Частен детектив

28.

Няколко думи за Джим Гарднър.

Запознах се с него през първата ми година в юридическото училище на едно разиграване на разпит в Болт Хол в „Бъркли“. Аз играех ролята на зелен разпитван с костюм под наем, счупен ръчен часовник и отрицателна стойност във всяко отношение и когато погледнах Джим, видях сила. Не се замислих откъде идва. Единственото важно беше, че я имаше. Не как се е сдобил с нея или как я е запазил през годините. А само че я имаше и че след време, ако успея да го впечатля, той може да прехвърли част от нея на мен.

Джим бе създаден за адвокат. Което означаваше, че работи на момента и съдебната зала е неговата стихия. Действаше рефлексивно, а не обмислено. Но в същото време знаеше границите си. Наемаше отряди сътрудници да пишат адвокатските му досиета. Десетки стажанти, които да събират доказателства по делото. Секретарката планираше дните му до това какво си поръчва за обяд и по какъв маршрут шофьорът му да го откара до дома.

Докато стихията му беше съдебната зала, през годините той бе събрал екип и с други специалности. Една от тях бяха данъците и именно тя му беше позволила да си състави дълъг списък клиенти, в който фигурираше всеки богаташ, магнат, титан и рок звезда северно от Тихуана. Както и доста южно от нея. Юристите му се заравяха във финансите на клиентите и ги преструктурираха. Създаваха организации с идеална цел и фиктивни благотворителни дружества и измисляха начини да прехвърлят пари в офшорки и обратно. Джим имаше репутацията на човек, който понякога си затваря очите и не отговаря на всички зададени му въпроси. Оставяше резултатите да му бъдат реклама и мълвата за постиженията му се разпространяваше бързо в ограничения кръг на клиентелата му. Всичко това означаваше, че когато видях името на Джим Гарднър във формуляр 8050 за регистрация на летателни апарати, не изпаднах в див възторг и не припаднах.

Бизнесът на Джим бе да обслужва богатите. През последните двайсет и четири часа беше станало ясно, че човекът зад смъртта на Клеър Грейвсенд е наистина богат. Ако той се намираше зад компанията, която бях открил в регистрите на имоти, значи притежаваше част от Северна Калифорния с площта на Сан Франциско. Имаше лимузина с шофьор и двумоторен хеликоптер. Ако Джордж беше прав, разполагаше с достатъчно влияние, за да накара топ учен от Южна Корея да изчезне безследно. Не знаех кой е той, нито какви са намеренията му.

Обадих се по пътя, докато Илайджа ни караше обратно към Сан Франциско. Разбира се, знаех, че рискувам. Розмари Таунсенд беше секретарка на Джим през целия си живот. Лоялността беше първият й инстинкт, но вторият бе дискретността. Трябваше да действам внимателно, иначе Джим щеше да разбере, че съм го взел на мушката. Най-добрата възможност беше изненадата. Джим нямаше да иска да разговаря с мен и щеше твърдо да отхвърля всички въпроси, които исках да му задам. Той имаше повече врагове от всичките си клиенти, взети заедно. Затова беше внимателен. Животът му беше устроен в пръстени на сигурност, последният от които беше разрешително за носене на оръжие и полуавтоматичен пистолет 40-и калибър, който носеше навсякъде освен в съда.

Телефонът още звънеше. Розмари сигурно беше зад бюрото на Джим и внасяше ръчно поправки в календара му. Тя вдигна на седмото позвъняване.

— Кабинетът на господин Гарднър.

— Рози, ти ли си?

— Лий?

— Същият — казах аз. — Джим там ли е?

— Да, но има среща.

Естествено, че имаше среща. Живееше с тях, защото не обичаше да говори по телефона и да пише имейли. Розмари прекарваше по-голямата част от деня в подреждане на серия срещи. Джим и клиент. Джим и свидетел. Джим и лишен от права адвокат, станал частен детектив.

— Знаеш ли кога ще си бъде у дома? — попитах аз. — Искаше да намина и да му покажа досието си за Наташа, но забравих кога.

— Не видях това в календара му.

— Работя по нещо за него. Мисля, че е по-скоро личен въпрос. Може би не трябваше да споменавам за нея.

Бях си измислил името Наташа. Звучеше като жена, с която Джим би могъл да се забърка и после да иска да я разкара. Измислицата изглеждаше достоверна, защото подобни неща се бяха случвали и преди.

— Всичко е наред — рече Розмари. — Няма да кажа нищо. Ще се прибере в осем.

— В апартамента ли?

— Не, утре ще работи от къщата си.

— На „Скайлайн“ ли?

— Точно така.

— Благодаря, Рози.

— За нищо. И бъди спокоен, няма да спомена нито дума.

Затворихме и Илайджа измина още петнайсет километра, докато обмислях какво да правя. После извадих телефона и звъннах на Оливия Грейвсенд. Икономът влезе в обичайната си роля на ледена бариера и ме прехвърли.

— Господин Кроу?

— Попаднах на добра следа — казах аз. — Затова се питам дали бихте ми заели господин Ричардс за довечера.

— Вие току-що разговаряхте с него.

— Реших, че ако вие му кажете, ще мине по-добре.

— Какво искате да му кажа?

— Да вземе кола — голяма кола — и да ме чака в седем и половина.

— Къде?

— В началото на пътеката Саратога Гал при Скайлайн Драйв. И преди да стигне там, да облицова багажника с найлон.

— Друго?

— Ще се погрижа да се прибере у дома към десет.

— И тогава ще разполагам с отговори ли?

— Надявам се всички да разполагаме.

— Добре, Кроу — каза тя. — Ще ви го изпратя.

Булевард „Скайлайн“ минава през гористия гръбнак на полуострова — километри полегати и остри завои с възможности да излезеш от пътя и да съзерцаваш градчетата долу. Сан Матео, Менло Парк, Пало Алто — все места, където за такива като мен няма работа, освен ако нещата не се оплескат. Тогава ставах добре дошъл, стига да не забравям да паркирам по-надолу по улицата и да звъня на задния вход.

На пресечката с Магистрала 9, където тя пресичаше планините по заобиколния си път от Сан Хосе до Санта Крус, имаше открит резерват, пътека и паркинг за двайсет-трийсет коли.

— Десет кинта, че това е той.

Илайджа посочи с брадичка сребристосив „Ягуар“ в края на паркинга. На шофьорското място седеше белокос мъж, поставил и двете си ръце върху волана.

— Той е — казах аз. — Спри до него.

Слязохме от микробуса, качихме се на задната седалка на ягуара и обясних какво ще правим. Господин Ричардс слушаше внимателно, като кимаше на всички правилни места. Не зададе никакви въпроси, докато не приключих, а и тогава имаше само един.

— Джеймс Гарднър ли е убил нашата Клеър?

— Не — казах аз. — Но знае кой го е направил.

— За мен това е достатъчно.

Погледнах Илайджа. Десет минути преди това той се беше обадил в работата, като кашляше здравата и обясняваше, че няма да отиде. Ако ставаше въпрос само за пари, аз щях да съм очевидният избор. Плащах му две месечни заплати за няколко часа работа. Той обаче трябваше да мисли и за последствията. Пет хиляди долара за пет часа работа е едно. Двайсет години до доживотна за отвличане — съвсем друго.

— И аз — каза той. — Нищо против.

— В такъв случай ще се видим след около половин час.

Господин Ричардс дръпна назад закопчания си с ръкавела маншет и погледна часовника си.

— В осем и пет.

— Точно — каза Илайджа.

— Горе-долу. Това не е хирургична операция.

Слязох от колата и отворих плъзгащата се странична врата на микробуса. Взех черния калъф за възглавница, който двамата с Илайджа бяхме напълнили с нещата, които щяха да ми потрябват, метнах го на рамо, затворих и тръгнах.

Пътеката първо минаваше по билото, но после се спускаше стръмно надолу. Отначало вървях през мокра златиста трева. После минавах под покрити с мъх дъбове и ниски лаври. По-нататък пътеката се спускаше още повече и ставаше по-тъмно. Новите ми обувки с техните гладки кожени подметки не бяха предназначени за такъв преход. На два пъти се подхлъзнах върху мокри камъни и паднах. Може да не беше само заради обувките. Още не бях дошъл напълно на себе си след „Крийксайд“.

Когато се спуснах още в сенките на високите дървета, шумът от магистралата заглъхна, сякаш всичко освен гората беше изчезнало. Чуваше се шепотът на вятъра. Някъде по-нагоре, където дърветата се разреждаха и имаше поляна, самотен присмехулник беше твърдо решен да пее цяла нощ. Изминах цял километър и половина, като го слушах.

Пътеката водеше надолу към котловина. Стигнах края на малката долина, където две била се срещаха като деликатната извивка между два пръста. Там спрях и извадих телефона на Илайджа. Отворих сателитната карта и проверих местоположението си. Намирах се на правилното място. Ако тръгнех право нагоре през гората, след около четиристотин метра щях да се озова в частна собственост. В гората на Джим.

Затворих картата и се обадих на господин Ричардс. Илайджа вдигна веднага.

— Как е положението? — попитах аз.

— В момента приближава.

Той седеше в микробуса, управляваше дрона и гледаше картината от камерата му на малкия екран.

— Порталът е затворен — каза той. — Сега минавам над алеята. Завършва с обръщало.

— Има ли коли?

— Отвън не. Има гараж.

Това означаваше, че готвачът и икономът му са си тръгнали. Секретарката ми беше казала, че Джим смята да работи от къщи утре сутринта. Тези два факта трябваше да ми кажат нещо, но не направих връзката. Иначе щях да променя плана си или да отменя цялата операция. Имах цицина с размерите на топка за бейзбол и бях изнервен от онова, което ми беше дала Джулиет. Ако играех шах със Смърт, щях да изгубя на третия ход. Единственото ми преимущество беше, че шахът има правила, а реалният живот няма. Пък и винаги съм подхождал гъвкаво към правилата.

— Ще обиколя къщата и ще надникна през прозорците — каза Илайджа.

— Давай.

Свалих калъфа от рамото си и започнах да се катеря, като на по-стръмните места се хващах за дърветата. На всеки петнайсетина метра трябваше да спирам, за да си поема дъх. Чух Илайджа да говори нещо и вдигнах телефона към ухото си.

— Не виждам нищо. Вътре е тъмно.

— Добре. Аз идвам. Бъдете готови.

Затворих и погледнах часовника си. Осем без десет. Джим мразеше да подранява толкова, колкото и да закъснява, затова можех да разчитам, че шофьорът му ще го закара при къщата след десет минути. Трябваше да побързам, ако исках да съм там, когато пристигне. Отворих калъфа и започнах да ровя в него, докато не намерих черната скиорска маска. Сложих я и я нагласих така, че да виждам, и отново поех нагоре.