Частен детектив

12.

Нямах намерение да се връщам в къщата на Клеър. Бях почистил толкова добре, колкото можех, и си бях тръгнал с всичко, което бях донесъл със себе си. Бях взел последните й пет тетрадки и ключовете от ненадписания плик, който бях намерил в бюрото й.

Сега седях в бара на летището, загледан в недокоснатата си бира. Имах идея за ключовете. Оливия Грейвсенд беше казала, че фамилията й открай време уважава стойността на недвижимите имоти. Клеър несъмнено беше чувала това от съвсем малка. Така че имаше възможност след завръщането си в Калифорния от „Харвард“ да е решила, че трябва да има къде да се установи. Разполагала е с пари. И може би е искала свое собствено място. В края на краищата, човек никога не е истински сам в хотелска стая. Нещата ти никога не са на абсолютно сигурно място. Клеър е пътувала достатъчно много, за да знае това.

Чух повикване за полета ми. Изпих набързо бирата си и тръгнах към изхода.

Кацнах в Сан Франциско преди мръкване и взех такси до Юниън Скуеър. Не исках да се прибирам у дома. И ако Уайт беше сложил бръмбари в апартамента ми, сигурно беше направил същото и в офиса. Още не бях сложил алармена система на работното си място, така че нямаше начин да знам дали е бил там.

Обадих се на Джим от платен телефон в хотел и го открих на работното му място.

— Господин адвокат. Пихте ли кафе?

— Обикновено не пия след три следобед, защото после не мога да заспя.

— Тогава можеш да си вземеш без кофеин. Важно е.

— Добре.

Джим вече беше в автосервиза, когато пристигнах. На бюрото пред него имаше две картонени чашки кафе.

— Как мина с госпожа Грейвсенд? — попита той.

— Чудесно. Желязната кучка ти праща много поздрави.

— Значи е чувала прозвището?

— Пази си гърба — казах аз и той сви рамене. Не му пукаше особено, че може да си спечели враг в лицето на Оливия Грейвсенд, ако не се брояха доходите. — Но не затова съм тук.

— А заради Лорка ли?

— Там може да има проблем.

— Няма проблем. Прекратиха делото вчера. Какво друго да направят, след като Деканса си призна? Следващата седмица ще подадат иск срещу клиента ми за укрити данъци и това ще е всичко.

— Агент Уайт е бил в апартамента ми снощи и е сложил бръмбари.

— Уайт ли?

— Сигурен съм.

Показах му снимката от алармената ми инсталация.

— Няма лице. Не можеш да видиш нищо. Откъде си сигурен, че е Уайт?

— Имам предчувствие — казах аз. Протегнах ръка. — Дай ми го. Искам да ти покажа още нещо.

Той ми върна телефона и влязох в галерията с фотографии. Отворих снимката на мъжа, когото бях убил. Не я бях поглеждал, откакто я направих. Лицето му беше бяло като платно и причината за това беше очевидна. Вратът му беше целият в кръв, раната от ножа се виждаше заради начина, по който беше обърната главата му. Обърнах телефона така, че Джим да вижда екрана.

— Като представител на Лорка и приятели си виждал много снимки на мутри. Нали?

— Естествено.

— И сигурно си виждал фотоалбуми на федералните информатори. Хора по Програмата за защита на свидетели. Неща, които си събрал с помощта на източници като мен. И които си получил от клиенти.

Джим се съгласи с леко кимане.

— Кажи ми тогава това — казах аз и му подадох телефона. — Виждал ли си този тип?

Той погледна снимката. Видях как очите му се движат насам-натам, докато умът му работи. После чукна два пъти екрана, изключи телефона и ми го върна.

— Изтри ли я? — попитах аз.

— Не я искаш — отвърна той. — Повярвай ми. Но къде си се сдобил с нея?

— Няма значение. И имах въпрос, от който току-що се опита да се измъкнеш. Познаваш ли го, или не?

— Ти ли я направи?

— Познаваш го, нали?

— Не мога да ти кажа, без да наруша правото на неприкосновеност.

— Което означава да — казах аз. — Познаваш го.

— Мъртъв ли е? — попита Джим. Той махна капачката на чашата си и сръбна от кафето. — Най-добре ще е да е мъртъв.

— Кой е той?

Джим не отговори и аз повторих въпроса. Той сложи капачката обратно и стана. Столът му се плъзна назад на ръждивите колелца. Джим прокара длан по палтото си, за да махне дъждовните капки.

— Лий, съветът ми към теб е съвсем прост — каза той. — Ако наистина мислеше да се махнеш от града, идеята е добра. Иди да половиш риба в Ла Пас.

— Ами госпожа Грейвсенд?

— Забрави за нея — каза той. — Замини на юг. Още тази нощ.

— Майната й на твоята неприкосновеност — казах аз и също се изправих. Разхлабих вратовръзката и разкопчах ризата си, за да може да види синините по гърлото ми. — Зная какво искат да ми сторят и мога да се оправя с тях. Просто искам да знам кои са те.

— Значи е мъртъв? — попита Джим.

Кимнах.

Не исках да го казвам на глас дори тук, където двамата си говорехме за абсолютно всичко. Но онзи тип беше мъртъв. И в момента, ако носеше изобщо нещо по себе си, то беше етикет на палеца на крака.

— Браво на теб — рече Джим. — Но има и други. Така че замини на юг. И не ми се обаждай известно време.

Той излезе от офиса и прекоси гаража. Видях през покритото с паяжини стъкло как телефонът му светва, докато го вдига към ухото си. Обаждаше се на шофьора си да го чака отпред. Дадох му пет минути и също излязох. Улицата беше оживена, а не изгарях от желание да ме виждат. Извиках такси по телефона и му казах да ме откара в Китайския квартал. Не желаех да се прибирам у дома, но исках поне да погледна прозорците, докато минаваме покрай апартамента.

Накрая се озовах в евтин хотел в Норт Бийч. От Китайския квартал взех трамвай, после такси до Фишърманс Уорф и накрая се върнах пеша до хотела, където платих в брой за стаята. Леглото не беше по-голямо от нар, стените бяха тънки като хартия, а съседите ми германци се бяха отдали на страстна любов. Не ми пукаше. Измих зъбите си с четката от комплекта, който бях купил на идване, взех душ и изгасих лампата. Легнах на леглото и се загледах в светлината на уличните лампи по тавана. Заспах много преди съседите.

И се събудих много преди всички останали в хотела.

Първата ми работа беше да взема телефона и да прегледам „Глоуб“, а после и „Кроникъл“. Нямаше нищо за мъжа, когото бях убил, нито за Клеър. Имаше съвсем кратка статия за Лорка. Властите доброволно се отказвали от преследването на клиента на Джим и повдигнали едно-единствено обвинение: укриване на данъци. Не се казваше нищо за мен.

Слязох на рецепцията, платих за още една нощ и поисках паролата на безжичния рутер. После отидох до съседния магазин и си купих чорапи, бельо и няколко потника. Можех да изкарам още един ден с тези панталони и бостънската риза, но след това щеше да ми се наложи да се прибера у дома.

Преоблякох се и взех трамвая от Норт Бийч за Ноб Хил. Слязох при „Пауъл енд Маркет“, качих се на ескалатора и хванах първия скоростен влак до гарата в административния център. Ако Клеър беше купила жилище в Сан Франциско, нотариалният акт трябваше да е публичен документ, запазен на микрофилм и архивиран в регистъра на Градския съвет. Намирането му трябваше да стане само с въвеждането на името й в терминал, научаването на номера на микрофилма и поискването му. Стига да беше купила жилището на свое име. Ако го беше взела чрез холдингова компания, никога нямаше да го намеря, тъй като нямаше да знам какво име да търся. И всичко това, ако изобщо е купувала жилище, при това в Сан Франциско.

Но Клеър не беше Деканса или Лорка. Тя беше двайсетгодишно момиче. Макар да е станала потайна през последните шест месеца от живота си, заблудата не е била част от природата й. Излязох от гарата пред Градския съвет, пробих си път през тълпа протестиращи пред мраморните стъпала и влязох.

Дежурната архивистка ми махна, когато влязох в зала 190.

— Лий — каза тя. — Хао дзиу бу дзиен.4

— Мей, отдавна не сме се виждали — отвърнах аз. — Бях зает. Ти как си?

— Заета, но не в момента. Имаш ли нужда от нещо?

— Търся документ за покупка на имот. На името на Клеър Грейвсенд.

Мей седеше зад гише, но имаше терминал пред себе си. Тя въведе името и ме погледна.

— Продавач или купувач?

— Купувач — казах аз. — И сделката би трябвало да е сключена неотдавна. В рамките на последните две години, но най-вероятно през последните шест месеца.

— Добре — каза тя. Чукна клавиш и погледна екрана. — Секунда.

Взе един лист и си записа номер, после се обърна и влезе в архива. Наведох се да прочета резултата от търсенето на екрана.

Мей излезе от архива с ролка микрофилми, вероятно номер К919, и я остави на гишето.

— Изображение девет пет шест — каза тя. Машините за микрофилми бяха зад мен и в момента всички бяха свободни. — Или ако имаш време, мога да ти го разпечатам.

— Разбира се — казах аз. — Чудесно.

Пет минути по-късно излязох с копие от документа за собственост на Клеър. Седнах на стъпалата пред Градския съвет и го прочетох. Цената на покупката беше скрита по обичайния начин — тя щяла да плати десет долара и остатъка, за който са се разбрали двете страни. Имотът нямаше утежнения и плащането било извършено е пари в брой. Тя се сдобила с мястото веднага и имотът беше само на нейно име.

Адресът беше на Бейкър Стрийт. Потърсих го на картата на телефона си. Къщата се намираше на една пресечка от „Пресидио“, недалеч от началото на Бейкър Стрийт Стеърс. Иначе казано, Клеър се бе разделила със значителна част от парите, получени по случай пълнолетието й. Това беше квартал с имения по склоновете. Улиците се криеха в сенките на кипариси, ухаеха на евкалипт и човек можеше да види Голдън Гейт, издигащ се зад „Пресидио“. Сгънах документа и го прибрах в джоба си. После извиках такси и слязох да го посрещна на Полк Стрийт.

Казах на шофьора да ме откара до горния край на Лайън Стрийт Степс. Не исках да му давам адреса на Клеър. След случилото се последния път, когато влязох в нейна къща, исках да сведа очевидците до минимум. Засега Мей беше единствената, която имаше някаква идея накъде съм тръгнал.

Когато слязох от колата, отидох до парапета и погледнах надолу. Стъпалата се спускаха от „Бродуей“ до „Валехо“ на две дълги ленти, по средата на които имаше каменен павилион. Половин дузина бегачи се изкачваха нагоре към мен. Аз бях единственият наоколо без анцуг в ярък цвят и слушалки. Тръгнах надолу към „Валехо“, завих надясно и извървях една пресечка до Бейкър Стрийт. Къщата на Клеър беше надолу по склона, от лявата страна. Четириетажна, с дървен балкон, опасващ последния етаж. Горните етажи бяха от секвоя, но приземният беше каменен. От двете страни на входа се издигаха колони.

Това беше единствената къща в квартала без саксии, цветни лехи или старателно поддържани дръвчета покрай тротоара. Сградата беше в добро състояние, но очевидно никой не бе полагал прекалени грижи за нея. Клеър е била твърде потайна за домашни прислужници и прекалено заета, за да работи по двора.

Спуснах се до къщата и изкачих трите стъпала до вратата. Не натиснах звънеца, нито използвах бронзовото чукче. Извадих по-големия ключ и го пъхнах в ключалката. Той влезе лесно и когато опитах, се завъртя съвсем леко. Резето се дръпна и аз отворих вратата.

Антрето миришеше така, сякаш само преди пет минути през него е минала жена. Лек парфюм, намек за лосион. Едва доловими. И после ги изгубих. Събух обувките си и намерих кухнята. Плотовете бяха празни. В кошчето за боклук имаше сложена торба. Вдигнах капака и видях празна купичка нудълс, смачкана салфетка и използвани пръчици. Под тях имаше рекламна поща с клеймо от деня преди Клеър да умре.

Но аз продължавах да си мисля за Бостън и за последния път, когато бях претърсвал къща на Клеър. Тогава бях разполагал с двайсет секунди да намеря оръжие и това ме беше спасило.

Първия път бях изкарал късмет и предупрежденията на Джим още бяха свежи като синините по врата ми. Извадих телефона си и го изключих. После започнах да претърсвам чекмеджетата в кухнята. Бяха почти празни, но намерих едно с основните неща — прибори, шпатули, евтин на вид готварски нож. Клеър не беше дошла тук да си играе на домакиня. Беше взела минималното, е което да се оправя, може би с едно отскачане до Грант Авеню и магазините за домакински пособия в Китайския квартал.

Взех ножа и тръгнах да изследвам останалата част от къщата.

Дневната беше обзаведена, всичко беше покрито с бели чаршафи. Същото се отнасяше за официалната трапезария, която гледаше към Бейкър Стрийт. Масата беше покрита, както и всички столове с високи облегалки.

Според документа за собственост Клеър беше купила къщата от агенция за недвижими имоти. Продавачите явно бяха оставили мебелите и всичко друго. Което ми напомни, че трябва да кажа на Оливия за къщата. Ако не можех да направя друго за нея, посочването на нови активи щеше да бъде нещо. Мислех си за това — как да проследя източника на парите, така че Оливия да може да си върне остатъка от двайсетте милиона — когато се качих горе и отворих първата попаднала ми врата.

Оказа се стая за гости. До леглото имаше стол, а на него — чифт тесни джинси. На облегалката беше преметната черна тениска. На пода до малък куфар видях чифт сандали. Леглото беше застлано с дебела завивка. Проследих извивките под нея до русата коса на възглавницата и видях нещо, което явно изтръгна някакъв звук от мен — ахване или неволно изпусната дума — и това я събуди.

Клеър Грейвсенд седна и отметна завивката настрани. Разтърка слепоочия, без да отваря очи.

Беше само по сутиен и гащета. Това означаваше, че когато спусна крака на пода и се наведе напред да се протегне, можех да видя двойките белези покрай гръбнака й. Сякаш някой я е притиснал към земята и е гасил пури в кожата й. Кутия след кутия.

Тя беше. Не можеше да е някой друг. Нейното лице, нейното лице, нейната коса. А сега и белезите.

Клеър Грейвсенд.

Бях я открил на Търк Стрийт, бях докоснал гърлото й и не бях намерил пулс. Никога не бих могъл да забравя снимките от аутопсията — тялото й от всеки ъгъл, голо, измито с маркуч и положено върху стоманена маса. Фотографиращият беше документирал всичко. Разрязан гръден кош, обелена настрани кожа. Отворен череп, мозъкът й поставен върху кантар, показващ хиляда и триста грама.

А сега тя поглеждаше нагоре. Погледът й срещна моя.

Тя дръпна завивката до шията си. Когато се разнесе, писъкът й беше така пронизителен, че едва не изпуснах ножа. Влязох в стаята и затворих с крак вратата. Клекнах и оставих ножа зад себе си — така, че да не го вижда и да мога да го сграбча при нужда.

— Клеър — казах аз. — Клеър, всичко е наред.

Тя обаче продължи да пищи.

13.

— КЛЕЪР!

За трети път казах името й и то сякаш най-сетне достигна до нея.

Цели пет секунди двамата само се взирахме един в друг. Тя беше спряла да пищи, което беше истинска благословия. Къщата беше голяма, прозорците вероятно бяха с двоен стъклопакет. Но все пак не се намирахме на пресечка на Бейкър Стрийт, където от жените се очаква да пищят с пълно гърло в къщите. Поне не на глас.

— Клеър е мъртва — прошепна тя.

— Тогава коя си ти?

— Мадлин.

— Грейвсенд?

Тя поклати глава.

— Адеър — рече тя. — Мадлин Адеър.

Трябваше да казва истината. Независимо какво си бях помислил в шока си, щом я видях, съдебният лекар беше идентифицирал тялото на Клеър по пръстови отпечатъци. Калифорния ги държеше в регистър заедно с всяко заявление за шофьорска книжка. Нямаше съмнение, че момичето, което бях видял на Търк Стрийт, е Клеър Грейвсенд. По този въпрос просто не можеше да има спор. Невъзможно беше да се приеме също, че е се е върнала от оня свят.

— Какво си ти? — попитах. — Нейна близначка?

— Не знам — отвърна тя. После поклати глава. — Трудно е за обяснение.

— Разполагам с целия ден.

— Не и докато съм в този вид — каза тя.

Изчаках отвън до вратата, докато тя се облече. Преди да изляза, й бях обяснил съвсем накратко кой съм и защо съм успял да вляза в къщата на Клеър — частен детектив, нает от Оливия Грейвсенд, която ми е дала ключовете.

Докато стоях в коридора, се сетих, че съм оставил ножа в стаята. Все още не бях съвсем на себе си и действах според презумпцията, че жената в стаята за гости не може да представлява проблем, защото е точно копие на Клеър. Но това не можеше да е достатъчна причина. Никога не бях виждал Клеър жива — само онзи път на Търк Стрийт, а после на снимките от аутопсията. Все пак бях готов да се обзаложа, че Мадлин Адеър би могла да заблуди всеки, включително и Оливия Грейвсенд. Това щеше да бъде номер за двеста милиона, стига истинската Клеър Грейвсенд да не й се изпречи на пътя. Мадлин би могла да има всички причини да убие Клеър, но да остави мъртвото тяло на наследницата на улицата беше лишено от всякаква логика, ако планът е бил да заеме мястото й.

Разполагах с по-малко от минута да мисля върху това, докато Мадлин се пъха в джинсите, навлича тениската и обува сандалите си. Вратата се отвори и тя излезе. Държеше ножа в дясната си ръка, с острието надолу до бедрото си. Беше преметнала през рамото си дръжка на кожена чанта и бе прибрала косата си с поставени напречно абаносови игли. Когато се обърна да затвори вратата, видях белезите отзад на шията й.

— Била си в Бостън — казах аз. — В деня на смъртта на Клеър си отишла при къщата й и си чукала на вратата.

— Видели сте ме?

— Да слезем долу — предложих аз. — Можем да поговорим в кухнята.

Тя кимна, но не помръдна. Чакаше аз да тръгна пръв, за да не бъда зад нея по стълбите. Тръгнах и тя ме последва. Ако искаше, спокойно можеше да ме сграбчи за косата, да дръпне главата ми назад и да ми пререже гърлото. Но когато стигнахме кухнята, бях все още жив.

Придърпах един висок стол и седнах при плота с ръце пред себе си. Тя застана от другата страна на печката. Зад нея беше пералното помещение и задната врата. Дървени стъпала водеха към малка градина. Мадлин нито за миг не откъсваше поглед от мен, докато отстъпваше през пералното към вратата. Отключи я и я отвори. Но не се обърна и не побягна. Просто искаше път за бягство, ако й се наложи. После се върна в кухнята и застана от другата страна на плота с нож в ръка.

— Благодаря, че остана — казах аз.

Тя отговори с леко кимане, но не каза нищо.

— Просто се опитвам да разбера какво се е случило с Клеър — казах аз. — И двамата искаме едно и също.

— Може би.

— Откога познаваш Клеър?

— От две години. Запознахме се веднага след като тя се премести в Бостън.

— Как се запознахте?

Мадлин прехвърли ножа в лявата си ръка и го постави върху каменния плот. През отворената задна врата можех да чуя песните на птиците в градината.

— Работя в книжарница „Харвард“ — каза тя. През цялото време ме гледаше право в очите. Нейните бяха светлосиви, точно като на Клеър. — Преди две години тя се появи пред бюрото ми и попита къде може да намери Оливър Сакс. Погледнахме се една друга и решихме, че е най-добре да си вземем по едно питие.

Тя говореше с ясно изразен акцент от Средния запад. Може и да беше дошла в Сан Франциско от Бостън, но бях готов да се обзаложа, че преди това е живяла в Минесота. Така или иначе, изобщо не говореше като Оливия Грейвсенд, чийто неуловим акцент ме караше да си мисля за янки от Кънектикът, отгледан някъде в околностите на Гстад5.

— И ти ли си студентка? — попитах аз.

— Когато се срещнахме бях, но завърших преди година. „Емерсън“, не „Харвард“.

— По-голяма ли си от нея?

— С три години, доколкото можехме да кажем.

— Това не е висша математика — посочих аз. — Вземаш твоя рожден ден и вадиш от него нейния. Тя е родена на двайсет и девети декември…

— Казах ви, трудно е за обяснение. Зарови ли се човек в подобни неща — кога и къде сме родени — и става шантаво.

— Не разбирам.

— Аз също — рече Мадлин. Със свободната си ръка тя разтриваше усърдно лакътя си и забиваше пръсти в него, сякаш се мъчеше да достигне толкова дълбоко, колкото болката, която изпитва. — Но мисля, че Клеър го беше изяснила. Тя ми прати по пощата билет и ключ за тази къща. Каза, че трябвало да поговорим. Получих писмото в деня, в който е умряла. Видях снимката й онлайн и не знаех какво става. Отидох в дома й — в къщата на Бийкън Хил в Бостън — и се опитах да вляза. Но нея я нямаше. Още си мислех, че може да е някаква грешка.

— Мислила си, че не е тя ли?

— Щом ни има нас двете, защо да няма и трета? — каза Мадлин, сякаш въпросът й обясняваше всичко. — Затова дойдох в Сан Франциско, но тя така и не се появи. Трябваше да приема, че снимката е на Клеър. А не на някоя трета, четвърта или която е там.

Мадлин явно е летяла насам, докато разговарях с детегледачката, която я беше видяла да чука на вратата на Клеър. А докато съм следвал кървавата диря през парка, за да намеря мъжа, когото убих, тя е била в тази къща и е чакала жена, която така и не се е появила.

— Защо поиска да дойдеш? — попитах аз. — Какво пишеше в писмото?

— Вече ви казах. Искаше да поговорим. Реших, че най-сетне е открила нещо. Но още не зная какво.

— Да се върнем назад — казах аз. — Това е лишено от всякакъв смисъл.

— Казах ви, нищо около нас няма смисъл.

— Значи сте се срещнали в книжарница, погледнали сте се и сте решили да отидете да пийнете — казах аз.

— Вие какво щяхте да направите, ако вдигнете очи и видите двойника си?

Сигурен бях, че щях да ида да пийна нещо. Но може би нямаше да поканя двойника си. Да пиеш със самия себе си ми се струва смущаващо.

— За какво разговаряхте? — попитах аз.

— Намерихме си едно тихо място — каза Мадлин. — Където можем да останем насаме. Първата й работа беше да дръпне косата си и да ми покаже белезите. Вече беше видяла моите. Никога не съм се опитвала да ги крия, но тя го правеше.

Помислих си за начина, по който ме беше отрязала Оливия Грейвсенд в момента, в който споменах за белезите.

— Майка й се срамуваше от тях — казах аз. — И тя явно го е прихванала от нея.

— И затова ги криеше — рече Мадлин. — Първо заради майка си, а после й е станало втора природа.

— Какво ти каза за тях? — попитах аз.

— Нищо не ми е казвала. Попита ме аз какво знам. Искаше да знае как съм ги получила.

— И ти какво й каза?

— Същото, което казвам на всеки, който ме попита — отвърна Мадлин. — Че винаги съм ги имала. Първия път, когато взех ръчно огледало да си видя гърба в банята, те бяха там.

— Но родителите ти…

— Израснах в приемни семейства — каза Мадлин. — Първо в Сиатъл, после в Сейнт Пол. Родителите ми ме осиновиха, когато бях на осем. Питайте ги и ще ви кажат, че аз знам за белезите повече от тях. А аз не знам нищо.

— Тогава коя си всъщност? — попитах аз.

— Ако Клеър беше жива, бихте могли да я попитате същото. Или да питате майка й. Нали не мислите сериозно, че Оливия Грейвсенд е родила Клеър? Тя не го вярваше.

Мадлин беше права, разбира се. Бях забелязал външната разлика, но не бях повдигнал въпроса. Оливия Грейвсенд изобщо не приличаше на дъщеря си. Беше по-дребна, с по-остър нос. Оливия имаше тъмната коса на фамилията Грейвсенд. Бях видял портретите в две техни имения и черната коса беше характерен белег на рода им, който можеше да се проследи назад във времето до XVIII век. Оливия ми беше казала, че не се е омъжвала за бащата на Клеър и че Клеър никога не го е познавала. И двете твърдения биха могли да са верни, макар и доста заблуждаващи. Бях приел за даденост, че Оливия е познавала бащата на дъщеря си, било то само за една нощ. Но може би и тя никога не го беше срещала.

— Ти си тази, която стои пред мен — казах аз. — Коя си?

Тя посегна със свободната си ръка към тила си. Не бях сигурен, но си помислих, че докосва един от белезите.

— Никога не ми беше пукало, докато не срещнах Клеър — каза тя. — Бях прекалено заета да свързвам двата края.

— И тя е променила това?

— Бях на двайсет и една. Достатъчно голяма, за да мога като осиновено дете да поискам от щата Вашингтон да видя оригиналния си акт за раждане. Писах на Департамента по здравеопазване. Имах пълното право да науча, стига родителите ми да не са пожелали изрично да останат анонимни.

— И какво стана?

— Получих акта — каза тя. — В него като място на раждане и местожителство беше записана католическата църква „Сейнт Джон“ в Якима. А там, където трябваше да са имената на родителите ми, пишеше „подхвърлено дете“.

— Била си изоставена в църква.

— Пишеше, че съм родена на трийсет и първи октомври деветдесет и шеста — каза Мадлин. — Но актът е бил издаден на трийсет и първи октомври деветдесет и девета. Което означава, че здравният служител просто е предположил, че съм на три, и го е записал.

— Какъв здравен служител?

— Такъв е законът във Вашингтон — каза тя. — Ако някой намери подхвърлено дете, трябва да се обади в полицията. Тя води детето при местния здравен служител, който да определи приблизително датата на раждане. И после съставя акт за раждане.

— Кой те е кръстил Мадлин?

— Здравният служител, пак според закона — отвърна тя. — Може да ме е кръстил на майка си. Когато са ме осиновили, ми бил издаден друг акт за раждане. Станала съм Мадлин Адеър. Но преди това съм била Мадлин Сейнт Джон.

— На църквата, в която са те намерили.

Тя кимна.

— Нищо от това ли не помниш? — попитах аз.

— Нищо — потвърди тя. — Поне нищо конкретно. Помня как седя на легло и гледам синя завеса, а до мен някаква жена седи на стол и знам, че е късно през нощта. Би трябвало да съм заспала, а не бях, а през завесата непрекъснато влизаха и излизаха хора. Бях уплашена и си помислих, че може да ми има нещо.

— Болница? — предположих аз. — Където са те завели веднага след църквата?

— Предполагам.

— Нещо друго?

— Помня как се возя в кола. Мисля, че ми е било първото возене. Или може би за първи път виждах кола. Беше нощ, по предното стъкло се размазваха буболечки и всичко беше много бързо.

— Но не знаеш кой е карал?

Тя поклати глава.

— Знаете ли колко пъти съм се опитвала да си спомня онова лице? Колко пъти се напивах в гимназията, лягах на пода, гледах как таванът се върти над мен и си мислех, че може би този път ще си спомня?

— Досещам се.

— Клеър се опита да ми помогне. Да размърда паметта ми. Веднъж мина през апартамента ми да ме вземе. В три посред нощ започна да чука на вратата, докато не ме събуди. Замъкна ме долу и ме качи в колата си, след което потегли извън града в гората. Беше пролет и тя караше по някакъв второстепенен път с много завои, който следваше поток. Движехме се бързо, така че майските бръмбари да се блъскат в стъклото. Заплаках, защото не можех да си спомня, а знаех колко много иска да ми помогне тя.

— Ами самата Клеър? — попитах аз. — Тя има ли акт за раждане?

Мадлин кимна и отново започна да разтрива лакътя си.

— Горе имам копие — рече тя. — В куфара ми. В него пише, че е родена на двайсет и девети декември деветдесет и девета. В Сейнт Томас.

— На Вирджинските острови?

— Да.

— И тя ли е подхвърлено дете?

— Не и според акта за раждане — каза Мадлин. — В него като майка е записана Оливия Грейвсенд. Бащата е неизвестен.

Ако всичко казано от нея беше истина, три години след като тя се е появила в църквата в Якима, Оливия е отишла на Карибите и е родила момиченце, което е изглеждало точно като Мадлин. Включително с белезите. Опитах се да си представя как бременна милиардерка, способна да си избере всяка болница, ще замине за Карибите, за да роди детето си.

— Никога не съм се срещала с Оливия Грейвсенд — каза Мадлин. — Но съм виждала нейна снимка. Какво мислите?

Не отговорих. Трябваше да защитавам клиента си. Онова, което си мислех за нея, си беше моя работа и нещата бяха само между нас двамата.

— Ами Клеър? — попитах аз. — Ако тя не е кръвна роднина на Оливия, вие двете роднини ли сте?

— Мислехме си, че е нещо повече — каза Мадлин. — В деня, в който се срещнахме, отидохме от бара в къщата й и си поръчахме ДНК тест за родство. Комплектите пристигнаха след три дни и тя ми се обади. Взехме проби една пред друга и ги пратихме по „Федекс“. Седмица по-късно получихме резултатите. Оказа се, че сме еднакви.

— Еднакви?

— Лабораторията сравнила седемстотин хиляди гена от двете проби. Всички съвпадат.

— Какво означава това?

— Че сме еднакви — каза Мадлин. — Еднояйчни близначки. Една яйцеклетка, оплодена от един сперматозоид. После зиготата се разделила на две и така сме се появили ние — напълно еднакви.

— Но това е невъзможно. Не и ако ти си три години по-голяма от Клеър.

Мадлин започна да клати глава, преди още да съм завършил първото изречение.

— Можеш да замразиш ембрионите — каза тя. — Можеш да ги държиш в лед години наред. Десетилетия. И после да ги имплантираш. Така че може да сме започнали от една и съща зигота. Но аз съм била имплантирана първа. Клеър е останала във фризера. Може да сме били родени от една и съща жена или от различни. От сурогатни майки.

Вгледах се в нея. Тя стоеше срещу мен с една ръка на хълбока и почукваше с острието на ножа върху плота. Гледаше ме право в очите.

— Не се майтапиш, нали? — попитах аз. — Проучили сте всичко това. И наистина сте го повярвали.

— Нали ви казах — отвърна Мадлин. — Всичко около нас е сложно.

Не можех да не се съглася с думите й. Тя определено усложняваше живота ми. Исках да проверя това, което ми беше казала, което означаваше да прекарам часове с телефона и пред някой компютър. Исках да отида в Кармел и да говоря с Оливия Грейвсенд. Не исках да правя тези неща, докато Мадлин наднича над рамото ми. Но в същото време не можех да я оставя сама. Можеше да избяга, което щеше да е по-лошо, отколкото да е наоколо.