Частен детектив

11.

Цял час проверявах за кръв, която съм пропуснал при първото почистване. Инспектор Чанг можеше да се появи тук вечерта. Не исках да намира случайно петно кръв по ламперията и да реши да напръска подовете с луминол. Ако го направеше, ако после погледнеше през прозореца и видеше как бостънската полиция претърсва парка, нямаше да му отнеме много време да събере две и две.

Взех душ в банята на Клеър, облякох се и излязох. Картата на телефона ми ме отведе до един универсален магазин на Бойлстън Стрийт, откъдето си купих риза, вратовръзка и спортно сако. Облякох ги на място, застанал пред огледалото при входа. Гърбът ми вече беше насинен от падането по стълбите и имах отпечатъци от пръсти по целия си врат. Но когато закопчах горното копче и си сложих вратовръзката, синините вече не се виждаха. Само горната ми устна беше малко подута, но това беше всичко.

Излязох, взех такси и казах на шофьора да ме закара до „Харвард“ от другата страна на реката.

От тетрадките бях научил, че преподавателката, която така бе развълнувала Клеър миналия декември, е писателка на име Джулия Форестър. Тя преподаваше разследваща журналистика в нещо, което приличаше на предимно самонасочващ се курс и имаше сериозно присъствие в интернет. Беше започнала да пише онлайн в сайтове като „Слейт“ и „Вайс“, преди да достигне до „Ванити Феър“, като беше прекарала почти десет години в „Ню Йоркър“. В дейността й имаше тригодишна пауза, след което се беше появила отново с книга за миньори и отряди на смъртта в Бразилия. Научила два местни езика, докато живяла в редица села в Амазония, и се върнала от джунглата с голям договор за книга и още по-голяма награда за главата й. Две години по-късно описала връзките между престъпна фамилия от Узбекистан и ЦРУ. Стикер върху обложката на въпросната книга — която бях намерил с доста анотации в библиотеката на Клеър — обявяваше: Очаквайте скоро екранизиран вариант.

Форестър станала хоноруван професор миналата година и Клеър не пропуснала това. Научих приемните часове на Форестър от нейните тетрадки, а не от интернет.

Слязох от таксито на Харвард Скуеър и се върнах пеша до Центъра за хуманитарни науки „Баркър“, като вървях по пешеходните алеи между тухлените сгради и избягвах да поглеждам хлапетата, с които се разминавах. Намерих кофа за боклук и пуснах в нея хартиената торба с окървавената ми риза. В друга кофа пък изхвърлих запечатан плик с ножа.

После седнах на една пейка и прегледах на телефона си „Бостън Глоуб“. Преди десет минути беше излязъл материал за очевидна жертва на убийство, открита до Централните гробища. Името на мъжа не се споменаваше, нито пък фактът, че е оставил стотици метри кървава диря, водеща към Бийкън Стрийт, нито че е изпуснал черна скиорска маска насред парка. Маската не можеше да се нарече обичаен аксесоар за бегач в юнска утрин, започнала с температура двайсет и един градуса. Ако от полицията знаеха всички тези неща, несъмнено са се досетили, че не става случай за обикновен опит за грабеж, свършил зле. За пореден път се запитах за камерите в парка. Никой не беше видял да го наръгвам, но някоя камера можеше да ме е засякла как следвам кървавата му диря и го намирам. Имаше толкова много поводи за тревоги, че единственото решение беше да ги загърбя всичките. Така или иначе щеше да се стигне до някакъв финал.

Сградата, в която се намираше кабинетът на Джулия Форестър, представляваше гигантска тухлена купчина, смесица между Монтичело3 и лондонска гара. Качих се по широко стълбище до втория етаж, намерих кабинета й и минах покрай празно секретарско бюро. Вратата на Форестър беше отворена и тя седеше зад просто дървено бюро. Разпознах я от снимките на обложките на книгите й. Къдрава кафява коса, малко по-прошарена, отколкото на рекламните снимки. Очила с яркочервени рогови рамки, които отвличаха вниманието от малкия белег под носа й. Пред нея имаше лаптоп и тя пишеше нещо. Почуках на стената до вратата и тя вдигна очи.

— Здравейте — казах.

— Да?

— Името ми е Лий Кроу.

Влязох в кабинета и затворих след себе си. Извадих детективската си карта и й я подадох през бюрото.

— Дойдох от Сан Франциско с надеждата да се срещна с вас. Надявам се времето да е подходящо.

— Вие не сте студент.

— Не съм.

Тя погледна бегло детективската карта и я бутна обратно към мен.

— Ако става въпрос за нещо, което съм писала…

— Става въпрос за ваша студентка. Бивша студентка. Клеър Грейвсенд. — Видях как очите й се фокусират. Беше разпознала името. — Майка й ме нае да проуча всичко това.

— Всичко какво?

— Не знаете ли? — попитах аз. — Била е в курса ви…

— Напусна го — каза Форестър.

— Значи не сте чули.

— Какво да съм чула?

— Извинете — казах аз. — Майка й каза, че Клеър ви се възхищавала много. Затова си помислих, че може да сте били близки. Но Клеър беше открита мъртва в Сан Франциско. Преди два дни.

Нямах информация Клеър да е била близка с когото и да било. В бележките й от курсовете нямаше никаква лична информация. Оливия ми беше казала, че е разговаряла с преподавателката й по журналистика. Доколкото знаех, тя беше единственият човек в Бостън, с когото е разговаряла след изчезването на дъщеря си.

— Как е станало? — попита Форестър.

— Паднала е от сграда на Търк Стрийт в Тендърлойн.

— В какъв смисъл паднала от сграда?

— Или е скочила, или някой я е бутнал — казах аз. — На тротоара имаше кола, точно отдолу. „Ролс-Ройс Райт“.

— Нейна ли е била?

Поклатих глава. Но беше интересно, че зададе този въпрос. Явно беше прекарала достатъчно време с Клеър или я беше проучила, за да е наясно, че тя е богата.

— Била е там за снимки — казах аз. — За реклама в списание. Не е имала нищо общо с нея.

— Доколкото знаете — каза Форестър.

Кимнах.

— Доколкото знам, можела е да си позволи подобна лимузина и да направи впечатление. Но се съмнявам.

Форестър затвори лаптопа си и се облегна назад в стола си.

— Оливия — майка й — каза, че Клеър ви е посещавала в приемните ви часове, започвайки от септември.

Форестър кимна.

— Искаше да се запише в класа ми. Всички места бяха заети. Идваше да ме убеждава да приема още един студент.

— И успя ли?

— Беше много сериозна. Отдадена на ученето.

— Какъв точно е курсът ви?

— Разследваща журналистика. Изцяло задълбаване в историята. И пълното й представяне. Труман Капоти отива в Канзас и се връща с „Хладнокръвно“. Такъв беше моделът.

— Или Джулия Форестър отива в Бразилия и се връща с бестселър и нов белег — казах аз. — Предполагам, че всички от курса ви е трябвало да си намерят история?

— Точно така.

— Каква беше темата на Клеър?

— Знам, че имаше — каза Форестър. — Но нямам представа каква точно. Тя напусна, преди да я представи за одобрение. Записа се в курса по биоетика. И се интересуваше от проучването на стволови клетки — спорна материя в зависимост от това в какви кръгове се движиш.

— Това бяха клетки, които се вземат от зародиши, нали така?

— От ембриони — каза тя. — Съвсем различно е.

Можех да напиша на един ред всичко, което знаех за стволовите клетки на ориза. И щеше да остане място за онова, което знам за биоетиката и за разликата между зародиш и ембрион.

— Мислите, че е писала за стволови клетки ли? — попитах аз.

— Просто ви казвам какви неща привлякоха интереса й. Ако беше останала в курса, щяхме да измислим някаква концепция. И тя щеше да отиде на терен, за да работи по темата си.

— Правеше ли интервюта?

Форестър кимна и побутна нагоре червените си очила.

— Доколкото знам, всичко е било потайно. Разговаряла с преподавателите тук и в Масачузетския технологичен институт. Ориентирала се, преди да започне да задава сериозни въпроси.

— Опасно ли е да се пращат студенти да изравят разни неща?

— Цялата журналистика е опасна.

— За какво е разпитвала преподавателите?

— Не зная. Нито с кои е разговаряла, нито дори от кои департаменти са те.

— Всичките ви студентски консултации ли са толкова неопределени, или тя е била предпазлива?

— Тя беше предпазлива, че и отгоре.

— Но все пак трябва да ви е казала нещо. Достатъчно, за да направите изключение и да я допуснете в класа си.

— Беше доста убедителна — рече Форестър. — Каза ми за книгите, които чете.

— По генетика — казах аз. — За това ли разговаряхте?

Форестър отново кимна.

— Дали е напуснала училище, за да работи по историята си?

— Не зная защо напусна. Не се отби да ми каже.

— Но сте разговаряли с майка й?

— Да.

— Тя стори ли ви се загрижена?

Видях как веждите й се повдигат над яркочервените рамки на очилата й.

— Нали тя ви е наела?

— Подхождам към въпроса от всички възможни страни — казах аз. — Стори ли ви се загрижена?

— Достатъчно, за да прелети през цялата страна и да ме издири — каза Форестър. — Стори ми се изключително премерена жена. Владееща се. Но това не означава, че не е била разтревожена.

— Случайно да сте виждали гърба на Клеър? — попитах аз.

— Моля?

— Гърба й — повторих аз. — Може би, когато е носела изрязана рокля или къс потник. Нещо, което да оголва кожата й.

— Не разбирам накъде биете.

— Не знаете ли за белезите?

— Какви белези?

— Значи никога не сте ги виждали?

— Никога не съм я виждала да носи нещо различно от пуловери и якета. Започна да идва при мен през септември, когато вече беше есен. Това е Бостън, не Калифорния. Какви са тези белези, господин Кроу?

Извадих телефона си, намерих снимката от аутопсията и увеличих образа, за да скрия огромните рани от удара по задника и тила й.

— Майка й не пожела да ми каже от какво са — казах. — А аз самият нямам представа. Снимката е от аутопсията. Съдебният лекар ги е отбелязал при първоначалния оглед. Не изказва предположение от какво са, нарича ги само добре зараснали стари белези. Нямащи отношение към смъртта.

Подадох и телефона. Форестър свали очилата си и приближи екрана към очите си.

— Господи — промълви тя.

— Знам.

— Никога не съм ги виждала.

— Нито дори онези на шията?

Тя поклати глава. Докосна екрана на телефона и намали образа, за да види цялата снимка. Трепна и ми върна апарата.

— Нямало е как да ги видя — каза Форестър. — Тя винаги носеше косата си разпусната. Понякога слагаше шал. Ще ме попитате защо помня, така че ще ви кажа. Имаше много хубави шалове.

— Винаги ли? — попитах аз. — С разпусната коса и прикрита шия?

— Никога не съм я виждала другояче.

Детегледачката от съседната къща ми беше дала съвсем точно описание на Клеър. И я е виждала с вдигната коса. Може би я е носила така през лятото, когато е по-топло. А Форестър говореше за пуловери, якета и шалове. Между четири стени. Сякаш Клеър нарочно е криела кожата си.

— Имате ли други въпроси, господин Кроу?

— Само един. Клеър използваше ли лаптоп?

— Разбира се.

— Значи си е водила бележки на ръка, но си е пишела работите на компютър?

— Предполагам — каза тя. — Веднъж донесе лаптопа си, когато се опитваше да влезе в класа ми. Показа ми записките от курса.

Станах да си вървя, но спрях и й дадох визитката си.

— Обадете ми се, ако се сетите още нещо. За какво би могла да пише, къде може да е отишла, след като е напуснала училище. Каквото и да било.

— Добре.

Отворих вратата и се върнах обратно при стълбището. Бях получил достатъчно информация от Форестър, за да имам за какво да мисля известно време. Поне знаех, че инстинктът ми все още работи безупречно. Бях претърсил къщата на Клеър от горе до долу, но не бях намерил лаптоп. Не ми изглеждаше вероятно да не е разполагала с такъв. Ако е напуснала училище, за да работи по историята си, би трябвало да е взела компютъра със себе си. Нямах обаче представа къде е била през последните шест месеца. Ако успеех да науча това, може би щях да намеря и лаптопа.