Частен детектив

20.

Пристигнахме в Мендосино малко преди дванайсет и минахме през града, без да спираме. Продължихме двайсет и пет километра нагоре по крайбрежието покрай Форт Брат и Дехейвън и излязохме от Шосе 1, за да продължим по горския път. По пътя Мадлин беше ровила в телефона си, но сега го остави.

— Онова място „Крийксайд“ си няма уебсайт.

— Хубаво.

— И не мисля, че просто се е мотаела наоколо и го е видяла.

— Значи е имала среща с някого — казах аз. — Може би е намерила Мадам X.

— Виж това. Еднолентов мост. И завоите — каза Мадлин. Следвахме един поток през гората. Пътят се виеше като змия и беше толкова тесен, че едва побираше колелата на Халата. — Колко още ни остава? Петнайсет километра?

— Деветнайсет.

— Ако толкова отчаяно е искала да умре, защо й е трябвало да отива чак в Тендърлойн? — попита Мадлин. — Трябвало е да пътува часове наред. Имала е време да размисли. Можела е да се обади на някого. На мен например.

— Знам.

— Цялата идея, че е скочила… е пълна глупост.

Определено, но не отговорих. Карах. Този път изискваше съсредоточаване и аз му го давах.

Първото впечатление от „Крийксайд“ не беше такова, каквото очаквах. Представях си, че ще е някаква хижа с размерите на мол — от онези места с газела в менюто и друсани рок звезди в лобито. Но след като минахме по още един дървен мост и попаднахме на някаква чакълена алея, телефонът на Мадлин обяви, че сме стигнали целта си. Това беше. Нищо друго не показваше, че сме пристигнали където и да било. Имаше само чакълена алея.

Спрях колата насред пътя. Веднага въздухът около нас се изпълни с крилати неща. Може би еднодневки, излюпили се в потока. Удряха се леко в колата. Меки тела и целофанени криле.

— Какво мислиш? — попитах аз, загледан към алеята.

Мадлин погледна телефона си.

— Там е. Или не съществува.

— Имаш ли мрежа, или приложението работи офлайн?

— Офлайн.

Което означаваше, че разполагахме с оскъдна карта без сателитен изглед. Не можехме да видим къде отиваме. Просто трябваше да отидем и да погледнем с очите си.

Превключих на скорост и завих. Продължихме нагоре по дълъг десен завой. Отляво видях малка бронзова табела на стълб, поставена така, че да е на нивото на очите на шофьор.

Това вече беше нещо. През дърветата, където сенките вече се издължаваха, зърнах проблясък на червена светлина между игличките на млада секвоя. Съсредоточих се и видях характерния кръг светодиоди. От онези почти инфрачервени лампички около лещите на камера за нощно виждане. Посочих ги на Мадлин.

— Хубав малък клуб — казах аз. — С всички предпазни мерки.

— Можеха просто да сложат ограда.

— И тогава всеки щеше да разбере, че ги има.

След табелата и знака алеята се промени. Калните коловози изчезнаха. Чакълът беше подравнен и продължаваше нагоре между два реда добре поддържани розови храсти, излезли сякаш от дзен градина. Бледожълти цветове привличаха пеперуди и пчели. Видях още две камери в гората. Все още не се потях. Това беше Северна Калифорния. Тук скитниците живееха рамо до рамо с милиардери. На горска поляна можеше да паркираш каравана или да приземиш двумоторен хеликоптер. За онези, които следяха камерите, ние бихме могли да сме просто пътници, завили на погрешен завой.

След около четиристотин метра стигнахме до паркинг, застлан с натрошен черен камък. В другия му край имаше ниска каменна постройка, която изглеждаше миниатюрна в сравнение със старите секвои, които се извисяваха зад нея. Дърветата бяха толкова високи, че улавяха морския бриз и гонеха мъглата надолу към земята.

Вкарах Халата между една „Тесла“ и „Ленд Роувър“. Имаше още половин дузина коли, паркирани покрай сградата, където застлана с камъни пътека водеше към гората. Някой беше оставил фенери през три, метра покрай дървения парапет на пътеката. Нощем те щяха да хвърлят достатъчно светлина, за да може човек да се разхожда спокойно по пътеката, но извън нея всичко щеше да тъне в непрогледен мрак и гората щеше да бъде пълна с тайни.

— Какво е това място? — попита Мадлин.

— Нямам представа.

— Тогава какво е най-доброто ти предположение?

— Място за духовно усамотяване — казах аз. — Йога за богати дами. Курсове по готвене и рисуване на лунна светлина.

— И настройване на чакри. Докато се отказват от пристрастеността към хапчета.

— Клеър беше ли забъркана в подобни неща?

— Ни най-малко. И не се нуждаеше от рехабилитация.

Мадлин отвори вратата си и слезе. Последвах я през паркинга, качихме се на дъбовата веранда и влязохме. Отвътре „Крийксайд“ приличаше на зала за дегустация в някоя винарна в Напа. Груб дъсчен под, бар за правостоящи, няколко маси от бъчви. В единия край имаше голяма камина — голяма не по стандартите на Грейвсенд, а по моите. Слаба жена и също толкова слаб мъж стояха зад бара.

— Добре дошли — каза тя.

— Да. Здрасти.

Тя бръкна под бара и извади две високи чаши за вино. Може би наистина бяхме в зала за дегустация. Лозето може би се намираше от другата страна на хълма, стига да са изсекли гората.

— Ще отсядате ли при нас? — попита тя.

— Да отсядаме? Не.

Жената като че ли изпита облекчение.

— Не видях нови имена в списъка за вечерта — каза тя. — Помислих си, че е станала някаква грешка.

— Няма грешки.

— Но сте членове, нали?

— Членове? — попита Мадлин.

— Извинете — каза жената. — Но това е частен клуб.

Тя взе чашите и ги прибра. Хвърлих поглед надясно. Мадлин не обръщаше внимание на жената. Тя гледаше камината. Над лавицата на стената имаше правоъгълно парче от черен камък, по-голямо от двойно легло. Върху него в изящен барелеф беше изваяна змия. Или може би дракон. Имаше нещо като криле. И от люспестия корем стърчаха крака. Създанието беше извито в кръг, така че пастта му с дълги зъби можеше да погълне опашката. Сградата беше сравнително нова, но изображението изглеждаше древно. Сякаш е било откъртено от оригиналното си място от грабители на египетски храмове.

Мадлин вдигна ръка и докосна една от кръглите люспи на врата. Кожата й настръхна.

Обърнах се към младата жена.

— Не искаме да пием — казах аз. Показах й детективското си разрешително — бързо отваряне и затваряне на калъфа по начина, по който го правят детективите по телевизията и никой друг. — Не е нужно да ни сервирате, така че няма значение дали сме членове. Имам няколко въпроса, свързани с измама с кредитни карти. Сигурен съм, че не е нещо сериозно, но трябва да изясним нещата.

— Чакайте. Измама с кредитни карти ли?

— Да, госпожо — казах аз. — Разследвам плащане, направено на тази фирма. Преди четири нощи.

— Не знам нищо за това — каза тя. — През цялата минала седмица бях в отпуска. Вижте, наистина трябва да си вървите.

— Но точно тук нещата стават сложни — казах аз. — Защото трябва да напиша доклад. Добре, не мога да кажа, че не е имало измама. Или криминално деяние. И нещата ще станат по-сериозни. Няма да разговаряте с мен, а с федералните. Така че е най-добре да ми помогнете.

— И ще си идете?

— Приемате ли кредитни карти тук? — попитах аз.

— Разбира се.

— И сте отворени и след полунощ?

— Обикновено не.

— Какво означава това?

— Зависи от членовете. От това какво искат.

— Но понякога оставате до толкова късно?

Тя кимна.

— Ако някой помоли.

— Някой член молил ли е подобно нещо преди четири нощи?

— Не зная — каза тя. — Не бях тук.

— Имате ли списък?

— На членовете ли?

— На членовете, на това какво са поискали. Всичко.

— Не мога да ви го покажа.

— Значи имате.

Тя отстъпи назад, докато рамото й не се опря във вратата зад бара.

— Не зная дали имаме. Не съм казвала, че имаме.

— Но не бихте могли да ни го покажете, ако имате.

— Не знам нищо за нашите членове — каза тя. — Това е частен клуб.

— Частен клуб за какво? — попитах аз.

— За членовете ни.

— Които идват тук за?

— За каквото си поискат.

— Звучи ми като страхотен клуб — казах аз. — Как мога да вляза в него?

— Трябва ви покана.

— Вие можете ли да ме поканите?

— Аз не съм член. Просто работя тук.

— Клеър Грейвсенд член ли е?

— Не.

— Но вие не погледнахте в списъка. Тогава откъде знаете?

— Името не ми е познато.

— Значи познавате всички членове по име? Без изключение? Доколкото си спомням, казахте, че не знаете нищо за членовете.

Тя погледна към входната врата. Може би се надяваше, че ще се откажа и ще си тръгна.

— Може би има едно-две изключения от правилата? — попитах аз.

— Не съм казвала такова нещо. Нищо не съм казвала. Пъхате думи в устата ми.

Сложих пръсти върху ръба на бара. Младата жена погледна вратата зад себе си, но остана на място.

— Да видим дали съм разбрал правилно — казах аз. — Обикновено не оставате отворени до късно, но може и да го направите, ако някой член помоли. Не знаете дали някой го е направил преди четири нощи, защото миналата седмица не сте били на работа. Но не го изключвате. И освен това приемате кредитни карти.

— Да — каза тя. — Ако сме приключили, време е да си вървите.

— Какво може да си вземе човек тук за двайсет и шест долара?

— Сметката за двайсет и шест долара ли е била?

— Измамата си е измама. А при кредитните карти трансакциите се записват и могат да се проследят. Да се изгради модел на поведение…

— Чаша каберне.

— Само това ли?

— Или две чаши шардоне.

— Маркирате поръчката и колко излиза? С данъците и всичко.

— Двайсет и шест и петдесет и седем.

Последната сума, платена по картата на Клеър.

— Кога мога да се върна, за да се видя с управителя?

— Още информация ли ви трябва?

— Трябва да пиша доклад. Хората, които ще го четат, ще имат въпроси. Във ваш интерес е да разполагам с отговорите на тях.

— Утре. Ще бъде тук утре.

— Утре по това време ли?

— Да.

— Значи сега не е тук?

— Сега тук има много хора — каза тя и отново погледна вратата зад себе си. — Но без него.

— Благодаря — казах аз.

Обърнах се и излязох, следван от Мадлин.

Халата не стоеше тихо на празни обороти. Ръмжеше и се тресеше. Усещах как вибрациите минават по гръбнака ми. Седяхме на паркинга, обърнати към гората и пътеката, която водеше между дърветата. И към тайните на клуба някъде там.

— Какво беше онова вътре? — попитах Мадлин. — Веднага щом влязохме, ти зяпна камината.

— Виждала съм я и преди.

— Камината ли?

Тя поклати глава.

— Змията. Изображението, или както там се нарича. Спомням си го.

— Откъде? — попитах аз. — Откога?

— Не знам… разбира се, че не знам. — На лицето й беше изписан неподправен страх. — Да се махаме оттук.

Превключих на скорост и поехме по алеята между розите. Погледнах огледалото за обратно виждане, преди сградата да се скрие. Младата жена беше излязла навън. Стоеше до някакъв мъж. С руса, късо подстригана коса. Гръдният му кош беше широк колкото двигателя на Халата. Предположих, че не е готвачът. После те се скриха от поглед и аз продължих нататък до пътя.

Изчаках, докато минахме през втория дървен мост, след което намалих и се обърнах към Мадлин.

— Кажи ми — казах аз. — Какво стана преди малко и какво си спомняш.

— Спомням си само онова, което ти казах. Мисля, че съм я виждала и преди, но не знам къде и кога.

Отново настъпих газта.

— Трябва да научим повече за това място — казах.

— Какво беше то? — попита Мадлин. Тя дишаше дълбоко и бавно и търкаше усилено лактите си. — Хотел само за членове?

— Това, което членовете искат да бъде.

— Тоест?

— Тя ни каза — отвърнах аз. — Членовете могат да правят каквото си поискат. А подобно място се намира далеч от любопитни погледи.

Тя се замисли над думите ми. Болката в ставите й като че ли не отслабваше. Пресякохме още три пъти потока и излязохме на открито място, където силен вятър беше помел гората. Изведнъж се озовахме на слънце. Около нас се виждаха гниещите пънове на паднали дървета. Дървета, които иначе биха могли да живеят пет хиляди години, ако не е била една злополучна нощ.

— И сега какво? — попита Мадлин.

— Сега е ред на малкия хотел в Мендосино. Последното място, където е нощувала.

— Там ли отиваме?

— Ще си вземем стая. — Чух се да изговарям думите и я погледнах. — Две стаи. Ще изчакаме до полунощ и пак ще се върнем тук.

— За какво?

— Като начало, за да видим какво има в края на онази пътека.

— Не знам дали е безопасно — рече Мадлин. — Нещо в това място не ми харесва.

— Знам.

— Но знаеш, че Клеър е била тук, нали? — каза тя. — Едва ли някой е откраднал кредитната й карта и е отишъл в свърталище на култ, за да си поръча две чаши шардоне. Тя самата е била там. Явно на това място е имало нещо, което е искала.

През останалия път до Мендосино не разговаряхме. Не беше тъмно и шофирах с лекота. Което ме накара да се замисля отново за Клеър и последното й шофиране. След половин час, когато пристигнахме в „Дискавъри Коув“, получихме нова информация. Тя усложни проблема експоненциално.

Клеър не беше продължила директно от „Крийксайд“ към Сан Франциско. А беше спряла. И наетата й кола така и не излязла от Мендосино.