Частен детектив

36.

Спалнята на Ларсен беше огромна, чиста и студена. Полиран бетон, затъмнено стъкло. Чаршафите на изненадващо тясното легло бяха тъмночервени. Стаята приличаше на затворническа килия на свален фашист, проектирана от самия него. Нямаше часовници и огледала, нямаше дори баня.

Излязох от спалнята и отидох в другия край на огромната пътека, която гледаше от десет метра височина към кухнята и салона. В края й имаше врата. Отворих я и влязох с насочен напред пистолет.

Озовах се лице в лице с майката на Ларсен.

Тя спеше легнала по гръб и с ръце отстрани. Беше по бял сутиен, бели гащета и цяла витрина бижута по себе си. Косата й беше разпусната върху белия чаршаф. На показалеца й имаше прикрепено някакво малко бяло устройство, от чийто връх бавно примигваше синя светлинка. Главата й беше обърната настрани.

Но тази гледка изобщо не можеше да се сравнява със самото легло, ако можеше да се нарече така. Тя лежеше в стъклена тръба, чиито краища завършваха с тежки метални врати. Тръбата беше поставена върху метална кутия с размерите на ковчег. Отстрани на кутията имаше малък контролен панел. По него имаше копчета, светлини и нещо като говорител на интерком. Пристъпих предпазливо към машината. Цифров дисплей показваше атмосферното налягане. Друг следеше количеството кислород.

Почуках по стъклото с цевта на пистолета. Тя не помръдна. Помислих си дали да не я извадя от машината и да я разпитам, но не бях сигурен какво може да се случи. Ако четях показанията на дисплея правилно, тя се намираше в среда, в която налягането беше няколко пъти по-ниско от атмосферното. Ако отворех вратата и я измъкнех навън, тя можеше да умре пред очите ми, когато кръвта й кипне като топла газирана напитка. А и да не станеше така, щях да имам още по-неприятен списък от възможности. Не можех да си представя как прострелвам жена, за да я накарам да говори.

Кръглият люк на кислородната камера можеше да се отвори отвън с тежка хромирана дръжка. Не виждах резе или ключалка, но имаше и друг начин да й попреча да излезе. Избрах един пистолет, махнах пълнителя и го напъхах между дръжката и стоманения ръб на камерата. Излязох заднешком, без да откъсвам поглед от нея. Ако беше живяла малко по-дълго, Клеър щеше да изглежда като жената пред мен. Мисълта ме накара да настръхна по начин, който не мога да обясня.

Претърсих останалата част от къщата, а после и гаражите. Не открих никаква следа от Мадлин, никакъв намек какво може да се е случило с нея. Оставаше ми да претърся единствено хеликоптера и малката барака до площадката за кацане.

Проверих отново Ларсен — още беше жив и в безсъзнание. Стегнах турникетите му. После излязох навън, отидох по пътеката до площадката и отворих страничната врата на хеликоптера. Вътре нямаше нищо, което да ме изненада. Луксозна тапицерия от бяла кожа. Плоски екрани и орехова облицовка. Спасителни жилетки и пожарогасители под седалките. Отделение с надуваем спасителен сал и кутия с оранжев сигнален пистолет. Оставих вратата отворена и отидох при бараката.

Застреляният от мен мъж беше дошъл тичешком, след като бе разбрал, че шефът му е в опасност. И беше оставил металната врата отворена. Надникнах вътре, влязох и включих осветлението. Половината от бараката беше апартамент. Две тесни легла, кухненски бокс и кръгла маса. Баня с кабинка за душ и два умивалника. Видях три четки за зъби на лавицата и три сухи дезодоранта в шкафчето зад огледалото.

Явно тук живееха трима братя. Идентични тризнаци с едни и същи гени, едни и същи белези и различни рождени дни. Двама от тях вече бяха мъртви, а третият беше някъде на юг и беше зает с продължителен разговор с портиера на Мередит Майлс. Бях елиминирал и тримата, но в крайна сметка те бяха жертви на Ларсен. Не мои. Може би той имаше начин да оправдае онова, което им беше сторил, да го обясни ако не на света, то поне на себе си. В края на краищата, той не поробваше други хора. А копия на самия себе си.

Отидох до другата страна на помещението и намерих отчетите за поддръжка на хеликоптера. Видях количка със завързан за нея двесталитров варел авиационно гориво. Вероятно запаси, в случай че хеликоптерът кацне с празни резервоари и трябва да отлети отново. Имаше метални рафтове с всякакви части от двигатели и инструменти по тях, както и цяла библиотека наръчници.

А между две лавици в бетонната стена, опираща в хълма, имаше солидна метална врата. Без дръжка и без ключалка. На стената до нея имаше малка черна кутия. Над нея беше монтирана миниатюрна камера, а отдолу мигаше червена лампичка.

Наведох се и опрях ухо на вратата. Долових тихо бръмчене на нещо, работещо от другата страна. Може би вентилатори. Металът беше дебел, неподатлив и студен.

Трябваше да вляза там и си помислих, че знам как.

Пет минути по-късно се намирах отново в къщата с количката и ремъците от варела за гориво. Ларсен не се намираше точно там, където го бях оставил. Беше дошъл в съзнание, беше се обърнал по корем и бе успял да пропълзи около метър и половина по пода. Опитваше се да се надигне на едно канапе.

Не ме беше чул да влизам, така че отидох направо при него, клекнах и сграбчих ръцете му, преди да е осъзнал, че съм там. Издърпах ги назад и ги вързах с единия от ремъците. После го вдигнах, облегнах го на количката и го вързах с другия ремък през гърдите.

— Как си? — попитах го аз. — Усещаш ли пръстите на краката си?

Той не отговори. Нямах нищо против, тъй като изобщо не ми пукаше. Наклоних го назад и го подкарах от къщата към бараката. Влязохме вътре и избутах количката покрай металните лавици до вратата. Свалих ремъка на гърдите му, сграбчих го за косата, надигнах го и тикнах лицето му пред камерата.

Нищо не се случи. Пресегнах се и започнах да му удрям плесници със свободната си ръка, докато не отвори очи.

Червената лампичка престана да мига. После стана зелена и някакво резе изщрака. Чу се съскане на студен въздух, долових прашен дъх на кислород и острата миризма на спирт за разтривки. Както и по-слаба миризма — вонята на стари превръзки, разлагащи се в кофа за боклук.

Дръпнах вратата и погледнах вътре.

Намирах се в началото на пещера. Входният тунел се спускаше полегато надолу и беше осветен от мощни LED лампи. По-нататък тунелът завиваше.

Вкарах Ларсен петнайсет-двайсет метра навътре, оставих количката и го зарязах там. Продължих нататък с вдигнато пред мен оръжие. Преди да стигна завоя, чух нещо, от което сърцето ми едва не спря.

Бебешки плач.

Първо беше само един. Гладен, уплашен плач на новородено. Виковете идваха на вълни по три, сякаш бебето трябваше да си поема дъх след всеки напън. Звукът явно събуди и други, които се включиха в хора. Не можех да кажа колко са. Имах чувството, че съм влязъл в родилно отделение на болница. Свалих пистолета и сложих предпазителя. Погледнах назад към Ларсен и той се извърна. Не можеше да ме погледне в очите. Продължих нататък. Трябваше да видя с очите си какво е направил.

Новите ми обувки лепнеха по прясно боядисания под. Погледнах надолу и видях, че оставям кървави следи, всяка следваща малко по-неясна от предишната. Дирята след мен беше доста сериозна. Но тя свърши тук. Разбрах го, когато завих на ъгъла, минах през двойна стъклена врата и видях първото куполно помещение пред себе си.

Стаята беше кръгла, с диаметър петнайсет метра. По периметъра й бяха наредени тежки лабораторни маси. Имаше микроскопи, свързани с лаптопи. Видях оборудване, от което нямах абсолютно никаква представа, както и няколко апарата с размерите на индустриални фотокопирни машини в средата на помещението. Имаше лавици със стъклени бутилки и пластмасови кани, рафтове с епруветки и километри тънки пластмасови тръбички. Ларсен беше донасял ДНК на клиентите си тук, за да я усъвършенства с CRISPR машините си и да я имплантира в човешки яйцеклетки. А след това оставаше само да отгледа съда за еднократна употреба.

В отсрещния край на лабораторията имаше друг тунел. Плачът идваше от него. Този коридор имаше врати от едната страна — на всеки три метра, в продължение на трийсет метра. Вратите бяха метални, с малки правоъгълни прозорци с дебело армирано стъкло в средата. Под тях имаше процепи с метални капаци. Подобно на тези за поща, но по-широки. Достатъчно, за да провреш през тях поднос с храна.

Отидох до първата врата и надникнах през прозореца.

Гледах малка килия, изсечена в плътната скала. Метър и осемдесет на метър и осемдесет, с нар, метална тоалетна чиния и умивалник. Малки и ниски. Тоалетната чиния беше висока трийсетина сантиметра. Умивалникът се намираше на четирийсет и пет метра над пода. Нарът беше дълъг метър и двайсет. Някой беше рисувал с пастели по стените. Не че можех да различа нещо конкретно — само хаотични, тъжни драсканици.

Не бях предполагал, че стомахът ми може да се свие повече. Оказа се, че греша.

Тази килия беше празна, но имаше още девет. Открих Мадлин зад четвъртата врата. Първия път, когато я видях, тя беше само неясна форма под завивки. Разпръсната руса коса върху възглавница. Този път се беше свила като зародиш на късото легло, с гръб към мен. Нямаше възглавница и одеяло. Беше облечена в болнична нощница с открит гръб. Белезите на гърба й ги нямаше. На тяхно място зееха отворени рани. Явно Ларсен беше решил да изцеди всичко от нея. Планът му е бил такъв от самото начало, макар и прекъснат за две десетилетия. Сигурно се е намирала в същата килия и на същото легло в нощта, когато д-р Парк е получил пристъп на съвест и я е измъкнал.

Почуках по вратата с дръжката на пистолета. Мадлин не помръдна, така че почуках по-силно. Накрая тя се надигна. Премести се до края на леглото и сви крака така, че коленете опряха в гърдите й. Не погледна към прозореца.

— Аз съм — прошепнах. — Лий Кроу.

— Лий?

Тя погледна. Щом видя лицето ми, заплака. Вдигнах пистолета към прозореца така, че да го види.

— Ще те измъкна — казах. — Дръпни се и се обърни с лице към стената.

Тя кимна и се подчини.

Вратата имаше две ключалки. Една с резе и по-проста на дръжката. Стрелях два пъти в горната и веднъж в дръжката. Въпреки това трябваше да изритам вратата три пъти, за да я отворя. Мадлин излезе със залитане от килията и се хвърли в обятията ми. Прегърна ме, но аз не отвърнах. Заради раните й.

— Бебетата — прошепна тя.

— Виждала ли си ги?

Усетих я как кимна.

— Всеки път, когато ме изкарват. За събирането на материал.

— Кой го правеше?

— Името му е Ларсен. И други му помагаха.

— Вече се погрижих за тях — казах аз. — Има ли някой друг освен бебетата?

— Ела. Ще ти покажа.

Тя ме хвана за ръката и ме поведе по коридора. Поглеждах през прозорците на другите килии, но всички бяха празни. Мадлин посочи друга врата пред нас.

— Виж — каза тя.

Наведох се. Отново видях голямо куполно помещение. Размерите му бяха същите като на лабораторията, но предназначението му беше съвсем различно. В него имаше шест метални стойки, подредени в полукръг. На всяка от тях имаше прозрачно пластмасово корито. Във всяко корито имаше бебе в пелени. Повечето пищяха. Лицата им бяха червени и набръчкани като изсушени ябълки. Вътре с тях имаше някаква жена със сплъстена кафява коса, която стърчеше във всички посоки. Клепачите й бяха натежали от недоспиване. Беше облечена в суетшърт и хирургически панталон, които очевидно не бяха прани отдавна. Краката й бяха боси, а ноктите на пръстите — дълги.

Видях я как взема едно бебе. Трепнах, тъй като не знаех какво да очаквам. Тя обаче го гушна нежно и започна да го люлее. Издаваше някакви успокояващи звуци, но не можех да ги чуя от плача. Жената отиде до един рафт и взе бутилка бебешко мляко от някаква кутия. Стаята беше пълна е продоволствия. Пелени. Бутилирана вода. Кремове и кърпи. Едно неоправено легло и преливаща кофа за боклук.

Дръпнах се от прозореца и погледнах Мадлин.

— Тя също е затворник — каза Мадлин. — Нощем, когато оставаме сами, разговаряме. Чуваме се, ако викаме.

Повярвах й. Звукът тук се предаваше добре. А и металните врати можеха да спрат всичко, но не и викове.

— Как така Ларсен й е поверил бебетата?

— Тя е била сурогатна майка. По този начин Ларсен се сдобива с бебета. Чрез сурогатни майки от обяви в интернет. Подмамил я и я домъкнал тук. Едно от бебетата е нейно. Какво й остава, освен да се грижи за тях? Та те са само бебета. Ти какво би направил?

Нямах представа. Въпросът попадаше извън всичко, което можех да си представя. За Мадлин обаче той беше по-личен. Сигурно преди двайсет години нейната биологична майка е била заключена в тази стая.

— Трябва да я измъкнем — прошепна тя. — Да освободим всички.

Погледнах вратата. Тази беше с повече ключалки. Другите килии бяха за малко по-пораснали деца. В тази се намираха новородените, при които трябваше да има възрастен, който да се грижи за тях.

— Ще се наложи да намерим друг начин — казах аз. — Много са и не мога просто да изпразня цял пълнител в ключалките.

— Трябва да има ключ някъде.

— Ела с мен — казах аз и тръгнахме обратно по коридора да видим дали Ларсен е все още жив.

Но Ларсен не беше там, където го бях оставил.

Количката си беше на мястото. И по пода имаше дълга диря кръв, водеща до стената, където прекъсваше. Нямаше как да се е изправил, беше невъзможно, тъй като го бях прострелял и в двата крака. Някой трябва да му е помогнал. Може би шофьорът му се беше прибрал. Сигурно беше спрял някъде по пътя, за да пийне или да вечеря. Мъничко свобода — достатъчно, за да го изпреваря.

— Стой тук — прошепнах аз. — И вземи това.

Подадох й пистолета, който бях използвал досега, и извадих другите два от колана си. На Джим и на Ларсен. Тръгнах през тунела към бараката. По средата, на пътя забелязах още нещо. Светложълта течност, която се стичаше по пода някъде отгоре. Клекнах, топнах пръсти в струята и ги доближих до носа си.

Гориво. Авиационно гориво от варела. Бях го свалил, когато взех количката. Но го бях оставил изправен и затворен. Не течеше. Свалих предпазителите на двата пистолета и се уверих, че в цевите им има патрони. Погледнах назад към Мадлин. Кимнах й да се дръпне назад. Когато тя го направи, продължих през тунела.

Излязох в бараката с насочени напред оръжия. Помещението беше празно. Варелът обаче беше преобърнат и горивото продължаваше да изтича. Беше образувало локва на пода, дълбока сантиметър и половина. Част от течността беше проникнала в тунела, а останалата изтичаше през входната врата.

Сега чух шума отвън — засилващия се писък на турбини, набиращи обороти. Клекнах в локвата до вратата и надникнах навън. Роторите на хеликоптера се завъртаха. Не виждах кабината, но страничната врата още беше отворена и разкриваше пътническото отделение.

Майката на Ларсен излезе напред. Беше облечена в свободно падаща бяла рокля, която се развяваше от вятъра, вдиган от перките. Косата й също се вееше. Тя държеше нещо в ръката си, но не можех да кажа какво е, докато не се обърна. Когато разбрах, имах само миг да взема решение.

Можех да изтичам навън, да се метна в тревата и да се претърколя надолу по склона. В този случай щях да оцелея. Можех също да се втурна обратно в тунела при Мадлин и бебетата. В този случай почти със сигурност щях да умра с тях. Защото майката на Ларсен държеше сигналния пистолет от хеликоптера. Докато се пулех насреща й, тя го вдигна и дръпна спусъка. Не се поколебах и дори не се опитах да стрелям. Не и когато стоях в локва гориво. Отблъснах се от касата и се втурнах обратно в тунела, като затръшнах след себе си металната врата.

— Бягай! — изкрещях. — Бягай веднага!

Спринтирах през тунела. Настигнах Мадлин при първата двойна врата и видях, че горивото вече е стигнало дотам. Изблъсках я в лабораторията, сграбчих я за китката и я помъкнах навътре.

Намирахме се в средата на лабораторията, когато бараката експлодира. Бяхме издърпани назад, когато подпалването изсмука въздуха от пещерата, за да подхрани пламъците. После ударната вълна ни блъсна и ни запрати напред. Двойната врата зад нас вероятно ни спаси от мигновено изпепеляване. Изправихме се, минахме през следващата врата и се втурнахме покрай детските килии към помещението за новородени.

Бяхме оцелели при експлозията, но огънят със сигурност щеше да ни убие. Мадлин заблъска по металната врата и погледна през прозореца. Отвлечената жена вече беше от другата страна на стъклото. Очите й бяха разширени от ужас. Погледнах назад и видях, че цялата лаборатория е в пламъци.

— Кажи й да премести всички бебета. Веднага!

Мадлин започна да вика, след което я изблъсках настрани. Дадох на жената петнайсет секунди и започнах да стрелям в ключалките. Изпразних всички пистолети, които имах. Общо към петдесет патрона. Две от оръжията нямаха заглушители. Когато приключих, виждах, че Мадлин ми крещи, но чувах единствено писък в ушите си. Сритах вратата, но тя не помръдна. Коридорът вече беше пълен с мазен пушек и въздухът се сгорещяваше.

Изритах още три пъти вратата. Виеше ми се свят. Отстъпих назад, ритнах за последен път и вратата се отвори. Мадлин влезе първа и аз я последвах. Затръшнах вратата и погледнах надясно. Жената се беше свила на пода. Беше събрала увитите в пелени бебета така, както човек носи наръч дърва. Държеше и шестте, като леко се люлееше напред-назад на коленете си.

Лицата им плачеха, но не ги чувах.

Мадлин отиде при жената, а аз при рафтовете. Намерих купчина чисти пелени. На друг рафт имаше кани вода за разтваряне на мляко на прах. Награбих от двете и се върнах при вратата. Започнах да мокря пелените и да ги пъхам във всяка цепнатина, която можех да намеря.

Преди да приключа, осветлението угасна. Над вратата светнаха червени лампи, но и те примигнаха. Някъде отвън и над нас нещо избумтя. Резервният генератор или може би акумулатори.

Остана единствено оранжевата светлина, проникваща през правоъгълния прозорец на вратата. Слаба, мътна и далечна. Запълзях през стаята, докато не намерих Мадлин в тъмното. Тя ми тикна някакъв топъл вързоп, после още един. Седяхме с жената, чието име не знаех, всеки с по две бебета в ръце. Никога дотогава не бях държал новородено. Сложих ги в скута си, наведох се и доближих лице до главите им, като дишах в меките им коси. Въздухът беше изпълнен с дим. Бебетата бяха уплашени, гърчеха се и излизаха от повоите си.

Очите ми започнаха да смъдят, така че ги затворих. Легнах на пода и притиснах бебетата към себе си. Пресегнах се — първо напред, после назад. Мадлин и жената също бяха легнали. Мадлин стисна ръката ми в тъмното.

Дланта й беше топла и потна и можех да усетя пулса й върху кожата си. Тя ме пусна и аз останах сам в тъмното с двете бебета. Усещах как стаята започва да се накланя и върти по начина, по който го прави след седем-осем чашки. Помислих си за тревата отвън, хладна и мокра от мъглата и дъжда. Можех да съм там и да гледам как пламъците танцуват над хълма като ярък факел в нощта. Видях се там, коленичил в мократа пръст. Димът се издигаше пред мен и се извиваше в кръг, поглъщайки собствената си опашка. За миг си помислих, че разбирам безкрая. Какво означава да живееш вечно и какво — да умреш. Пред мен обаче нямаше избор. Аз вече бях избрал. Лежах в тъмното, приел съдбата си.