Частен детектив

8.

Ако ви се случи да наемете частен детектив, преди да започнете да мрънкате за тарифите му, замислете се, че повечето му пари се изпаряват тутакси, за да остане на ниво. Източниците приемат само пари в брой, а един детектив — поне ако е добър — има очи навсякъде. Харчовете се трупат бързо, а когато дойде време за попълване на данъчни декларации, трудно можеш да впишеш подкупа в графа „Нормативно признати разходи“.

Едно от първите ми открития за съкращаване на разходите беше нощната смяна. Или работещите нощем не виждаха кой знае какви рискове, или просто нямаха какво да губят. Така или иначе пликовете, които получаваха всеки месец, не бяха дебели колкото на колегите им от дневната смяна и те обикновено с готовност се съгласяваха на допълнителна работа за още пари. Това означаваше, че имах доста добър достъп до Съдебната палата на Брайънт Стрийт след мръкване.

Вътрешният ми човек в отдел „Убийства“ беше един чистач, който обикновено стигаше до шестия етаж някъде към три след полунощ. Илайджа минаваше от офис на офис и през лабиринта кабинки, бутайки количка с кофа за боклук и парцал. Когато никой не го гледаше, той можеше да бъде адски бърз с камерата на мобилния телефон. В отделението за съдебна медицина моят човек беше Синтия Грийн. Като отговорник за архивите, тя си имаше отделна стая и достъп до скенер.

Още бях на покрива на „Рефюджио“, когато извадих телефона си и започнах да пиша съобщения. Помолих Синтия за всички документи, свързани с Клеър Грейвсенд. И Илайджа за всичко за жената, скочила вчера сутринта от „Рефюджио Апартмънтс“ върху „Ролс-Ройс Райт“. И двата ми източника отговориха, преди да стигна до партера — че ще направят каквото могат.

Тръгнах към Юниън Скуеър, където човек може да намери нещо за ядене по всяко време на денонощието. Седнах на бара в „Пайнкрест Дайнър“ и се насладих на четири чаши кафе и омлет по денвърски. Мъжът до мен си тръгна скоро, оставяйки вестника си. Взех го, но го оставих, когато видях, че е вчерашен. Имах обаче телефон.

Сайтът на „Кроникъл“ нямаше нищо ново за Лорка, което ме устройваше. Ако тази история умреше тихичко в някой тъмен ъгъл, щях да изпратя цветя. Имаше обаче материал за Клеър Грейвсенд със снимка, която не беше моя — цивилен инспектор с двама патрулни полицаи от двете му страни, излизащи от „Рефюджио“. И тримата бяха с латексови ръкавици и смъкнати предпазни маски. Текстът под снимката идентифицираше инспектора като Франк Чанг. Самата статия не съдържаше нищо ново за мен — млада наследница, най-вероятно извършила самоубийство, като скочила от покрива на жилищна сграда върху паркирана луксозна кола. Полицията не коментираше; докладът от аутопсията не бил готов по време на писането на материала.

Написах съобщение на Илайджа, който сигурно беше почти приключил с обиколката на отдел „Убийства“: Провери бюрото на Франк Чанг. Случаят е негов.

В сравнение с Илайджа работата на Синтия Грийн беше лесна. Тя гледаше азбучен каталог в система, която поддържаше от собствената си стая. Илайджа пък търсеше бележки, направени от множество полицаи в разследване, което още е в ход. Ровеше из входящи документи и в бюрата на инспектори. Информацията, която търсеше, не беше на едно място — разследването току-що беше започнало. През първите двайсет и четири часа документите и бележките щяха да са пръснати из целия отдел. Щяха да са в бележниците на патрулните полицаи, в жабките на автомобили или записани в мозъка на ченгето, а не на хартия. Можех само да стискам палци и да се надявам, че нещо е стигнало до инспектор Чанг и че Илайджа ще го намери.

Прибрах телефона и платих сметката си.

Намерих такси и потеглих за летището. По средата на пътя започнах да получавам имейл след имейл. Илайджа и Синтия си бяха свършили добре работата.

След проверката започнах петото си кафе и прегледах за втори път снимките на Илайджа. Той беше щракнал всяко листче във входящата кутия на Чанг, а инспекторът очевидно беше зает човек. Имаше балистичен доклад от неразрешен случай със стрелба във Валенсия; свидетелски показания от същия случай; призовка за явяване по някакво дело за нарушаване на граждански права, повдигнато срещу колеги на Чанг; написано на ръка писмо от затворник от Фолсъм, който твърдеше, че познавал стрелеца от удара в Норт Бийч от 1977 г. — и насред всичко това две страници бележки от сержант Люк Гилфорд, описващи резултатите от обиколката на апартаментите в „Рефюджио“.

Подобно на мен, полицията се беше съсредоточила върху ъгловите апартаменти от дясната страна на сградата. За разлика от мен, сержант Гилфорд беше влязъл във всеки апартамент от 201 до 1401. С него бил управителят на сградата, който отключвал всяка врата, която не била отваряна от обитателя. Едва ли можеше да се каже, че претърсването на Гилфорд е било в съзвучие с Четвъртата поправка, но това нямаше особено значение. Той не беше намерил нищо, така че нямаше доказателства, които да се изключат от разследването.

Бележките му отваряха вратите, които бяха останали затворени за мен тази сутрин.

Гилфорд продължил така още десет етажа и апартамента. Жената в инвалидния стол от 1201 се казвала Лиола Къмингс. Дори да бе забелязал, че тя е на практика затворник, сержантът не си го беше записал. Лично аз не го виня. Преди да стигне до нея, е минал през единайсет други апартамента, които са били също толкова зле. Освен това Гилфорд огледал и покрива, като забелязал незаключената врата. Дошъл криминалист и снел отпечатъци от цялата сграда.

Отвън, недалеч от мястото, откъдето би трябвало да е скочила Клеър, Гилфорд намерил празна бутилка от уиски „Сийграм 7“. Взел я за изследване. Ако по бутилката се намереха отпечатъци или ДНК на Клеър, може би щеше да се оформи някаква картина. Тя нямаше да докаже или да отхвърли каквото и да било, но все пак щеше да означава нещо.

Като изключим бутилката, Гилфорд не взел никакви други улики от „Рефюджио“. И като изключим бутилката, не открил нищо в самата сграда и на покрива й, което би могло да се свърже с Клеър. Опитвах се да реша как да тълкувам това, когато отворих предварителния доклад от аутопсията. Първите десет страници бяха снимки. Когато стигнах втората, бях забравил напълно за сержант Гилфорд и претърсването му.

В продължение на пет минути само гледах снимките. Когато агентите на авиокомпанията обявиха по високоговорителя началото на качването, излязох от опашката и отидох до другия край на изхода. Това беше разговор, който не исках да бъде подслушан от някого.

— Събудих ли ви? — попитах, когато тя вдигна.

— Кроу ли се обажда?

— Да.

— Имате новини.

— Водещият разследването инспектор е човек на име Франк Чанг…

— Това го пишеше във вестника.

— И имам бележките, които негов полицай си е водил, докато е звънял по апартаментите в „Рефюджио“, както и всичко останало във входящата му кутия — казах аз. — Не се ограничавам само с четене на вестника. И го споменавам неслучайно. Очаквайте посещение от него днес. Намира се в задънена улица. Следващата му логична стъпка е да разговаря с някого, който познава жертвата.

— Разбирам.

— Ще му кажете ли за писмата на Клеър?

— Категорично не.

— Те са най-добрата следа по случая.

— Поради което ги дадох на вас, Кроу.

— Той разполага с ресурси, които аз нямам. Криминалисти, лаборатории, бази данни с ДНК и пръстови отпечатъци, експерти по документи…

— Можете да купите всичко, с което разполага и той.

Другият клиент на Джим, почтеният гражданин, известен иначе като Лорка, също ми беше дал картбланш за разследването ми. Наемът ми за стаята в „Уестчестър“ не беше особено голям, но бях намерил начин да раздуя сметката. Когато всичко това приключеше, щеше да ми трябва известно време, за да свикна отново с обикновените хора.

— Добре — казах аз.

— Има ли нещо друго?

— Разполагам с копие от предварителния доклад от аутопсията.

— Пратете ми го.

Дори да беше впечатлена от това, което бях успял да свърша за по-малко от пет часа, не го показваше с нищо.

— В него има снимки. Доста подробни снимки — казах аз. — Включително една на гърба й.

— Голи, предполагам.

— От какво са тези белези, госпожо Грейвсенд? Снимките са съвсем ясни.

Последва дълго мълчание. Високоговорителят обяви, че всички пътници за Бостън трябва да се качат в самолета.

— Те не са ваш проблем — каза тя. — Клеър винаги ги е имала. Не я притесняваха. Не я смущаваха. Тя беше красива млада жена с всичко, за което си заслужава да живее. Вярвам в сърцето си, че го знаеше.

— Не мога да работя, ако не сте напълно откровена с мен.

— Тя не е скочила от сградата — каза Оливия. — Не тръгвайте нито за миг по този път. Така че, освен ако не смятате, че някой я е изхвърлил през прозореца, защото не му е харесало как тя изглежда отзад, белезите не ви засягат.

— От какво са? От някаква медицинска процедура ли?

— Белезите не ви засягат, Кроу — повтори тя, като правеше натъртена пауза между всяка дума.

— Болна ли е била?

— Беше толкова здрава, колкото изглежда на проклетата ви фотография. И поздравления — списанието, на което сте я продали, я е направило достъпна за всеки новинарски сайт, който е готов да плати. Надявам се да си получите своя дял.

Тази вероятност беше описана в специална клауза на трета страница на договора. Но като никога мислите ми не бяха фокусирани върху парите.

— Ако има история на тормоз, трябва да знам.

— Под моя покрив — никога.

— Тя е напуснала колежа и е изчезнала за шест месеца. Какво е търсила?

— Вече ви казах — отвърна тя. — Не зная.

— Когато пристигне, инспектор Чанг ще ви пита за белезите. Така че недейте да си седите в оръжейната и да се преструвате, че няма да го направи. Ще ви трябва по-добър отговор.

— Ще го имам предвид — рече тя. — Това ли е всичко?

— Да.

От високоговорителя се разнесе последно повикване за полета ми. Отидох до вече празния изход и дадох пропуска си.

— Доколкото разбирам, намирате се на летището — каза Оливия.

— Ще ви се обадя отново от Бостън.

— Направете го — каза тя. — И ми пратете документите.

И затвори.

Минах по ръкава, качих се в самолета и намерих мястото си в първа класа. Бях използвал телефона си през цялата нощ и сутринта и батерията му умираше. Имаше достатъчно заряд да пратя докладите на Оливия, след което екранът угасна. Нямах нищо против. Можех да си купя зарядно в Бостън, а по време на полета трябваше да помисля. И да поспя.

Взех чашата портокалов сок, предложен ми от стюардесата, и се опънах в седалката си. Ръкавът се прибра. Затворих очи и видях Клеър Грейвсенд върху смачканата кола, докато дъждът образуваше локва около нея. Върху стоманената маса за аутопсии, лишена от роклята, бижутата си и достойнството, което дотогава беше успяла да запази по някакъв начин. На първата снимка на съдебния лекар тя лежеше по гръб. На втората я бяха преобърнали. На тила й имаше дълбока рана и още по-голяма на задника, който вероятно беше ударил пръв колата. Това бяха единствените й скорошни наранявания, които изобщо не ме изненадваха.

Онова, което не бях очаквал, бяха белезите. Никога не бях виждал други като тях.

От двете страни на гръбнака й, от тила до кръста, където ластикът на гащетата й би трябвало да ги скрие, имаше успоредни следи от стари рани. По един чифт за всеки прешлен. Белезите бяха почти идеално кръгли. Някои бяха с размерите на сребърен долар, други — не по-големи от монета от 10 цента. Имаше по-малки кръгове на хълбоците. По-малки точки бяха разпръснати като неразперени криле върху лопатките.

Всяка рана беше нанесена перфектно и подчертаваше надлъжната симетрия на тялото й. Може би ставаше дума за някакъв вид изкуство, белези вместо татуировки, но в раните нямаше никаква красота. Бяха грозни белези, набръчкани и розови. Трудно можех да си представя, че подобен белег би могъл да остане от една-единствена рана. Някой трябваше да я е рязал отново и отново на едно и също място.

А според Оливия Грейвсенд Клеър ги бе носила през целия си живот.