препълнен контейнер за боклук насред проблясващо море от счупено стъкло.

Втурнах се натам и се скрих зад контейнера. Не видях преследвача си. Джипът се намираше от другата страна на сградата — ако изобщо се намираше все още там. Възможно беше преследвачът ми да се е отказал след втория изстрел. Не знаех дали градчето има полицейски участък, но ако имаше, може би той не искаше да се застоява тук, докато две аларми надават вой.

Контейнерът, който беше единствен в дъното на паркинга, беше най-очевидното място за криене. Втурнах се към стената. Зрението на дясното ми око се оправяше, но за сметка на влудяваща болка. Главата ми туптеше, имах чувството, че раменете ми са счупени, а босите ми крака бяха нарязани от стъклата.

Стигнах стената и се скрих в сенките й. В последния момент.

Джипът се появи отстрани на сградата. Спря за момент и шофьорът включи дългите светлини, след което даде газ към контейнера. Наби спирачки пред него, изскочи и го заобиколи тичешком в пистолет в ръка.

Притиснах се в стената и заотстъпвах патешката назад. Имаше някакви бодливи храсти, които пълзяха по тухлите. Заклещих се между стената и оплетените клони и изгубих равновесие. Нищо не можех да направя с вързаните си ръце. Политнах напред и паднах по корем. Изведнъж погледнах към света пред мен от височината на плъх. Ако не бяха алармите, шофьорът сигурно щеше да ме чуе. Той обаче изобщо не реагира. Отвори капака на контейнера, стреля два пъти вътре и се надигна на пръсти, за да надникне вътре.

Очевидно да бъда разпитан вече не беше основен приоритет.

Мъжът пусна капака и се огледа, като се мъчеше да реши накъде може да съм побягнал. Впери поглед в къщите, после в стената. Погледна право към мен. Напрегнах се, готов да се търкулна настрани и да се опитам да се изправя, ако вдигне пистолета.

Но вместо това той прибра оръжието под якето си и извади телефон. Беше видял сенките и храстите, но не и мен. Гледах как екранът на телефона му светва и как пише съобщение. Остана известно време загледан в екрана в очакване на отговор. После прибра телефона и тръгна обратно към джипа. Имах смътни спомени от по-ранните часове на нощта. Бях излязъл на поляна и бях приближил същата кола. Бях клекнал, за да прочета номера й. Но каквото и да бях запомнил, то беше направено на пихтия. Беше твърде тъмно и бях прекалено далече, за да прочета отново номера. Гледах как мъжът се качва в колата, затръшва вратата и потегля от паркинга. Джипът излезе на пътя, зави надясно и изчезна.

Когато останах сам, аз се отдадох на продължилото няколко минути изпитание да се измъкна от бодливите храсти, да се търкалям настрани и кръстосвам крака, докато не застанах в седнало положение, след което опрях рамене в стената, за да се изправя. Когато най-сетне успях, бях толкова задъхан, че ми идеше отново да легна на земята. Вместо това отидох до края на стената, където можех да протъркам въжето на китките си в неравния ъгъл.

Пет минути по-късно ръцете ми бяха свободни. Вдигнах китките си и ги погледнах. Махнах със зъби останалото въже и се заех да въртя и тръскам ръце, докато не започнах отново да усещам пръстите си. После направих бърза инвентаризация. Нямах нито портфейл, нито телефон. Не бяха взели часовника ми. Беше два и половина след полунощ. Последния път, когато го бях поглеждал, беше девет и половина или десет. Беше минало доста време. Нямах представа колко от него е минало в пътуване. Нито пък къде се намирам.

Закуцуках покрай стената. Не исках да пресичам отново паркинга, тъй като можеше да се появи полиция. Адреналинът постепенно отшумяваше и ми ставаше все по-трудно да вървя. Искаше ми се да седна, да хвана босите си крака и да се свия на топка заради студа, но продължих да вървя. Стигнах края на стената и продължих покрай някаква автокъща. Имаше пикали в различна степен на разпадане. Изоставен на вид училищен автобус. Всички бяха с калифорнийски номера. Това не ми помогна особено да определя къде съм.

Още чувах алармите, но те вече заглъхваха. Върнах се на шосето и тръгнах отстрани. Казах си, че ако видя фарове, ще се скрия някъде. Пътят обаче беше пуст вече пет минути. Достатъчно, за да навляза в градчето. Имаше кафене, което приличаше на обор. Паркинг от другата страна на улицата с изпуснати балони, висящи по мрежата на оградата. По-нататък видях знак, който сочеше някакъв черен път и неубедително приканваше минаващите покрай него да посетят нечия мандра.

Беше студено и въздухът миришеше на оставена на угар земя и борови иглички. В далечината се виждаха силуетите на хълмове. Минах покрай изрисуван на ръка знак, рекламиращ „Тако на Пако“, а после и край затворена бензиностанция, която цялата тънеше в мрак освен колонките.

Канех се да продължа, но спрях.

До бензиностанцията имаше телефонна кабина. Зачудих се дали работи. И на кого да се обадя. Погледнах отново часовника си. Беше три сутринта. Имаше един номер, който знаех наизуст, и един човек, който почти със сигурност беше буден.

Жената от другата страна ме свърза с неохота. На два пъти ме предупреди за часа. Сега двамата слушахме позвъняванията. Две, три, четири.

— Ало?

— Добро утро, госпожо, обаждам се от централата — каза жената. — Ще приемете ли обаждане за ваша сметка от Лиланд Кроу?

Последва мълчание. То се проточи достатъчно, за да се запитам какво ли да правя, ако тя затвори.

— Лий? Аз… да, приемам. Свържете ме.

— Благодаря, госпожо. Свързвам ви.

Чу се изщракване.

— Лий?

— Надявам се да не съм те събудил.

— Знаеш графика ми — каза тя. — Загазил ли си?

— Малко.

— Ранен ли си? Звучиш ми… не знам. Зле.

— Добре съм — казах аз. — Но ми трябва превоз.

— Ще дойда да те взема — отвърна Джулиет. — Само кажи къде.

— Там е работата. Не знам.

— Господи, Лий. Какво е станало?

— Потърси „Бар Бумър“ — казах аз. — „Азиатски дворец на Ана“. Там съм.

— Задръж.

Изчаках и не след дълго отново чух гласа й.

— Лейтънвил — каза тя. — Намираш се в Лейтънвил. Това е на близо три часа път на север по Магистрала сто и едно.

— Можеш ли да дойдеш?

— Вървя към гаража — каза тя. — В бара ли ще се срещнем?

— Не. Там ще е пълно е ченгета.

— Какво?

— По-добре да не знаеш — казах аз. — Намирам се на бензиностанция „Шеврон“ до „Тако на Пако“. Зад нея има хълм с борове. Ще се кача горе и ще легна. Ако имаш комплект за първа помощ, вземи го.

На пътя се появи кола. Движеше се бързо, но когато мина покрай мен, не пропуснах да видя емблемата на окръжния шериф на Мендосино.

— Лий?

— Да?

— Нищо. Идвам.

Качих се на хълма, огледах се, за да се уверя, че не съм влязъл в нечий заден двор, и седнах, опрял гръб на едно дърво. Краката ми бяха омазани с кръв и мръсотия. Внимателно заопипвах в тъмното и открих няколко парченца стъкло, които не бяха паднали по време на изминаването на осемстотинте метра дотук от бара.

Покрих краката си с борови иглички и шума. Не беше кой знае каква завивка, но бе по-добре от нищо. По пътя долу мина втора шерифска кола. Бързо, но без сирена и пуснати светлини. Нямаше да открият кой знае какво при бара, освен две дупки от куршуми и счупената стъклена врата на китайския ресторант. По тези места това сигурно беше достатъчно интригуващо, за да ги държи заети часове наред.

Мислех си за Джулиет, защото не исках да мисля за Мадлин. Достатъчно лошо беше да си помисля, че ме е измамила. Алтернативата, която сега изглеждаше много по-вероятна, беше по-лоша. Затова си представях Джулиет, вървяща боса през къщата, как намята яке на раменете си и обува сандали. Как пали лампите в гаража и натиска копче да отвори вратата. Можех да си представя с лекота пътя й от спалнята до колата. Бях живял в онази къща за кратко, а след като се бях махнал, Негова чест се беше нанесъл на мястото ми. Тогава и той се развеждаше, пък и къщата на Джулиет беше по-добра от всичко, което можеше да си позволи.

Трябваше да си призная — след това щях да съм й задължен. Преди два дни подобно нещо щеше да е немислимо. А сега не ми изглеждаше толкова лошо. Унесох се, мислейки си за нея и за възможността отново да се съберем. Но щом заспах, всичко това отмина.

Накрая сънувах Клеър Грейвсенд.

Вървеше по коридор с огледала, напълно гола. Отраженията й продължаваха до безкрая от двете й страни. Сто милиона перфектни копия, на една ръка разстояние зад стъклото. Дойде точно до мен с невиждащи очи. После пристъпи в мен — призрак, минаващ през стена. Усетих нещо като хладен ветрец. Обърнах се. Белезите на гърба й отново се бяха отворили. Кръвта сълзеше от пресните рани и се стичаше по голата кожа.

— Лий.

Тя се отдалечаваше, оставяйки кървави следи по напукания стъклен под.

— Лий!

Отворих очи и видях утринното небе над дърветата. Сиво и облачно. Джулиет беше коленичила до мен, обгърнала лицето ми с длани.

Пусна ме и се отдръпна, когато седнах. Погледнах часовника си. Беше пет и половина сутринта.

— Каза, че било на три часа път.

— Затова настъпих педала — отвърна тя. — Господи, Лий. Виж се само.

— Знам.

— Какво е станало?

— Донесе ли аптечката?

Тя кимна, после поклати глава. Открай време е имала големи очи. Сега обаче бяха по-огромни, отколкото ги бях виждал някога.

— Няма да е достатъчна — каза тя. — Ще трябва да спрем някъде. Какво е станало с главата ти?

— Не знам — казах аз. — Сопа. Лопата. Едва ли има значение.

— Можеш ли да станеш?

— Все пак съм стигнал дотук, нали?

Оказа се обаче, че ми е нужна помощ да се изправя и тя трябваше да ме прегърне през кръста, за да се задържа на крака, преди да тръгнем обратно надолу към бентлито й. Не се поколеба да предложи помощта си и аз я приех с готовност. Всичко беше напълно естествено — по начина, по който двама души действат заедно, когато всичко е ясно и границата между живот и смърт се вижда с просто око.

Тя измина километър и половина до една бакалия и ме остави да седя в колата, докато пазарува. Мъчех се да остана буден. Седалката беше широка, дълбока и топла. Джулиет се върна след десет минути с хартиена торба и две чаши лед. За момент се зачудих дали не е решила да забърка коктейли, но торбата се оказа пълна с материали за първа помощ, а ледът беше за цицината на главата ми. Беше купила бинтове и марли. Бял лейкопласт и антибиотични мехлеми. Помогна ми да си сложа лепенките направо на паркинга. Почисти краката ми и ги бинтова, после ми помогна да си сваля ризата, за да се погрижи за раните, които бях получил от влаченето по пътя. Сложи лепенки на брадичката и дясната ми буза — върху драскотини, за които дори не подозирах, че съм получил — след което напълни един плик с лед и ми го подаде.

— Сега ще хе закарам у дома.

— Не мога да се прибера в апартамента. Подслушва се.

— Апартаментът ти се подслушва?

Кимнах.

— Мислех си, че е работа на агент на ФБР, когото подхлъзнах. Във връзка с един случай, по който работех за Джим. Помниш Джим, нали?

— Естествено, че го помня.

— Добре, извинявай. Мислех си, че трябва да е свързано с процеса. На онзи тип Лорка. Но се оказа, че греша. Нещо друго е. Помниш ли, че направих онази снимка…

— Клеър Грейвсенд. Момичето, което скочило.

— Не мисля, че е скочила.

— Щом не можеш да се прибереш у дома, къде да те закарам?

— Трябва да говоря с Франк Чанг — казах аз. — Инспектор от отдел „Убийства“ към полицейското управление на Сан Франциско.

— Значи на Брайънт Стрийт?

— Да.

— Преди това ще трябва да спрем някъде. Не можеш да идеш в полицията в този вид.

Не исках да й противореча в толкова ранен час. До Сан Франциско имаше около двеста и шейсет километра път и най-малко толкова възможности да се стигне до разправии. Но фактите са си факти — не можеш да влезеш в полицейски участък в Сан Франциско с окървавена риза, без обувки и с празни джобове и да те приемат напълно естествено.

— Не е нужно да спираме — казах аз. — Всичко ще бъде затворено, а и ми взеха портфейла.

— Мога да се обадя — каза тя. — И не се безпокой за парите. Ще ми ги върнеш по-късно. Ако искаш.

— Добре.

Тя превключи на скорост и излезе от паркинга. Минахме обратно през Лейтънвил, излязохме на Магистрала 101 и поехме на юг. През първите няколко километра не разговаряхме. Носехме се през гори и ниски хълмове, стените от дървета от двете ни страни минаваха покрай нас като размазано зелено петно. Затворих очи, защото гледката ме замайваше.

— Искаш ли да ми разкажеш? — попита тя.

— Добре.

И тъй, седнал със затворени очи в бентлито на бившата си жена, аз й разказах всичко, което ми се беше случило, откакто излязох от хотел „Уестчестър“ през последния ден от живота на Кпеър Грейвсенд.