Частен детектив

27.

Извървях целия път до станцията на скоростния влак на Пауъл Стрийт, преди да намеря работещ уличен телефон. Нямаше телефонен указател, така че се наложи да набера централата, за да получа номера на „Мишън Аплайънс“. Записах си го, звъннах и попаднах на чичото на Илайджа, който ми каза, че племенника му го няма. Това не ме изненада, тъй като Илайджа седеше в микробуса на Бейкър Стрийт и наблюдаваше къщата на Клеър Грейвсенд по моя поръчка. Чичото най-накрая се съгласи да ми даде номера на мобилния му телефон.

Илайджа вдигна на първото позвъняване.

— Да?

— Кроу е.

— Всеки път ми се обаждаш от различен номер.

— Нещата се усложниха — казах аз. — Някакви проблеми около къщата?

— Някакъв тип дойде към шест сутринта и позвъни на вратата. Никой не му отвори и той си тръгна. Една кола чакаше в долния край на улицата. Той се качи в нея и потеглиха.

— Проследи ли го?

— Не, защото само позвъни на вратата. Ако бях тръгнал след него, щях да оставя къщата без надзор. А и той не беше направил нищо.

— Добре — казах аз. — Правилно решение. Как изглеждаше онзи?

— Бял тип. Висок метър и осемдесет. Късо подстригана коса.

— Рус?

— Да.

— Още ли си в микробуса?

— Да.

— Промяна в плановете, двойно заплащане. Можеш ли да ме вземеш от Осма и „Маркет“ по обед?

— Да прибера ли дрона, или да го оставя на място?

— Прибери го.

Затворих и се спуснах под земята. Взех влака до административния център. Трябваше да проверя контрола на въздушния трафик. Несъмнено имаше хора, които следят всяко нещо в небето и си водят записи. Трябваше само да разбера кои са и къде работят, но нямах телефон и се налагаше да го направя по старомодния начин. Излязох от станцията и влязох в библиотеката. Половин час по-късно разполагах с информацията. Двамата с Илайджа трябваше да отидем в Ранчо Кордова край Сакраменто. И някъде по пътя трябваше да измисля свестен предлог за посещението си. Нещо достатъчно приемливо, че да ми даде достъп до федерален обект с ограничен достъп, или толкова убедително, че хората вътре да се почувстват длъжни да ми помогнат. Нямах време за бюрократични глупости. Нуждаех се от помощ и тя трябваше да пристигне в мига, в който стигна там.

В дванайсет и една минута очукан микробус на „Мишън Аплайънс“ спря пред мен и аз се качих. Погледнах отзад. Видях спален чувал, два монитора, слушалки, свързани към насочен микрофон, и хладилна чанта.

— Имаш ли нещо за ядене в хладилната чанта?

— Само „Ред Бул“.

— След като излезем от града, спри при някое заведение за бързо хранене.

Илайджа ме погледна. Ако видът ми го беше накарал да се замисли отново дали е разумно да работи за мен, не го показа.

— Сигурен ли си, че можеш да ядеш?

— Смятам да опитам.

— Къде отиваме?

— В ТРАКОН, Северна Калифорния — казах аз. — Ранчо Кордова до Сакраменто.

— Ранчо Кордова. Там са складовете за отпадъци. Какво означава онова „тракам“?

— ТРАКОН. Радар. Въздушен контрол на по-голямата част от Северна Калифорния.

— И това ли е за момичето, дето е скочило? Или работим по друг случай?

Разказах му всичко. Щях да се нуждая от помощта му от тук нататък, така че беше редно да е наясно и да реши доколко е склонен да участва. Разказът ми се получи по-дълъг от онзи, който беше чула Джулиет, защото вече разполагах с повече факти. Със заключението на човека от НКБД за пораженията върху ролс-ройса и обувката, която видях от покрива на „Рефюджио“.

Когато стигнах до края, бяхме подминали Оклънд и Ричмънд и пътувахме към Вакавил по междущатската магистрала 80. Илайджа размишляваше върху разказа ми. Кимна веднъж. Беше дежурил на улицата достатъчно дълго, че да си отгледа зачатък на брада.

— Контролът на въздушния трафик изглежда логично място.

— Мислиш ли?

— Трябва да е паднала от самолет — каза Илайджа. — Приятелят ти Чанг е бил на прав път, но не е знаел за обувката на покрива.

— Видели са я в Мендосино в два или три след полунощ. Чанг не знаеше и това.

Без да вдига дясната си ръка от волана, Илайджа посочи група заведения за бързо хранене преди един надлез.

— Какво ще кажеш за тези?

— Бива.

Докато чакахме на опашката, взех телефона на Илайджа и се опитах да се обадя на Оливия Грейвсенд. Направих три погрешни опита, докато налучкам верния номер.

— Имение Грейвсенд.

— Господин Ричардс — казах аз. — Кроу се обажда.

— Нов ден, нов телефон. От доста време не сме ви чували.

— Обичам да съм в движение — казах аз. — Можете ли да ме свържете с госпожа Грейвсенд?

— Момент.

— Разбира се.

Илайджа ме сръчка с лакът и вдигнах очи. Бяхме стигнали до касата. Млада жена се навеждаше през прозореца и гледаше към Илайджа, но говореше с някой друг в микрофона си. Дадох на Илайджа двайсетачка.

— Кроу?

— Добър ден — казах аз. — Съжалявам, че дълго време не се обадих.

— Трудности ли имахте?

— Да и не.

— Започнете с трудностите.

— Някой е влизал в апартамента ми, офисът ми е преобърнат нагоре с краката. Изгубих колата си, портфейла, компютъра и телефона — казах аз. Бях изгубил и близначката на мъртвата й дъщеря, но не бях готов да отварям тази тема. — Някой се опита да счупи главата ми и стреля два пъти по мен. Наложи се да се обадя на бившата си жена в три сутринта и да заема пари от нея, за да си купя дрехи, които не са целите в кръв.

— Добре — каза Оливия. — Доколкото разбирам, стигнали сте до нещо.

— Да. Ще ви разкажа, когато се срещнем лично. Точно сега обаче се нуждая от услуга.

— Каква услуга?

— Да използвате влиянието си.

— И какво да направя?

— Познавате ли някого от Федералната въздушна администрация?

— Не.

— Ами от „Вътрешна сигурност“?

— Най-добре ми кажете какво ви трябва и аз ще ви кажа какво мога да ви предложа.

— Трябва да вляза в обект за контрол на въздушния трафик.

Последва мълчание, но то не се проточи.

— Нека се обадя на една позната — каза Оливия. — Кажете ми от какво точно се нуждаете. Готова съм да записвам.

— Пътуваме към ТРАКОН, Северна Калифорния. Някой трябва да ме пусне през портала и да ми даде данните от радара на града за последната седмица. Трябват ми маршрути, височини и време на полетите, наложени върху картата на Сан Франциско.

— Нещо друго?

— Ще пристигнем с микробус на „Мишън Аплайънс“…

— Ние?

— Пътувам с колегата ми Илайджа — обясних аз. — Ще пристигнем след около час.

— В такъв случай нека се обадя — каза тя. — Ако изникне проблем, ще ви звънна.

— Момент, госпожо Грейвсенд.

— Да?

— Не е нужно да ми казвате името на познатата ви — казах аз. — Само ми кажете, че не е от ФБР, полицейско управление на Сан Франциско или от кабинета на кмета. И че не я познавам.

Списъкът на хората, на които не се доверявам, ставаше доста дълъг, но си помислих, че това е достатъчно.

— Предполагам, че ако познавахте лицето, щяхте да му се обадите лично.

Тя затвори. Оставих телефона на Илайджа на таблото, за да виждам екрана му, ако звънне отново. Той обаче остана тъмен през следващия час, а след това пристигнахме в Ранчо Кордова.

Радарната станция се намираше на открит терен до едно блато, натикана между пистите на Матър Фийлд и бъркотията от автомобилни гробища и стрелбища. Илайджа спря при портала и свали прозореца си.

Дежурният стана и излезе от кабинката на охраната.

— Господин Кроу?

— Същият.

— Директорът ви очаква — каза той. — Продължете право напред. Можете да паркирате на ВИП паркинга и той ще излезе да ви посрещне.

— Добре.

— Сложете си тези.

Той ни даде два ламинирани пропуска за посетители, пресегна се през прозореца на кабината и натисна копче, за да отвори портала. Илайджа вдигна прозореца си и потегли.

— Дамата явно има добри приятели — отбеляза той.

— Харчи добре парите си.

— Това място прилича на Форт Нокс.

Кимнах към сградата. Някакъв мъж в тъмносин костюм стоеше до стъклената врата. Той вдигна ръка за поздрав. Илайджа паркира и изгаси двигателя.

— Да вървим — казах аз.

Слязохме от микробуса и не след дълго си стискахме ръцете с директора на ТРАКОН. Той се поколеба, когато видя лепенките ми, но само за момент. После сграбчи ръката ми с двете си ръце.

— Господин Кроу? За мен е удоволствие. Аз съм Уорън Рийс. Да идем в кабинета ми. Мога да ви предоставя всичко необходимо от терминала ми. Казаха ми, че искате данни от последната седмица?

— Точно така — отговорих. — Благодаря.

Той ни поведе вътре. Подминахме детекторите на метал, прекосихме лобито от мрамор и бетон и продължихме към сърцето на сградата — огромно кръгло помещение с работни станции, подредени като спици на колело. Приличаше на контролната зала за космически мисии в Хюстън, само дето хората тук насочваха всеки самолет в Северна Калифорния, който се намираше извън зоната за контрол на кулите на летищата. Прекосихме я и се качихме по метална стълба до остъклен офис с изглед към залата долу.

Той ни даде знак да седнем на столовете срещу бюрото му, настани се и придърпа клавиатурата към себе си.

— Търся малък самолет, прелетял над Сан Франциско във вторник сутринта. Някъде между два и четири и половина.

— Лесна работа — каза той. — По това време няма много трафик.

— Най-вероятно е дошъл от север.

— Това улеснява нещата още повече.

Пръстите му полетяха над клавиатурата. Не виждах екраните, а само отраженията им в очилата му. В продължение на около минута Рийс преглеждаше файлове и архивирани данни от радарите, след което обърна единия от екраните към нас.

— Това е хеликоптер — каза той. — Виждате маршрута му — тръгнал е северно от Мендосино. Явно от частен имот, защото там няма летище. Продължил е на юг над Марин и западно от Голдън Гейт и е навлязъл в границите на Сан Франциско в три и четирийсет и девет сутринта. Това ли търсите?

— Можете ли да увеличите образа? — попитах аз. — За да видя къде над града е прелетял?

— Разбира се.

Той раздвижи мишката и увеличи картината от радара. Служещата за подложка карта нямаше улици, но познавах добре града. Хеликоптерът беше навлязъл западно от „Пресидио“. Прелетял бе точно над Чайна Бийч, през Ричмънд и после през парка „Голдън Гейт“. Но преди да стигне Маунт Сутро, бе завил рязко на североизток. Направил беше няколко кръга и бе продължил през Лоуър Хайт и Хейс Вали. Прелетял бе над Тендърлойн, след което отново се беше насочил на юг.

— Какво е станало там? — попитах аз и посочих на екрана.

Рийс сви рамене и побутна очилата си.

— Може би пилотът е разлял горещото си кафе в скута си.

— Може би. А можете ли да ни кажете височината?

— Къде?

— Тук — казах аз и докоснах екрана там, където маршрутът пресичаше Тендърлойн.

Той щракна върху мястото и отстрани се отвори прозорец.

— Височина шестстотин и девет метра. Скорост сто шейсет и шест километра в час.

Погледнах екрана.

— Това регистрационният му номер ли е?

— N-номерът, да онзи, който е изписан на опашката.

— Можете ли да проверите чия собственост е?

— Лесна работа.

Той отново заграка на клавиатурата си, като гледаше екран, който не можех да видя. До мен Илайджа беше извадил химикалка. Отвори портфейла си, намери някаква касова бележка и ми я даде заедно с химикалката. Записах си регистрационния номер и вдигнах очи, когато директорът заговори.

— „Крийксайд Мениджмънт“ ООД.

— По дяволите.

— Моля?

— Нищо… поредната задънена улица.

— Мога да намеря осемдесет-петдесет, който са попълнили във Федералната въздушна администрация — каза Рийс.

— Бихте ли повторили?

— Формуляр осемдесет-петдесет — обясни той. — Не можеш да регистрираш летателно средство в страната, ако не отговаряш на определени изисквания за местожителство. И трябва да го докажеш с документи.

— Можете ли да го намерите?

— Лесна работа — отвърна той. — Но не оттук. Бихте ли изчакали, моля?

— Разбира се.

Той стана и се спусна бързо по металните стъпала. Двамата с Илайджа отидохме до прозореца и го загледахме как прекосява контролната зала и изчезва в един широк коридор.

— Пичът се старае — отбеляза Илайджа. — Определено иска да те впечатли.

— Мен или онзи, който му се е обадил.

Загледахме се в големите следящи екрани в средата на залата. Самолети прелитаха през цялата северна част на щата, подреждаха се и се насочваха към Сан Франциско, Оклънд и военновъздушната база „Бийл“.

Не след дълго директорът се появи в тръс от коридора със сгънат лист в ръка. Качи се по стълбата и отвори вратата.

— Не знам дали това ще ви помогне — каза той. — Сертификатът е съставен от адвоката им. Така че подписът върху документа е неговият.

— Кой е той?

Рийс ми подаде листа.

— Някой си Джим Гарднър.