Частен детектив

22.

След дискусия, в която разкрих повече от плановете си, отколкото ми се искаше, се разбрахме Мадлин да остане в бунгалото и да не се показва много. Отидох на паркинга да претърся наетата кола на Клеър. В нея не намерих нищо, но не заради немарливост. Погледнах под резервната гума и под капака, дори легнах по гръб и огледах шасито. Но това си беше просто празна кола под наем. Единствената следа от Клеър беше намекът за парфюм, който долових, когато седнах на предната седалка, за да проверя съдържанието на жабката.

След като приключих, отидох в основната сграда — без да бързам, така че да мога да се огледам отново за камери. Безвкусните украси на стрехите бяха идеално скривалище. Но не видях нищо.

Влязох и отидох на рецепцията. Чукнах звънеца и зачаках Госпожа Кок да слезе. Когато се появи, вече бях извадил разрешителното си за детектив.

— Дамата си почива в бунгалото — казах. — Аз обаче имам няколко въпроса.

— Детектив ли сте?

— Тя е разстроена и засрамена от случилото се онази нощ. И вбесена.

— Вбесена?

— Не на вас — казах аз. — Помагам й да разбере какво е станало.

— Нали е било семеен проблем?

— Не, госпожо. — Наведох се напред и сниших глас. — Тя не си спомня нищо от онази нощ. Не знае с кого е заминала, нито кога и защо. И какво са й сторили.

— Нима са я дрогирали? — попита жената. — С някоя от онези… предразполагащи дроги?

— Предразполагащи за изнасилване — казах аз. — Не можем да изключим тази възможност. Видяхте ли хората, с които е заминала?

Лицето на жената побеля от шок. Можех да се досетя какво иска да ми каже. Гостите на „Дискавъри Коув“ не биват дрогирани и отвличани. Още по-малко изнасилвани. Това не беше едно от онези места.

— Лари ги е видял — каза най-сетне тя.

— Така ли?

— Той не спи добре. Затова седи — каза тя и посочи верандата. — Ето там. Затова сме сложили люлеещите се столове.

— Бихте ли го извикали?

— Добре.

Разговаряхме на верандата, седнали един до друг в люлеещи се столове. Не бих имал нищо против да седя тук нощем, когато не мога да заспя. Без да обръщам главата си виждах пътеката, водеща до бунгалото „Дрейк“. Паркингът беше пред мен. Зад него беше пътят, а по-нататък — заливът.

— Излязоха в три сутринта — каза Лари. Имаше дрезгав глас, а кожата под лицето му изглеждаше насинена. — Седях тук вече два часа.

— И какво правехте?

— Потях се.

— Моля?

— Опитвам се да откажа хапчетата — каза той. — Докторът ми ги изписа преди не знам колко време. Оказа се, че са по-лоши от болката. А тя е най-лоша нощем. Затова излизам да седя тук. Не искам да я будя.

— И държите лампата на верандата включена?

— Тя настоява, заради бизнеса. Но обикновено я гася, за да мога да виждам.

— А онази нощ?

— Бях я изгасил.

— Значи е било доста тъмно.

— Да, наистина тъмно — каза Лари. Той вдигна ръка към яката си. Червената фланела изглеждаше така, сякаш е минала около хиляда пъти през пералнята. — Дойдоха с черна кола. Не беше лимузина, но с малко напън може да мине за такава. Не знам каква марка. Може би европейска. Ако беше американска, щях да я позная. И никога не съм чувал за толкова големи японски коли.

— Добре.

— Завиха, сякаш искат да използват отбивката за обръщане — каза той и посочи пътя. — Виждате как е. Случва се непрекъснато.

Пътят беше тесен — тънка ивица асфалт, която се спускаше към океана на запад. Ако си пропуснал онова, което си търсил в Мендосино, и изведнъж откриеш, че излизаш от града, ще ти трябва отбивка, на която да обърнеш и да се върнеш.

— Но те спряха — каза Лари. — И просто седяха там и чакаха с включен двигател.

— Никой ли не слезе?

— Не тогава. Не преди тя да излезе.

— Клеър сама ли е излязла?

Той посочи пътеката, която водеше към бунгалата. Тя минаваше покрай пейки и арки с рози.

— Дойде оттам. Чух я, преди да я видя. Беше в черна рокля и се сливаше с нощта. Обувките й я издадоха. Високите токчета.

— Стабилно ли вървеше?

— Можеше да върви и по въже — отвърна Лари. — Изобщо не ми приличаше на дрогирана.

— Значи просто е излязла? Те не са й свирнали с клаксона или нещо подобно?

Лари поклати глава и вдигна ръка да почеше врата си. Зад ухото му имаше белези — извита линия стари корички по скалпа.

— Излезе, сякаш ги е чакала. Или сякаш са й се обадили.

— Продължавате да казвате те.

— Когато тя стигна до колата, шофьорът излезе. Едър тип с костюм и тънка черна вратовръзка. И една от онези шапки, дето ги носят шофьорите.

— Успяхте ли да го разгледате добре?

— Когато вратата се отвори, лампата в купето светна — каза Лари. — И когато се изправи, можех да го видя от гърдите нагоре. Късо подстриган бял мъж с руса коса. Ако се бях натъкнал на него в Западен Холивуд, щях да го взема за руснак. Но тук, кой знае?

— Какво направи той?

— Заобиколи и отвори задната врата, от която излезе жена. Когато тя се дръпна, видях мъж, който седеше на задната седалка.

— Те как изглеждаха?

— Жената беше с дълга руса коса. Събрана на плитка, дебела като въже. Изглеждаше на около четиридесет, макар да ми се видя по-крехка.

— В какъв смисъл?

— Движеше се като човек, който е свикнал да внимава. Сякаш може да се препъне и това ще е краят — каза той. — И беше отрупана с бижута. Имаше по себе си толкова злато и камъни, че сигурно тежаха колкото нея. Младите не се кичат по такъв начин.

— Предполагам, че не сте видели лицето й.

— Не — каза Лари. — Излезе, шофьорът й отвори предната врата и тя се качи там. Вашето момиче през това време пресичаше паркинга. Стигна до колата и като че ли не знаеше, че отзад има друг човек, докато не се наведе да се качи. После отстъпи бързо назад и каза нещо.

— Какво?

— Не чух, но ако някой й е отговорил, не съм чул и това.

— Добре — казах аз. — После какво стана?

— Шофьорът сложи ръка на рамото й и тя се качи. После той затвори вратата.

— Бутна ли я, за да я накара да се качи?

— Ако го е направил, било е леко.

— Бавно, но решително бутане?

— Може би.

Това изглеждаше възможно, като се имаше предвид какво се беше случило с Клеър малко по-късно. Но от друга страна, бях видял снимките от аутопсията. По раменете на Клеър нямаше следи от пръсти. Едър мъж, натискащ млада жена да влезе в колата, щеше да остави следи. Може би е било достатъчно само да я побутне. Докато е вървяла през паркинга, тя трябва да е видяла как жената слиза и се качва отпред. Лари не каза да е забавила крачка. Значи беше очаквала нея, но не и мъжа — и е искала достатъчно силно да разговаря с жената, за да не се откаже заради него.

Може би е трябвало да го направи.

— А той как изглеждаше? — попитах аз. — Онзи на задната седалка?

— Руса коса, спускаща се под яката му. Леко къдрава. Приличаше на северен тип, като викинг — само че гладко обръснат.

— Как беше облечен?

— В костюм, но беше свалил сакото си. Държеше го на коляното си.

— Едър ли беше?

— Горе-долу като шофьора.

— Какво стана, след като тя се качи?

— Шофьорът затвори вратата й, заобиколи и седна зад волана. И потеглиха. Не знам каква кола беше, но двигателят й трябва да е бил мощен. Десет, може би дванайсет цилиндъра. Сигурно е тежал два тона, но колата потегли като ракета.

Лари се облегна в люлеещия се стол. Беше навил ръкавите на ризата си. По ръцете му се виждаха избледнели татуировки. Зеленото мастило беше вече избледняло по загрубялата му от слънцето кожа. Не успях да прочета нищо, но предположих, че са номер на отряд и емблема. Което можеше да обясни някои неща за Лари.

— С какво сте се занимавали, преди да се сдобиете с това място? — попитах го аз.

— Бях десет години във флота. После двайсет в полицията на Лос Анджелис — отвърна той и кимна към къщата. — Жена ми се занимаваше с недвижими имоти и тя уреди това.

— Преди колко време се пенсионирахте?

— Преди девет години.

— Но още знаете как да погледнете човек в тъмното и да не пропуснете подробностите.

— Точно така.

— Умение, което не сте забравили.

— Не съм.

Станах, но той не го направи. Канех се да му благодаря и да си тръгна, когато се сетих за още нещо.

— Да сте чували за едно място на трийсетина километра на север? На име „Крийксайд“?

Той ме погледна и като че ли се замисли как да ми отговори.

— „Крийксайд“ ли?

— Така го наричат.

— Кои?

— Членовете. Води се частен клуб.

— Никога не съм го чувал.

— Тук не са ли спирали хора, които да говорят за таен клуб? За някакво скрито в гората място?

Погледът му отново стана отнесен. Очевидно преценяваше отговора си.

— Ако е таен, защо да говорят за него?

— Не знам.

— Аз също — каза той. — Но никога не съм чувал за подобно нещо наоколо.

Вместо да се върна в бунгалото, пресякох шосето и се качих на скалния корниз, който се извисяваше на петнайсет метра над залива. Вълните се разбиваха точно под мен, но днес вълнението не беше силно. Извадих предплатения телефон. Обхватът тук беше лош, имаше само една чертичка. Набрах номера на криминалиста, Джордж Вонг.

Той вдигна на петото позвъняване.

— Кой е?

— В лабораторията ли си?

— Лий Кроу?

— Точно така. Чуваш ли ме?

— Горе-долу. Номерът ми е непознат.

— Ще използвам този телефон известно време — казах аз. — Направи ли нещо?

— Не си ли получил имейла ми?

— Трудно ми е да го проверя. Би ли ме запознал накратко?

Обърнах се с лице на юг, после погледнах наляво. Виждах бунгалото „Дрейк“ на хълма над пътя. Завесите на банята бяха дръпнати. Колата на Клеър още беше на паркинга. Като че ли Мадлин се настаняваше.

— Ще започна със старите неща — каза Джордж. — Защото, честно казано, те са по-смислени.

— Добре.

— Намерих шест отпечатъка върху кутията. Проверих всички, но получих само две попадения.

— Значи си ги идентифицирал?

— Да, но не е онова, което искаш — каза Джордж. — Обадих се на приятел в Куонтико, който ги пусна през всички архиви, до които не би трябвало да имам достъп. Съвпадението дойде от военна база данни. Твоят свещеник Дейвид Мартинес е бил военен, преди да сложи якичката.

— А другото съвпадение?

— Ти — от калифорнийската база данни на автомобили.

— Значи отпечатъците са задънена улица.

— Да — каза Джордж. — Затова се заех с одеялото.

— Мисля, че е пелена.

— Все тая. Петната са от кръв и ДНК-то отговаря на косъма, който ми даде.

— Значи знаем, че в кутията е била Клеър. Кървяла е, когато е била подхвърлена пред църквата.

— Да — каза Джордж. — Това ни е известно. Проверих обаче одеялото с лупа и четка. И намерих косъм.

— Какъв косъм?

— Къс, черен и прав. Може да е от глава на мъж. Но не се радвай, защото не е като косъма, който ми даде. Нямаше корен.

— Значи не можеш да вземеш ДНК проба от него.

По шосето от север приближи жълто-кафяв джип и намали скорост. Мигачът му светна и колата зави на паркинга. Тя спря пред главната постройка и от нея слезе мъж. Не му обърнах внимание. Рано или късно в хотела щеше да дойде поредният гост. По пътя се зададе камион и аз се обърнах към океана, за да чувам Джордж през какофонията на дизеловия двигател и спирачките.

— Това не е съвсем вярно — каза той. — Ядрото се унищожава, когато клетката се превръща в косъм, но можеш да извлечеш митохондриална ДНК, защото митохондриите се запазват.

— Обясни ми какво означава това.

— Всяка клетка има митохондрии, нали така? Те са нещо като енергийни централи на клетките.

— Добре.

— И си имат своя ДНК. Твоята митохондриална ДНК идва направо от майка ти. Така че е идентична с нейната, а нейната ще бъде идентична с тази на баба ти и така нататък, като разликата е само в обичайните мутации.

— Тоест искаш да ми кажеш, че не може да се използва за идентифициране.

Обърнах се и огледах хотела. Лари още седеше в люлеещия се стол и ме гледаше. Кимнах му, но не успях да видя дали ми отговори. Джипът още беше паркиран отпред, но шофьорът не се виждаше никакъв. Или беше влязъл в бунгалото си, или беше в къщата и се регистрираше.

— Точно така — каза Джордж. — Но можеш да разбереш други неща.

— Например?

— Например, че човекът, оставил косъма на одеялото, вероятно е бил кореец.

— Кореец ли?

Погледнах нагоре към Дрейк Котидж. Мадлин беше излязла на верандата и се беше облегнала на парапета. До лакътя й имаше чаша. Тя ми махна и аз й отвърнах.

— Не разполагаме с ДНК на свещеника, но освен ако майка му не е била корейка, можем да изключим Мартинес. Същото се отнася за епископа, за клиента ти и за малкото момиче.

— И за мен — казах аз. — Майка ми не е корейка.

— Това е — каза Джордж. — Следа.

— Значи търся кореец. Това стеснява малко нещата. До осемдесет милиона души, нали така?

Джордж подмина думите ми и продължи:

— В известен смисъл това може да пасва на другото нещо, което намерих. И точно тук нещата стават шантави. Имаш ли време за това?

— Давай.

— Става въпрос за момичетата — каза Джордж. — Ти ми даде косъма и бутилката и поиска да ги сравня. Направих го и мога да ти кажа, че никога не съм виждал подобно нещо.

Отново погледнах нагоре. Вратата на верандата беше отворена, както и прозорците на дневната. Белите завеси се полюшваха на лекия вятър.

Мадлин беше изчезнала, а жълто-кафявият джип излетя с пълна скорост на пътя. В посока север.