Частен детектив

4.

В десет сутринта се прибрах у дома за първи път от пет седмици. Изминах пеша разстоянието от Тендърлойн до Юниън Скуеър, като смених евтините хотели и магазини за твърд алкохол с бутици, предлагащи луксозни стоки и изтънчени вина. След това продължих по Грант Авеню до Китайския квартал. Домът ми представляваше едностаен апартамент на третия етаж над ресторант за морски дарове. Изключих алармата с дистанционното на ключодържателя си и влязох. Дори този дом — моето ново начало — беше опетнен от миналото. Част от континуум. Нямаше ясни линии и граници.

Преди шест години, когато бракът ми отиде по дяволите, бях изхвърлен на улицата с дрехите на гърба си, три счупени пръста и писмо от Калифорнийската адвокатска асоциация, потвърждаващо изключването ми. Бях отишъл при един съдия от Върховния съд на Калифорния и бях избил повечето му зъби. Един час по-късно, докато седях на задната седалка на полицейската кола, затворът и солидните обезщетения ми изглеждаха неизбежни. Но бащата на Джулиет и бъдещият й съпруг намериха за по-подходящо да ми затворят устата. Така че вместо да лежа и да обявявам фалит, аз всъщност направих пари. По петдесет бона за зъб. В деня, в който съдията по развода ми въведе решението си в електронния регистър на съда, аз получих чек от бившия си тъст. Шофьорът от детство на Джулиет ми го достави в лобито на „Оклънд Мариът“ и остана като истукан и с абсолютно сериозна физиономия, докато използвах гърба му, за да напиша разписка. Може би никой от гостите на „Оклънд Мариът“ не беше наясно, но тези на „Уестчестър“ веднага щяха да се досетят какво представлява чекът. Пари, за да си държиш езика зад зъбите.

Сделката беше лесна. Новият съпруг на Джулиет не искаше да се злепоставя пред гласоподавателите на Калифорния. Затова бившата му жена сигурно беше получила доста повече от мен. Колкото до моя милост, предпочетох парите пред правото да говоря за Джулиет. Не исках дори да мисля за нея. Парите помогнаха. Започнах с двумесечен запой в Ла Пас, Мексико. Помня как лежах по гръб и гледах сенките, хвърляни от дървения вентилатор на тавана на стаята ми. Пиех мескал до безпаметство, докато най-сетне се почувствах идеално. Изтрезнях в някакъв мотел в пустинята и отново поех на север.

Бяха ми останали предостатъчно пари. Нямах работа, така че не можех да изтегля ипотечен кредит, но пък никой не можеше да ми попречи да си купя жилище направо, с пари в брой. Имах пет прозореца, гледащи към Грант. Изгледът ми беше частично блокиран от неоновия знак на ресторанта — „Златният крал на южните морета“, който примигваше цяла нощ в златно и червено.

Чувах йероглифите да бръмчат в сънищата ми. Когато затварях очи другаде, а не у дома, тишината ме стряскаше и ме будеше.

Нямаше какво да правя, така че взех вана. Трябваше да изчакам натрупаната от пет седмици ръждива вода да изтече през тръбите, преди да сложа запушалката. Хладилникът беше празен, ако не се броят подправките и бутилката бира „Цингтао“. Отворих я и се изтегнах във ваната. В „Уестчестър“ никога нямаше да си призная, че съм уплашен. Но сега, у дома, си го позволих. Бях нарушавал закона и по-рано, обикновено за Джим Гарднър. Но никога досега не бях отивал толкова далеч. Никога не бях погазвал интересите на ФБР или на федерален прокурор и никога не бях подлъгвал свидетел на обвинението да издаде мястото, на което се крие жена му. Можех да запазя последното за себе си и да предпазя жената, чиято единствена грешка — доколкото знаех — беше, че се е омъжила за неподходящия човек. Това беше правилната постъпка и Джим пак щеше да ми плати. Аз обаче му бях казал. Дори не бях обсъдил със себе си дали трябва да го направя.

До този момент и през ум не ми беше минавало, че човек може да бъде честен и неморален едновременно. Сега не бях толкова сигурен, че тези качества се изключват взаимно. И изобщо не ми беше ясно накъде ще се наклонят везните, ако бъда поставен на тях.

Когато водата изстина съвсем, станах, избърсах се, запалих лампата и се избръснах. Изглеждах отново като себе си, но се чувствах по същия начин, по който се бях чувствал и когато се събудих сутринта и излязох на ранната си разходка. Това ме накара да се замисля за самоубилата се блондинка и за дъжда, който пълнеше очите й и се задържаше като мъниста в косите й.

Тя се появи и изчезна от ума ми до три и четвърт, когато Джим Гарднър започна разпита си. Тогава имах по-непосредствени грижи, които сам си бях причинил.

Подраних.

Пета зала, намираща се на седмия етаж на сградата „Филип Бъртън“, тънеше в тишина, когато влязох. Очаквах да я заваря препълнена и не останах разочарован. Процесът беше на първите страници на всички вестници. Телата се трупаха високо колкото купчините пари и единствените политици, които не сочеха гневно с пръсти, мистериозно бяха изчезнали от града. Разпознах репортер от Кей Ти Ви Ю и друг от „Кроникъл“. Сред тълпата се виждаха обичайните заподозрени. Студенти по право и пенсионери, които няма какво да правят. Безработни адвокати, надяващи се на огризки. Шестима души седнаха един до друг на първия ред, зад масата на Намар. Не можех да видя лицата им, но бях гледал гърбовете им цяло лято. Хората от ФБР, които се грижеха за Деканса.

Единият от тях, агент Уайт, се огледа. Бях влязъл напълно безшумно, но явно беше усетил течението. Погледите ни се срещнаха и се задържаха. Зад него, от другата страна на парапета, Намар беше застанал на катедрата между двете маси. Деканса се намираше на мястото за свидетели отдясно на съдията. Джим седеше отляво на клиента си, подпрял брадичка.

— Човекът, когото познавате като Лорка и за когото слушаме през целия ден, в залата ли се намира? — попита Намар.

— Да, сър.

— Бихте ли го посочили на съдебните заседатели, моля?

Агент Уайт най-сетне се обърна. Не искаше да пропусне тази част. Цяло лято бяха обработвали свидетеля си за този момент.

— Ето го — посочи Деканса. — С черния костюм. Това е Лорка.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Виждал съм го всеки ден в продължение на петнайсет години. Той беше на сватбата ми. Аз бях до него, когато детето му почина.

— Лесно ли ви е да го посочите?

— Имате предвид дали ми харесва ли?

— Харесва ли ви?

— Чувствам се като предател.

— Страх ли ви е от него?

Очаквах Джим да възрази, но той дори не вдигна очи.

— Не е особено приятен човек, ако това имате предвид. Не приема добре, ако му пресечете пътя.

— Значи постъпвате храбро, като се изправяте тук и говорите.

— Или може би просто искам да умра. Знам какво прави той.

— С такива като вас, които казват истината ли?

— С такива като мен. Да.

Докато задаваше въпросите си, Намар изнасяше представление за съдебните заседатели, но сега се обърна към съдията.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест — каза той. — Предавам свидетеля на защитата.

Съдия Линда Ким се обърна към Джим и го погледна над черните рамки на очилата си.

— Адвокат?

— Благодаря, Ваша чест — каза Джим.

Той се изправи, сложи ръце зад гърба си и ги изпъна, за да разкърши рамене. Всичко при Джим беше сигнал за съдебните заседатели. Можех да се досетя какво трябваше да означава този жест — че му е писнало да седи пет часа и да слуша лъжите на Деканса. Лъжи, които могат да бъдат смачкани като мързеливи мухи. Сякаш единствената му грижа беше, че може да закъснее за вечеря.

Отиде до катедрата. Не беше взел никакви документи със себе си.

— Добър ден, сър.

Джим Гарднър дошъл в Сан Франциско след като завършил право. Преди това живял в някакво затънтено място в Мисисипи. Когато станал на шестнайсет, провлеченият му баритон му осигурил работа — да записва рекламни съобщения за различни фирми в района. Автокъщи и алеи за боулинг в Тупело. Стриптийз клуб в Слайдъл. Именно гласът му го изкарал от Мисисипи. Първите три думи от кръстосания му разпит бяха достатъчни съдебните заседатели да наострят уши в очакване на повече.

— Знаете ли кой съм аз?

— Адвокатът на Лорка.

— Аз представлявам господин Алба — рече Джим и посочи клиента си. — Но той не познава никого на име Лорка.

— Възразявам — обади се Намар. — Ако иска да докаже това, нека изкара Лорка на свидетелското място.

— Господин Гарднър — каза съдия Ким. — Задайте първия си въпрос и да продължаваме нататък.

— Благодаря, Ваша чест. И ако позволите да отговоря на господин Намар, Лорка е на свидетелското място. В момента.

— Възразявам!

Намар беше скочил на крака.

— Вие отворихте вратата и минахте през нея — каза му съдия Ким и се обърна към Джим. — Задайте първия си въпрос.

Джим кимна и се обърна към съдебните заседатели.

— Вашето име е Алберт Деканса. Отговорете с да или не.

— Да.

— Имали ли сте някога псевдоним?

— Приятелите ми ме наричат Ал.

Джим се разсмя заедно с журито. После заобиколи катедрата и спря пред нея. Това не беше нормално поведение във федерален съд, но съдията не го спря и Намар не възрази.

— Нима не е вярно, че сте собственик бенефициент на всички акции на „Агила Холдинг Корпорейшън“?

Лекомислената физиономия на Деканса остана на лицето му още секунда. Може би две. Той беше чул въпроса, но му трябваше време, за да го смели. Когато това се случи, лицето му стана безизразно. Минаха десет секунди. Цяла вечност в един съдебен процес. Той обаче продължаваше да не отговаря.

— Да повторя ли въпроса? — попита Джим.

— Никога не съм чувал за такава компания.

— Да изясним — каза Джим. — Никога не сте чували за „Агила Холдинг Корпорейшън“? Говоря за бахамска компания, регистрирана на чуждестранно юридическо лице в Тексас преди пет години, три месеца и два дни. Никога ли не сте чували за нея?

Деканса само поклати глава.

— Трябва да отговорите на глас — каза Джим. — Съдебният стенограф, онази чудесна дама пред вас, ще получи киселини, ако не ви чуе.

— Никога не съм чувал за нея — каза Деканса. Той гледаше чашата вода пред себе си. Свали ръцете си от масата на свидетеля и ги скри в скута си.

— Къде бяхте на двайсет и трети март две хиляди и четиринайсета година?

— Не знам.

— Странно. През последните пет часа демонстрирахте отлична памет — отбеляза Джим. — Позволете да ви попитам следното. Кое е най-близкото летище до Ийгъл Пас, Тексас?

— Не знам — каза Деканса. Той погледна към Намар, но онзи се беше обърнал и си шепнеше през парапета с двама от агентите на ФБР на първия ред.

— Не знаете — повтори Джим. — Добре, да опитаме така. Кои са директорите на „Ранч Фор Корпорейшън“? Ако позволите да опресня паметта ви, фирмата е създадена на Каймановите острови. Регистрирана като чуждестранно юридическо лице в Тексас. На двайсет и трети март две и четиринайсета.

Този път Намар се изправи.

— Ваша чест — каза той. — Може ли да приближим?

— Зададох въпрос — рече Джим. — И бих искал да чуя отговора му.

Съдията премести поглед от Джим към Намар. После към Деканса, чието чело беше лъснало от пот.

— Отговорете на въпроса.

Деканса погледна към нея. Поклати глава с изцъклени, широко отворени очи.

— Какво… тоест… — Той посочи към съдебната стенографка. — Може ли да го прочете отново?

Без да чака отговора на съдията, жената прочете последния въпрос на Джим. Джим се беше облегнал върху предната страна на катедрата. Намар отново си беше седнал и си шепнеше с агентите на ФБР.

Деканса продължаваше да клати глава.

— Не знам — каза той. — Никога не съм чувал за такава компания. Така че няма как да знам директорите й.

— В такъв случай, нека ви попитам…

Намар стана и го прекъсна.

— Ваша чест, може ли да се приближим сега?

— Добре.

Съдията се пресегна покрай чукчето си и натисна копче. От говорителите на тавана над съдебните заседатели и публиката се разнесе шум. Когато Джим и Намар приближиха за съвещание, беше невъзможно да се чуе какво казват. Но не беше трудно да си представи човек. Намар искаше да знае: Накъде бие с тези въпроси, по дяволите? А Джим казваше: Не съм длъжен да му давам карта. Свидетелят си е негов. Ако не знае накъде бия, това си е негов проблем. Размяната на реплики продължи около минута. Деканса, останал сам и забравен на мястото за свидетели, имаше вид на човек, който иска да се втурне към най-близкия прозорец и да се метне през него. Без значение, че се намирахме на седемнайсетия етаж.

Когато съдията изключи шума и адвокатите се върнаха по местата си, не можех да позная какво е решила. Джим зае мястото си пред катедрата. Намар седна и се обърна към по-младшия прокурор от лявата си страна.

— Господин Деканса — каза Джим. — Ранчото ви при Ийгъл Пас има ли писта?

Намар тутакси скочи на крака.

— Възразявам! — И с по-тих глас добави: — Въпросът е неоснователен. Адвокатът каза, че ще пита за чужди корпорации.

— И активите им — уточни Джим. — Определено споменах активите.

— Свидетелят ще отговори на въпроса.

— Писта ли? Та аз дори не знам за никакво ранчо.

— Значи нямате ранчо в Ийгъл Пас?

— Не.

Джим отиде до масата си и взе тънка папка. Отнесе я при катедрата и я отвори. Не бързаше. Целта беше да накара съдебните заседатели да се чудят какви ли изобличаващи документи ще извади. И — може би по-важно — да остави Деканса да агонизира по-дълго.

— Значи казвате, че не знаете нищо за никакво ранчо — ранчо с площ пет хиляди двеста четиридесет и шест акра — край Ийгъл Пас, Тексас?

С тези думи Джим погледна обратно към папката и плъзна пръст по първата страница.

— Три жилищни постройки, писта и хангар, сменили собственика си на двайсет и трети март две и четиринайсета?

Деканса гледаше към Намар, но онзи или говореше с колегата си, или си шепнеше с агентите на ФБР зад него. Не гледаше как свидетелят му се пържи пред всички. Затова Деканса се обърна към единствения си друг спасител. Клиентът на Джим. От мястото си не можех да кажа дали на лицето на онзи се изписа нещо. Може би кимна. Може би само така ми се е сторило.

— Аз… просто не… тоест…

Джим пристъпи три крачки напред.

— Да се върнем назад — каза той. — Когато започнахме преди няколко минути, ви попитах за псевдоними. Представяли ли сте се някога под псевдоним, сър?

Деканса погледна китките си. Бяха бледи — напоследък беше прекарал много време между четири стени. И се очертаваше да прекара още повече.

— Да.

— Имали сте псевдоним?

— Да.

Джим пристъпи още една крачка напред.

— Какъв, сър?

Деканса отново погледна масата на защитата, след което се фокусира върху чашата вода. Ако свидетелствата му при прекия разпит са имали нещо общо с показанията, които беше правил в хотел „Уестчестър“, беше прекарал значителна част от сутринта да описва пред съдебните заседатели как Лорка се е справял с враговете си. Методите за комуникация на Лорка бяха барокови. Започвал с тежки инструменти и тиксо и продължавал с торби със скорпиони и сандъци с подходящи размери. Но всичките му послания завършвали по един и същи начин — с труп без крайници, горящ във варел, докато някой нископоставен тип поддържа огъня и добавя гориво, докато не остане нищо. Деканса знаеше, защото бе участвал на всеки етап от процеса.

Сега, в реално време, буквално виждах как Деканса мисли. Намар не знаеше, че жена му и синът му са живи. Никой не ги защитаваше. Можеше да се придържа към версията си, след което щеше да има надпревара до Ийгъл Пас. Хората на Лорка срещу федералните. Джим със сърдечния си южняшки маниер предлагаше на Деканса прост избор. Да коленичи и да си сложи главата на дръвника още сега и да спаси жена си и детето си. Или да премълчи истината и да рискува.

Неговият живот за техните.

— Какъв псевдоним използвахте, господине? — отново попита Джим.

— Лорка.

— Бихте ли го повторили? — подкани го Джим. — Казахте го толкова тихо, че не съм сигурен, че възхитителната ни съдебна стенографка ви е чула.

Деканса не вдигна очи. Не искаше да вижда Намар и не искаше никой да вижда него как гледа към масата на защитата.

— Лорка — повтори той, този път малко по-силно.

Чух последния отговор на Деканса на излизане. Зад мен Джим говореше отново. Отворих вратата на залата. От коридора нахлу хладен въздух.

— Защо не изслушаме отново показанията? — казваше Джим. — Да се върнем двайсет минути назад, когато посочихте клиента ми…

Докато прекрачвах прага, погледнах назад. Агент Уайт отново се беше обърнал. Късо подстригана бяла коса, зачервен от уиски нос. Остри черни очи. Гледаше ме, докато вратата се затвори.