Частен детектив

16.

Преместихме се в облицовано с орех помещение. Някой от рода Грейвсенд се беше развихрил тук. Летящи вратички като в каубойска кръчма, месингови кранчета и изглед към Тихия океан, който се простираше към синия безкрай. Икономът се материализира отнякъде, повикан по незнайно какъв начин.

— За мен бренди — каза госпожа Грейвсенд. — Кроу, за вас какво?

— Каквото и да е. Бренди, щом вие сте на такова.

Икономът наля питиетата и ни ги донесе на масата до прозореца. Седнахме с чашите между нас и изчакахме стареца да излезе. Когато останахме сами, Оливия отпи глътка и заговори без никакво подканяне от мен.

— Открай време съм ангажирана с мисията „Кармел“. Имам предвид малката базилика на Рио Роуд, „Сан Карлос Боромео дел Рио Кармело“. Била съм кръстена там, както и майка ми. И им помагам винаги, когато ме помолят. Дотам, че ако изникне нещо — ако се нуждаят от ремонт на покрива или ако някой идиот е нашарил нещо по стените им със спрей — епископът знае, че може да се обърне към мен. И че аз ще оправя нещата.

— Добре.

Тя отпи отново от брендито си и аз направих същото.

— На двайсет и девети октомври деветдесет и девета епископът ми се обади за нещо друго. Енорийският свещеник се задържал до късно в параклиса, защото трябвало да почисти след сватба. Чул почукване на вратата, после плач.

— Къде я е намерил?

— Точно пред вратата на параклиса. Увита в пелени и сложена в кутия. Видял и стоповете на кола, която се отдалечавала бързо.

— Била е сложена в кашон ли?

— От онези, в които се държат папки, с изрязани дупки вместо дръжки. Банкерска кутия.

— Добре.

— Още я пазя — каза тя. — Пелените също. И снимките, които направих, за да покажа какво представляваше. Какво са й направили.

— Тук ли са?

— Да.

— Защо не ми казахте още в самото начало?

Тя допи брендито си. Преди да успее да остави чашата си на масата, икономът се появи от една странична врата и избърса масата с бяла кърпа. Почти не бях докоснал питието си, но той напълни отново чашите ни. Зачудих се как ли Оливия понася да живее в къща като тази. Би могла да остане сама, ако се измъкне през някой прозорец или се качи на покрива — но дори това не беше гаранция. В Бостън бях видял по телефона си как човек слага бръмбари в апартамента ми и оттогава не бях стъпвал у дома. Не бях сигурен, че ще мога отново да се върна там.

Когато икономът се оттегли отново, тя отговори на въпроса ми.

— Не ви казах, защото нямаше значение.

— Как може да няма значение?

— Клеър не знаеше. Нямаше абсолютно никаква представа. Тя беше моя дъщеря и толкоз.

— Имало е най-малко петима души, които са знаели, че не е така.

— Епископът почина преди години — каза госпожа Грейвсенд. — От рак. Свещеникът така и не разбра какво се разбрахме с епископа. Освен това беше убит в Уганда. Няма и месец по-късно. Платих да върнат останките му у дома.

— А докторът? — попитах аз. — И той ли е мъртъв?

— Нямам представа. Намери си друга работа.

— Кога?

— Когато Клеър беше на три. Така че се съмнявам да й е казал нещо. И той също нямаше представа откъде и как се е появила.

— По онова време икономът ви същият ли беше?

Тя хвърли поглед към вратата, зад която беше изчезнал старецът.

— Господин Ричардс не би казал на никого.

— Дори на Клеър? Ако го попита направо?

— Никога.

— Остава човекът, който я е оставил — казах аз. — Може би баща й. Ами ако сте били права преди двайсет години и той си я поиска обратно? Ами ако я търси? Ако Клеър не е била единствената, която е търсила, това удвоява шансовете да се намерят. Това е едно от нещата, които искам да знам.

Оливия се замисли над думите ми.

— Трябваше да ви кажа — рече тя. — Съжалявам. Понякога човек така свиква с някоя история, че тя става истина.

— Чувал съм го някъде — казах аз. И се опитах да омекотя удара, когато видях лицето й. — Но това не променя нещата. Не съм изгубил чак толкова време.

— Значи може би е трябвало да й кажа — рече госпожа Грейвсенд. — Ако тя знаеше, че според мен е опасно, може би е щяла да направи всичко по различен начин.

— Просто сте се опитвали да я защитите — казах аз.

Но бях съгласен с нея. Трябвало е да предупреди Клеър. Ако го беше направила, в момента дъщеря й може би щеше да е още жива.

— Как беше тя, когато я намерихте? Ако не броим раните?

— Какво имате предвид?

— Имаше ли други медицински проблеми?

— Беше слаба. Недохранена и с тегло под нормата. Имаше белези от системи по ръцете.

— Нещо, което да е оставило следа въпреки времето и грижите?

— Не.

— Кога се е разболяла от артрит?

— Какво?

— Не знаехте ли?

— Тя престана да бяга в гимназията — коленете я боляха. Но никой никога не е споменавал артрит. Кой ви го каза?

— Никой — отвърнах аз. — Кога е ходила в Токио да си оправя зрението?

— Преди две години. Мразеше да носи очила.

— Ако са й сложили сериозна диагноза — да кажем, рак — тя би ли ви казала?

— Мисля, че да. Но как би могла да е болна? В доклада от аутопсията не се споменава нищо такова.

— Така е.

— Не мислите, че е скочила, нали? — попита тя.

— Сега ли? — отвърнах аз. — Вече не.

Допихме питиетата си и госпожа Грейвсенд ме поведе през къщата, докато не стигнахме огромната й спалня. Подобно на спалнята на Клеър, тук също имаше голям гардероб. Тя извади ключ и отключи долното чекмедже. Вътре в него имаше картонена кутия. Кафява, с имитация на дърво върху капака. Познавах добре този тип кутии — човек може да ги види във всеки офис в страната. Те изпълват празни стаи и се трупат в коридорите като тухли. Тя я вдигна с лекота и ми я подаде. В тази кутия нямаше папки. Сложих я в края на леглото и махнах капака.

Вътре имаше тънко бебешко одеяло на сини и розови ивици. Оливия го беше сгънала прилежно по такъв начин, че през средата му минаваше линия от кървави петна, разположени на равно разстояние едно от друго. Кръвта беше станала ръждива на цвят от времето. До завивката имаше плик.

— Това снимките ли са?

— Да.

— Изпрахте ли одеялото и почистихте ли кутията?

— Разбира се, че не.

— Колко хора са я докосвали?

— Свещеникът, епископът и аз.

— И онзи, който е подхвърлил Клеър — казах аз. — Ако приемем, че е мъж.

— И той.

— Добре.

Извадих наръча фотографии и върнах капака на мястото му. Снимките бяха залепнали една за друга от времето. Бяха трийсет и пет, с чисти ръбове и краища. Доколкото можех да преценя, Оливия Грейвсенд не ги беше поглеждала през всичките тези години. Когато отлепих първата снимка от купчината и я обърнах да я погледна, разбрах защо.

Клеър беше толкова дребно същество, че можеше да се побере в шепите ми. Все още бе толкова малка, че очите й бяха по-скоро черни, отколкото сиво-сини. Погледната отпред, изглеждаше наред. Но повечето снимки не я показваха отпред. Оливия я беше обърнала по корем и беше снимала гърба й. Всички рани бяха там, така пресни, сякаш са били нанесени току-що. Някои още кървяха. Гърбът й лъщеше от антибиотичния мехлем. Главата на Клеър беше обърната настрани, така че личицето й се виждаше на всяка снимка. Тя пищеше.

Върнах снимките в плика и го дадох на Оливия.

— Ще взема кутията — казах аз. — Познавам един добър криминалист. Ще ви излезе скъпо, но ще си заслужава.

— А снимките?

— Ако ми потрябват, ще ви се обадя.

Истината беше, че не мислех, че ще ми потрябват. А и не бяха нещо, което исках да нося със себе си. По-добре беше да ги оставя тук.

Когато тръгнах от къщата на Грейвсенд, до падането на нощта имаше още часове. Кутията на Клеър беше в багажника. До нея беше бутилката минерална вода на Мадлин. Тези неща и косъмът в портфейла ми щяха да осигурят предостатъчно работа на моя криминалист. Но преди това трябваше да се отбия на едно място. В Кармел завих по Рио Роуд и продължих към старата мисия. Параклисът все още беше католически, но карето приличащи на казарми постройки бе превърнато в музей. Имаше паркинг за петдесет коли, който беше почти празен. Слязох и пресякох павирания площад пред параклиса. Под испанските юки в средата му ромонеше фонтан. Фасадата на параклиса имаше висока камбанария от лявата страна и по-ниска кула от дясната. Приличаше на място, на което Джеймс Боуи и Дейви Крокет биха дали последен отпор. Отидох до вратата. Оказа се, че не е заключена, и влязох в хладните сенки на параклиса.

Вътре миришеше на восък и пушек. На старо дърво и влажни кирпичени стени.

На предната скамейка седеше сивокос мъж в работно облекло. Не се обърна, когато влязох. Иначе в параклиса нямаше други хора. Две тънки свещи трептяха в една ниша в страничната стена. Седнах на последния ред и зачаках.

След десетина минути мъжът стана и тръгна по пътеката. Сега видях, че е с бяла брада. На коленете на джинсите му имаше мръсни петна, а ръцете под лактите му бяха издраскани от работа с рози. На едната се виждаше избледняла от времето татуировка. Кръст със силуета на Христос със сгънати колене и клюмнала глава. Гледах го как приближава към вратата. Мъжът спря, когато се изравни с мен.

— Мен ли търсите?

— Тук ли работите?

— Не за пари.

— Доброволец ли сте?

— Откакто се пенсионирах преди петнайсет-шестнайсет години.

Това ме разочарова. Мъжът не е бил в мисията в нощта на появяването на Клеър. Но за шестнайсет години несъмнено беше разговарял с много хора. Можеше да е чул някои стари спомени.

— Бихте ли ми отделили минута? — казах аз. — Опитвам се да събера информация за един свещеник. Служил е тук малко преди вашето време.

— Да излезем навън.

Последвах го и отидохме на паркинга. Освен моята кола имаше три други. Помислих си, че мъжът ще се насочи към стария пикап „Мазда“, но когато той извади ключовете и натисна копчето, примигнаха фаровете на едно БМВ. На табелата му пишеше ТОПДОК. Рамката за номера беше изработена от полиран розов метал. Мъжът се облегна на багажника и забеляза, че поглеждам колата.

— На приятелката ми е — обясни той. — Трябва да й сменя маслото.

Дадох му визитката си. Лиланд Кроу. Частен детектив.

— Клиентът ми е млада дама, която търси семейството си — казах аз. — Когато е била бебе, някой я е подхвърлил. Тук, в мисията. Един свещеник я намерил.

— Кога е било това?

— Преди двайсет години. През октомври деветдесет и девета.

— Никога не съм чувал за подхвърлено бебе.

— Веднага след като намерил детето, свещеникът заминал за Африка. И бил убит там.

Веждите на мъжа се сключиха, пренареждайки бръчките по лицето му.

— Какво значение има това?

— Той е видял колата, от която са я подхвърлили. Няма го, но може да е казал нещо на някого. Или да е водил дневник. Не мисля, че е направил нещо нередно, ако това имате предвид.

— Ако искате, можете да идете да го видите.

— Какво?

— Ако говорите за свещеник, умрял в Африка, явно става въпрос за един и същи човек. — Мъжът се оттласна от багажника и посочи към мисията. — Той е от онази страна на параклиса, до стената. Днес следобед махнах бурените около гроба му.

Върнах се през площада и намерих малкото гробище до параклиса. Повечето по-стари гробове бяха неозначени, ако не се броят очертанията им от черупки на морски охлюви. Тези гробове вероятно бяха от XVIII век. Намерих обаче един от 30-те години на миналия век, а после и един малък черен камък с бронзова табела. Клекнах и махнах пръстта от долните редове:

Agnus Dei

Втората история на Оливия Грейвсенд беше по-издържана от първата. Минах под дългата сянка на параклиса и стигнах до музея. Някаква жена заключваше предната врата. Попитах я за преподобния Дейвид Мартинес. Не го познаваше, макар да знаеше, че е погребан до параклиса. Нито пък беше чувала за малко момиче, подхвърлено тук посред нощ преди двайсет години. Знаеше обаче, че Мартин Паскути, предишният епископ на диоцеза Монтерей, е починал преди време. От рак, ако не се лъжела. Благодарих й и я оставих да тръгне пред мен към паркинга. След като малкият и пикап потегли, моята кола се оказа единствената останала на него. Отключих Халата, настаних се на ниската седалка и завъртях ключа.

Лесно беше да съгласувам историята на госпожа Грейвсенд с разказаната от Мадлин. Двете си пасваха като парчета от пъзел. Клеър била изоставена в мисията „Дармел“ на 29 октомври 1999 г. Два дни по-късно тригодишната Мадлин се появила пред католическата църква „Сейнт Джон“ в Якима, Вашингтон. Якима се намираше на около хиляда и триста-хиляда и четиристотин километра северно от Кармел. Разстояние, което се минава без проблем за два дни с кола. Би могъл да го измине и за един ден, но болно малко дете в колата би трябвало да го забави. Или може да е изгубил време, защото поради някаква причина е искал да стои настрана от магистралите. Или пък не е можел да пътува по светло.

Но всичко това бяха само предположения. На този етап все още не знаех нищо. Поне някои от предположенията изглеждаха стабилни. Мадлин явно е била много болна и първите й години са били белязани с пренебрежение и тормоз. Спомените й започваха от Якима, когато някой се заел да се грижи за нея. Не знаех какво й е било сторено, но можех поне да предположа някои неща за онзи, който го е направил. Педантичен и целеустремен. Разположението на белезите го доказваше. И би трябвало да е започнал някъде южно от Кармел. Пътувал е на север и е подхвърлял нежелани неща по пътя си.

Уточняването „южно от Кармел“ обаче не помагаше особено. Трябваше да измисля друг подход. Помислих си за църквите. Свещеникът в мисията „Кармел“ чул почукване на вратата и плач. Клеър била повита и оставена в кутия. Мъжът не желаел да бъде видян, но и не е искал да зареже просто така бебето. Погрижил се да й е топло и да не се търкулне по стъпалото. Почукал на вратата, за да не й се налага да остава дълго време навън.

Освен това е изоставил момичетата на различни места и в различни дни. Първо Клеър, а два дни по-късно и Мадлин. Защо не е оставил и двете наведнъж? Може би защото те са били най-добрата следа за идентифицирането му. Като ги изоставил на стотици километри една от друга, той се е надявал, че родството им и еднаквите им гени ще останат незабелязани. Едно изоставено дете е нещо толкова обичайно, че не си заслужава дори да се спомене в местния вестник. Две руси момичета обаче с еднакви белези по себе си биха се появили задължително на първа страница. И ако някой направеше ДНК тест, откриването на еднояйчни близначки с три години разлика във възрастта би предизвикало световна сензация. Може би мъжът не е мислел, че тайната му ще се запази при евентуално разследване.

От друга страна, можеше да е нещо по-просто. Той може да е искал да задържи момичетата. Но новороденото е било болно и слабо, за да издържи пътуването. Затова е оставил първо него и е задържал по-силното. После, в централната част на Вашингтон, то започнало да го забавя. Може би е кървяло или е плакало прекалено много. Може би е вдигнало температура и той се е уплашил. И е решил, че е най-добре някой друг да се оправя с Мадлин. Й двата пъти, когато ставаше въпрос за предаване на отговорността, той беше избрал католически църкви. Не болници, не пожарни, а свещеници. Това несъмнено казваше нещо за него и от какво е бягал. Ако не е бил спасител на момичетата, може би е искал да бъде такъв. И е имало нещо друго, от което се е страхувал.