Частен детектив

18.

Беше три сутринта, когато успях да се махна оттам.

Когато каза, че може да се обади на своите хора, инспектор Чанг очевидно бе имал предвид два микробуса криминалисти и всички ченгета, успели да се натъпчат в седем патрулни коли. Градът явно прекарваше мързелива нощ. Криминалистите пълзяха по пода в търсене на влакна и следи. Провериха всяка повърхност за пръстови отпечатъци; заснеха терабайт снимки. Една жена с лазерна показалка и цифрова рулетка изчисляваше ъгли от касата на вратата. Друга с татуирано разпятие, надничащо над яката й, ме разпита за марката, модела, съдържанието, тежестта и произхода на сейфа, за който не знаех почти нищо, защото той беше в офиса, когато наех това място, а комбинацията му беше записана на една лепяща се бележка.

Накрая те си тръгнаха, а аз останах да чакам ключар. Той пристигна в два и половина, сложи нова брава и ми каза, че трябва да се огледам за метална врата. Платих му и го изчаках да си тръгне. После завъртях новия си ключ в новата ключалка и пресякох площадката. Счупените стъкла от лампата се бяха разпаднали напълно под краката ми. Хилядите стъпки на влизащи и излизащи ченгета ги бяха превърнали в прах.

В три сутринта си тръгнах. Не бях нужен никъде и никой не ме чакаше. Обичайното положение. С тази разлика, че бях разкрасен със синини, абсолютно трезвен и с много пари в банката.

От другата страна на улицата една спряла кола примигна с фарове.

Голяма кола. „Бентли“. Толкова черно, че направо изчезваше в нощта. Никога не я бях виждал, но моментално се досетих кой я кара. Тя си купуваше ново „Бентли“ всяка година, откакто бе навършила шестнайсет.

Фаровете примигнаха отново.

Пресякох пустата улица, като вървях под ъгъл, докато не стигнах до вратата на шофьора. Прозорецът се плъзна надолу, дъждовните капки от стъклото се стекоха по панела на вратата.

— Доста време мина — казах.

Тя ме погледна. Бяха минали дванайсет години от първата ни среща и шест, откакто я видях за последен път. Бих казал, че изобщо не се беше променила. Същото бледо лице, обкръжено от тъмни къдрици. Стегнати извивки на танцьорка, полускрити от връхна дреха, захваната при гърлото и създаваща впечатление за наметало. Същият парфюм. На лицето й обаче имаше нещо, което не бях виждал досега. Някаква сянка през очите и стегнати мускули, на челюстта. Може би бяха просто обикновени и случайни белези на отминалото време, но останах с впечатлението, че последните шест години не са били леки за нея.

— Влизай — каза Джулиет. — Хайде, вади като из ведро.

Заобиколих половината декар преден капак, отворих вратата и седнах на кожената седалка до нея. Отоплението на купето не беше включено, но това на седалката беше. Дъждът отвън се засили. Колата беше толкова тежка, че не можех дори да чуя как капките барабанят по металната й кожа.

— Била си в района — казах аз. — И случайно си минавала оттук.

— Нещо такова.

Съдът на Негова чест беше само на една-две пресечки оттук. Може би беше останал до късно на работа тази нощ. И тъй като беше юни, сигурно въвеждаше някой нов летен стажант. Подобно нещо би го задържало след работно време.

— Трябва ти детектив. Чудиш се защо работи толкова до късно. Не че му се случва да задава въпроси в съда. Минали са осем години, откакто старшият съдия му позволи да напише мнение. И не му е нужно да чете материали — той гледа банковата си сметка или се обажда на баща ти, за да разбере за кого да гласува. Така че какво прави тук?

— Лий.

— Но ти сигурно имаш някои идеи.

— Не съм дошла да те наемам. Не е това.

— Тогава какво е?

— Някакви истински детективи дойдоха да говорят с мен. За теб. Изкараха го да звучи, че си загазил. Не че си направил нещо лошо — в друг смисъл загазил. Че може да се случи нещо с теб. Уплаших се и им казах какво знам. А после, когато си отидоха, си помислих, че може да съм оплескала нещо. Опитах се да ти се обадя, но телефонът ти беше изключен. А после се случи да мина оттук. Видях полицейските коли и изчаках.

— Когато са дошли да говорят с теб, ти си им казала къде паркирам.

— Да — потвърди Джулиет. Тя свали ръцете си от волана и се обърна към мен. — Оплесках ли нещата? Загазил ли си?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Просто влизане с взлом в офиса. Нищо особено.

— Добре — рече тя. Помълча, докато обмисляше какво да добави. — Но ако си загазил и ако ти трябва помощ…

— Добре съм — казах аз. Не прозвуча като лъжа. И се надявах, че следващият ми въпрос няма да ме издаде. — Кога дойдоха при теб?

— Не дойдоха само веднъж. А на два пъти.

— Различни типове ли?

— Да.

— Опиши ги.

— Единият беше китаец. Прям, типично градско ченге. Показа ми значката си. Инспектор Чанг. И втория път беше един бял.

— Опиши го.

— С къса руса коса. Подстриган като военен. Очите му… не знам. Видиш ли ги, няма как да не ги запомниш. Все едно стоиш пред прожектор.

— Белият не ти ли показа значка?

— Не поисках.

— И на двамата ли каза къде паркирам?

— Само на първия — отвърна тя. — Белият не попита.

— А какво те е питал?

— Дали съм те виждала. Дали имаме общи приятели. Дали имам някакъв начин да се свързвам с теб. Нещо различно от телефон или имейл.

— Не, не и не.

— Точно така му отговорих и аз — рече тя и се обърна към мен. За момент си помислих, че може да се пресегне в тъмното и да ме докосне. — И това е всичко, което му казах.

— Кога беше това?

— Преди няколко дни — каза тя. — Точно след като си направил онази снимка.

— Ти видя ли я?

— Всички я видяха.

— Но кога пристигнаха? В същия ден, в който снимката излезе ли?

— В същия час — каза тя. — Но какво общо има снимката с влизането в офиса ти? Познаваше ли я?

— Не — казах аз. — А ти?

Джулиет погледна през митото от дъжда предно стъкло.

— Клеър Грейвсенд — каза тя. — Дъщерята на Оливия Грейвсенд. Трябва да съм я срещала. Или да съм била на едно и също място с нея. Но не наскоро, а като момиче. Когато трябваше да ходя с баща си на разни мероприятия. Но тя беше по-млада от мен, нали?

— Малко — казах аз. — Няколко години.

Разликата във възрастта им беше всъщност дванайсет години. Не че Джулиет трябваше да знае колко много знам за жената, която бях снимал.

— Значи знаеш за нея.

— Онова, което пише във вестниците.

— Да те закарам ли до гаража? — предложи тя. — Още вали.

— Бива.

Тя превключи на скорост и потеглихме към „Ван Нес“.

— Още ли караш нея? — попита тя.

— Халата ли?

— Да.

— Нямам причина да не го правя. Още върви.

— Това е добре — каза тя.

— Не съм от хората, които просто се отказват от нещо. Стига да работи.

— Ясно. Ще я караш до дупка. Докато не й се прииска да умре. А междувременно и ти няма да се забавляваш.

— Такъв е планът.

Спряхме на един светофар, после завихме надясно по „Ван Нес“. Тя трябваше да спре между две преки, за да може един мъж да избута пазарската си количка от улицата. Старата Джулиет щеше да го наругае, че нарушава графика й. Така че може би се беше променила донякъде. Гледах как къщите се изнизват покрай нас. Няколко светещи магазина, всички останали — тъмни. Силуети на хора на циментови стъпала. Якета против дъжда, бутилки в хартиени торбички.

— Добре ли я караш? — попита тя.

— Бива. Добри клиенти, добра работа. На теб не би ти харесало. Но на мен ми пасва. Проследявам неверни съпрузи с пистолет и фотоапарат. Мога да си поръчам скариди в два след полунощ и цялата китайска храна, която успея да отнеса в апартамента си.

— Половината от това звучи добре.

— А ти? При теб как вървят нещата?

Тя не отговори веднага. Настъпи газта, за да улови жълт светофар, преди да е светнал червено. Колата шепнеше по улицата. Тежка като крайцер, но тиха в мъглата.

— През повечето нощи се будя по това време. Три-четири сутринта. Чувам го как отключва и се преструвам на заспала. Така не ни се налага да говорим. И не ми се налага да мисля.

— Има хапчета за тази работа — казах аз.

— Вземам повечето.

— Правилно.

След това нямахме какво да си кажем. Бях си мислил за този момент хиляди пъти, но никога не си бях представял, че тя ще каже подобно нещо. Или че чутото ще ме остави толкова безчувствен. Би трябвало да тържествувам, но ето че се чувствах по-дребен от всеки друг път.

След пет минути тя спря срещу гаража ми. Слязох и се наведох да я погледна. Тя отвърна на погледа ми. Нямахме какво да си кажем. Халата беше на две нива под нас. Можехме да стигнем до дузина заливчета по крайбрежната магистрала преди зазоряване. Представих си какво ли би било, ако се кача обратно в бентлито. Ако прокарам пръст от ухото до брадичката й, сякаш нарисувана от Ботичели. Но не направих нищо, за да науча. Просто затворих вратата и пресякох улицата. В някакъв момент тя сигурно беше потеглила. Колата беше твърде тиха, за да я чуя, а и не се обърнах назад, за да проверя.

Стоях зад Халата и я гледах замислено. Поставените на разстояние лампи в гаража тихо бръмчаха.

Ако инспектор Чанг беше изпратил хора да я наблюдават и да ме чакат, би трябвало да е получил и разрешително да й сложи проследяващо устройство. Личеше си, че е от онези, които спазват дословно правилата. Беше толкова чист, колкото можеше да бъде човек и въпреки това да се издигне в редиците на полицейското управление на Сан Франциско. Така че той не представляваше заплаха.

Не бях толкова сигурен за агент Уайт, който със сигурност беше вторият, посетил Джулиет. Той изобщо не можеше да се нарече чист. Ако знаеше къде може да намери колата ми и ако имаше пръст в станалото в Бостън, поставянето на проследяващо устройство щеше да е най-малката ми грижа. Предвид пораженията, които бях нанесъл на случая „Лорка“, като едното нищо можеше да ми сложи и блокче пластичен експлозив, свързан към запалването. Но Уайт не беше научил от Джулиет къде паркирам. Така че може би колата беше безопасна.

Извадих ключовете си, отключих вратата и седнах. Да подкарам означаваше да се доверя на Джулиет. Или трябваше да повярвам на това, което ми каза за Уайт, или не биваше да използвам колата. Бях разполагал с шест години да мисля доколко може да й се има доверие и си изградих достоверно мнение по въпроса. Но тази нощ нещата се променяха. Тя не се беше извинила, но сигурно щеше да го направи, ако се бях позабавил още. Може би щеше да направи много неща, ако бях останал в колата й. Не бях сигурен докъде искам да стигна в тази посока. Затова завъртях ключа и настъпих газта.

Халата оживя с рев. Не последва експлозия. Излязох на задна от мястото и се насочих по рампите към улицата.

Тръгнах по заобиколен маршрут до Бейкър Стрийт, като минах през парка и моста, след което поседях известно време при първата отбивка; градът беше като размазано оранжево петно под мъглата, скриваща хълмовете. Минах отново по моста, паркирах на Честнът Стрийт и продължих пеша до „Бейкър“. Когато изкачих хълма, видях микробуса, паркиран на върха. Добро място — от него можеха да наблюдават всичко между две пресечки. Извадих предплатения телефон и позвъних.

— Какво има? — каза Джеремая. — Това там на ъгъла ти ли си?

— Да.

— Тя е още вътре. Преди три часа се качи на горния етаж. Видях я през прозореца. Преди час изгаси лампите.

— Добре.

— Добре ли си, или да остана?

— Добре съм.

— Хубаво.

Затворих, отидох при къщата и отключих вратата. Събух се и обиколих целия етаж, без да паля лампи. Тя си беше направила още една купа нудълс. Беше намерила бутилка вино, но не бе пила много. Вратите към мазето и градината бяха заключени. Качих се горе. Вратата на спалнята й беше отворена. Надникнах и я видях под завивките. Спеше обърната настрани, с лице към мен. Нощната лампа мъждукаше под масичката до леглото. Изчаках очите ми да свикнат, за да видя бавното повдигане и отпускане на гърдите й. Косата й бе пръсната по възглавницата, сякаш беше мятала глава, измъчвана от лош сън.

Може би е падала в него. Стояла е на парапета на покрива в Тендърлойн, стъпила несигурно на високите си токчета. И после е направила крачка напред. Градът започнал да се премята пред очите й, дъждовните капки замръзнали, когато скоростта й се изравнила с тяхната.

— Лий?

— Да — казах аз. — Здрасти.

— Откога стоиш там?

— Отскоро — казах аз. — Просто проверявах. Исках да съм сигурен, че си добре.

— Колко е часът?

— Четири и половина.

— Току-що си се върнал, така ли?

— Да.

— Ще стана — рече тя. — Ще ми дадеш ли минута?

— Спи си — отвърнах аз. — Ще поговорим сутринта.

Затворих вратата и се качих горе.

Бях прекалено възбуден, за да спя, а и не бях претърсил добре кабинета на Клеър. По-добре беше да го направя без Мадлин да наднича над рамото ми. И по-добре да държа ръцете и очите си заети, за да не започна отново да мисля за Уайт, за мъжа в Бостън и за изчезналия ми сейф. Или пък за Джулиет Вилате и как ме беше чакала от другата страна на улицата пред офиса ми, току-що взела душ и парфюмирана. В три сутринта. По-добре беше изобщо да не мисля за всичко това.