Частен детектив

19.

Мадлин не спа дълго.

В продължение на десетина минути по изгрев-слънце небето беше розово и слабо осветено. Южната кула на моста, която се виждаше от прозореца на кабинета, сияеше в наситено златисто и червено. После слънцето надникна зад ниските облаци и утрото се изчисти от сивотата и от сенките, а Мадлин се събуди. Чух как вратата на спалнята й на долния етаж се отваря. Вместо нагоре стъпките й продължиха надолу. Заслушах се за предната врата, но тя не тръгна натам. Чух типични за кухня звуци — течаща вода, изсипване на зърна в кафемелачка. Събрах онова, което бях намерил в бюрото на Клеър, и слязох.

— Добро утро — поздрави Мадлин. — Отново.

Беше смляла кафето и бе сложила чайника на котлона. Сега тършуваше из шкафовете.

— Видях френска преса — казах аз. — Горе вдясно.

— Благодаря.

— Може ли една чаша и за мен?

— Разбира се — рече тя. — Как беше госпожа Грейвсенд?

— Разстроена, но това е разбираемо.

— Искам да кажа, какво научи?

— Отначало се придържаше към версията си, че Клеър й е биологична дъщеря и е родена на Вирджинските острови. Но след като я предизвиках, заговори.

— Клеър също е била подхвърлена.

Кимнах.

— Била е оставена в мисията „Кармел“ с кървящи рани по гръбнака. Два дни преди ти да се появиш в Якима. Един свещеник я намерил, след като някой почукал на вратата на параклиса. Но малко след това бил убит в Африка. Единственият друг човек, който знаел за случая, бил епископът, но той също е мъртъв. От рак.

— И сега какво?

— Кафе — казах аз. — И после имам няколко въпроса.

Тя направи кафето и след като си напълнихме чашите, аз започнах да й показвам какво съм донесъл от кабинета. Първото нещо беше тънък бележник „Молескин“. Беше раздърпан и смачкан, сякаш Клеър често го е пъхала дълбоко в чантата или джобовете си, за да го крие.

— В Бостън намерих два ключа — казах аз. — Единият беше за входната врата. Другият пасна на чекмедже зад гравюра на Дали в кабинета й. И ето какво намерих в него.

— Какво е това?

— Ти ми кажи.

Плъзнах бележника към нея. Тя махна ластика на корицата и го отвори. В продължение на пет минути отпивах от кафето си и я гледах как чете. Когато тя вдигна очи, знаех какво ще каже, преди да го е казала.

— Няма никаква логика.

— Добре.

— Само дето като че ли пасва.

— В какъв смисъл?

— Виж това — каза тя. — Не е разпитвала за полицейски доклади, изоставени бебета или за насилие върху деца. Мислела е за наука, за проучване. Което има логика за нея. Тя винаги е имала наклонности в тази посока. Една нощ седяхме на задната й веранда, до камината. Видя ли я?

Кимнах.

— Та седяхме там и тя искаше да говори за експерименти. Например дали ние не сме част от експеримент?

— И?

— Ако сме близначки и аз съм по-голяма, значи тя е била замразена като ембрион — каза Мадлин. — Къде би отишъл, ако искаш да намериш много замразени ембриони? Човешки ембриони.

— В някоя лаборатория?

— Не просто в лаборатория. А в клиника за репродукция. Те имат десетки оплодени яйцеклетки, но имплантират само малка част от тях. И държат останалите замразени.

— А белезите?

— Точно тук идват експериментите.

Представих си доктор, който работи нещо странично. Или чисто научно изследване, или за допълнителен доход. Нещо свързано с генетика, тъй като именно на това беше заложила Клеър.

— Какво си мислеше тя? — попитах аз.

— Не знаеше. Поне не тогава. Но явно е стигнала донякъде, нали? — Тя сложи ръка върху бележника на Клеър. — Това са бележките й. Интервюирала е хора.

— Учени, доколкото разбирам.

Онова, което е търсила Клеър, вероятно беше записано в бележника. Проблемът беше, че си беше вършила работата, сякаш се е страхувала, че някой може да наднича над рамото й. Първата й линия на отбрана беше да пропусне имената на източниците си. Освен това беше маскирала съдържанието на разговорите си с неразбираем, но очарователно викториански код.

Стигнала до Колумбийския университет и намерила професор Б, който споменал за Източник В. Източник В се оказал по-труден за проследяване и тя напуснала „Харвард“ заради това, но накрая го открила в Калифорния. Спряла го, докато излизал от някакво вечерно парти в Санта Моника, и по някакъв начин успяла да го накара да се срещнат в един бар. Той бил онзи, който й казал за Мадам X. Останалите неща в бележника — пет записа върху три страници — описваха очевидно безплодните усилия на Клеър да намери Мадам X.

Мадлин прочете всичко, затвори бележника и ми го върна.

— Кои са тези хора? — попита тя. — И какво е искала тя от тях?

Бележникът не даваше никакви отговори. След като го прочетох, имах повече въпроси, отколкото отговори. Коя беше Д? Защо доктор А е правил напречно сечение на мозъка й и я е заснел, преди да умре?

— Колумбийският университет трябва да има факултетен списък — каза Мадлин. — Защо не пишем на всеки преподавател мъж от областта и да го питаме дали се е срещал с Клеър — или с някой с нейната външност, ако не е използвала истинското си име?

— Мисля, че по-добре да изчакаме с това — казах аз. — Идеята е добра, но ако някой от бележника е свързан със смъртта на Клеър, бих предпочел да не нанасяме първия си удар по този начин.

— Тогава какво?

Дадох й втората папка, която бях намерил горе в един незаключен шкаф. В нея имаше малка купчина месечни извлечения от банката на Клеър и по кредитната й карта. Всички бяха адресирани до къщата в Сан Франциско. Очевидно тя беше живяла тук достатъчно дълго, за да поиска да препращат пощата й от Бостън.

— И какво?

— И такова, че ако изключим мобилните телефони, кредитната карта е най-добрият начин да проследиш някого — отвърнах аз. — Клеър не е имала мобилен телефон у себе си — липсва в описа на личните вещи, вървящ с доклада от аутопсията. Не е носела и кредитни карти. Което означава, че това е следа, с която полицията не разполага. И ако не можем да издирим хората от бележника, то можем да направим следващото най-добро нещо.

— Да следваме парите.

— Погледни това — казах аз и й показах последното извлечение. Движението по сметката й беше отпреди трийсет дни. — Наемала е коли в Норт Бийч и е наливала бензин и си е купувала храна в градчета навсякъде по крайбрежието. Виж.

Тя прочете извлечението и го върна.

— Тези плащания са правени преди седмици и сигурно няма да ни свършат никаква работа. Трябва да вземеш информацията за последните й трансакции от банката.

— Не съм ченге — отвърнах аз. — Не мога да им представя съдебно разрешително. А ако започна да звъня по банки и да задавам въпроси, просто ще ми затворят.

— Тогава какво ще правим?

Показах й папката, в която бях намерил извлеченията от кредитната карта на Клеър. В полето тя беше написала имейл адреса си. Под него имаше нещо, което не разбирах. Надявах се, че Мадлин ще знае какво е.

— Мисля, че горният ред, имейл адресът, е името й за достъп — казах аз. — За да може да управлява разни неща онлайн. Което означава, че това долу трябва да е парола.

Посочих втория ред, изписан с внимателния почерк на Клеър.

— Но тази сметка няма ли да е закрита?

— Защо да бъде?

— Защото тя е мъртва.

— Те не го знаят.

— Съдебните лекари или каквито там се водят, не издават ли смъртни актове и не ги ли завеждат някъде?

— Единственото място, където пращат смъртни актове, е в Администрацията за социално осигуряване. Но Клеър едва ли е имала социална осигуровка, нали?

— Значи всичките й сметки продължават да са открити?

— Каквото и да е правила, каквото и да е скрила, то е все още някъде там. Напълно активно. Банкови сметки, кредитни карти, социални медии — всичко.

Мадлин посегна към папката и я придърпа към себе си. Отпих от кафето си и я загледах как изучава скритата парола, като потупва с пръст всеки хикс. Устните й се движеха, докато броеше. Тя поклати глава и опита друга дума. Този път явно й се получи по-добре — повтори я, този път по-бързо. После ме погледна.

— Клеър Беър — каза тя. — Така я е наричала майка й като малка. Харесваше й. Понякога сама се наричаше така, когато мъмреше сама себе си с гласа на майка си.

— Така ли?

— Клеър Беър, ако изпиеш още една чаша вино, утре ще те мъчи адско главоболие — каза Мадлин с глас, който плашещо приличаше на този на Оливия Грейвсенд. — Клеър Беър, кавалерът ти те чака в ресторанта, а ти дори не си се облякла. Но едва ли ще е най-лошото нещо на света, ако му вържеш тенекия.

Придърпах папката към себе си и преброих с пръст хиксовете, докато изговарях думите.

— И освен това е родена през деветдесет и девета — казах аз. — Телефонът ти у теб ли е?

Тя го извади и аз й дадох едно от извлеченията. В края на всяка страница имаше адрес на уебсайт. Ценните клиенти биваха канени да го посетят за по-подробна информация.

Мадлин въведе бързо адреса. После спря, остави телефона и ме погледна.

— Редно ли е да го правя?

— Просто ще погледнем. А и кой ще тръгне да проверява?

Тя се замисли над отговора ми. После въведе името и паролата. Екранът се изчисти. Някъде — може би в някоя подземна сървърна ферма в Невада — някакъв компютър преглеждаше въведената информация. Двамата с Мадлин гледахме, наведени от двете страни на кухненския плот.

Въпросите бяха три, избрани от Клеър, когато е отваряла сметката. Кой е любимият ви отбор? Какво е малкото име на учителя ви в първи клас? Кой е родният ви град? Погледнах Мадлин.

— Тя говорила ли е изобщо за спортни отбори?

— Ходихме на няколко мача на „Ред Сокс“. Никога не беше посещавала подобно място преди. Мисля, че й беше забавно.

— Значи „Ред Сокс“. Посещавала е училище „Стивънсън“ от детската градина до гимназията, нали?

— Откъде знаеш?

— Претърсих спалнята й в къщата на майка й — казах аз. — Имаше лента от научен конкурс от четвърти клас. За второ място. И чернова на нещо, което е писала през последната си година за часа по английски.

— Но на нас ни трябва името на учителя й.

— Не ти ли го е споменавала?

— Как би могло да стане дума за такова нещо?

— Нали каза, че сте оставали по цели нощи и сте разговаряли за какво ли не.

— Я стига.

Извадих предплатения телефон и набрах Оливия Грейвсенд. Икономът вдигна на второто позвъняване.

— Имение Грейвсенд.

— Кроу се обажда.

— Госпожа Грейвсенд излезе.

— И вие ще свършите работа — казах аз. — Ако знаете името на учителя на Клеър от първи клас.

Той замълча и аз си представих как колелцата в главата му се въртят. Все така не ме харесваше, но аз бях единственият, който разследва сериозно смъртта на Клеър. А той я обичаше, независимо от разликата в положението им.

— Госпожа Нор.

— Кажете го буква по буква.

— Н-О-Р.

— Благодаря, господин Ричардс — казах аз.

Той затвори. Обърнах се към Мадлин.

— Въведи госпожа Нор. Пише се…

— Чух.

Тя въведе името и чукна екрана, за да премести курсора върху полето за отговор на последния въпрос.

— Ами родното й място? — попита тя. — Може да е какво ли не.

— Шарлот Амали — казах аз. — Доколкото е знаела.

Мадлин взе извлечението от кредитната карта, обърна го на първата страница и посочи някакъв текст в горната част, на който не бях обърнал внимание.

— Запознах се с нея преди повече от година — каза Мадлин. — Когато си е взела тази карта и е подбрала въпросите, тя е имала доста ясна идея, че не е била родена на Вирджинските острови.

— Имаше ли някакви подозрения?

— Абсолютно никакви.

— Тогава напиши неизвестен — казах аз. — Да видим какво ще стане.

Тя въведе, натисна ПРОДЪЛЖИ и зачакахме. Екранът отново се изчисти. Сигнали пътуваха напред-назад, сървъри работеха усилено. Този път не се наложи да чакаме дълго.

— Здравата пробутват тази програма с медальоните — отбелязах аз.

— Ако беше карта като моята, щеше да е поредната измама. Но за нея вероятно е съвсем истинско. Безплатни хотели в Монте Карло или нещо подобно.

Не откъсвах очи от екрана, но не пропуснах как тя отново наблегна на контраста във финансовото им положение. Сега тя можеше да влезе в акаунта на Клеър, когато си поиска. Щеше да е интересно да видя какво ще направи с това.

— Влез в „Движение по сметката“ — казах аз.

Мадлин чукна върху линка и двамата се наведохме над телефона, за да прочетем историята на трансакциите на Клеър Грейвсенд за последните й двайсет и шест дни на този свят. Ако беше знаела, че дните й са преброени, не бе направила много, за да се поглези. И за мултимилионер е имала забележителната способност да си намери обяд за пет долара от бензиностанция. Но може би просто защото е пътувала много. Наемала е кола за няколко дни, отсядала е в мотели навсякъде по крайбрежието, след което се е връщала в града, колкото да направи покупки за трийсетина долара в магазина за хранителни стоки. Не е полудяла. Ако е пиляла пари за диаманти или коли като онази, която беше смачкала, не го беше правила с тази карта. Макар че спокойно би могла с наличния си кредит.

Прелистихме до края на списъка. Предпоследният й разход беше петстотин долара капаро за стая в семеен хотел в Мендосино. Хотелът така и не го върнал и не й предоставил сметка. Това вероятно означаваше, че не е освобождавала стаята и от хотела не знаят какво да правят.

Последното й плащане като че ли беше направено в бар. Купила си нещо за двайсет и шест долара на място, наречено „Крийксайд“.

— Провери го — казах аз. — Искам да разбера повече.

Мадлин чукна линка и прочетохме няколкото реда текст, които се появиха. Информацията не беше много. Датата на трансакцията, адресът и телефонният номер на фирмата. Мястото се намираше на път през гората североизточно от Мендосино. Най-близо до гъза на географията в тази част на Калифорния. Мадлин докосна екрана, проследявайки с пръст датата, а после и адреса.

— Невъзможно — рече тя. — Нали?

— Не знаем часа. Знаем само, че плащането е било извършено в деня, в който е паднала.

Трансакцията беше извършена някъде след полунощ, а малко по-късно Клеър беше умряла. Поне питието отговаряше на резултатите от аутопсията — в доклада пишеше, че в кръвта й имало половин промил алкохол. Съгласно закона не се е водила пияна, когато е умряла, но може и да е била, когато е излязла от бара. Мендосино беше на три часа път на север от Сан Франциско. Двеста и четирийсет километра. Някои от пътищата имаха толкова завои, че не можеш да настъпиш газта, ако го искаш. А аз бях намерил Клеър малко преди пет сутринта.

— Времето пасва — казах аз. — Може да е имала два часа да стигне до „Рефюджио“.

Мадлин поклати глава.

— И после какво? Справила се е с ключалката, качила се е горе и е скочила от покрива? Защо?

— Не казвам, че има логика. А че просто е възможно.

— Да, но наистина няма логика — рече Мадлин. — И щом полицията не е намерила кредитната й карта, къде е тя? В колата под наем? В бара?

— Не знам.

Прегледах трансакциите и намерих плащането за колата. Подобно на хотела, компанията беше взела капаро. И то също не беше върнато. Посочих трансакцията на Мадлин.

— И къде е колата? — попита тя.

— Може би някъде в Тендърлойн.

— Какво ще правим?

— Ще идем в Мендосино и ще поразпитаме. В бара и в хотела.

— Ние?

Имах чувството, че тя може да се окаже полезна, но не исках да й го обяснявам. Можеше да откаже. Или по морални съображения, или просто от безпокойство за собствената си безопасност.

— С нещо друго ли си заета? — попитах аз.

Очевидно не беше, защото прибра телефона си, отнесе чашата си при мивката и ми отговори, докато я плакнеше:

— Дай ми минута. Ще си взема някои неща.

Веднага щом тя се качи горе, извадих предплатения телефон и написах съобщение на Илайджа. Казах му, че скоро ще изляза в компанията на загадъчна блондинка. Двамата с Джеремая трябваше да наблюдават празната къща и да проследят всеки, който се опита да влезе в нея. Бяха ми трябвали двайсет минути в Градския съвет, за да намеря това място, като единствената ми следа беше един ключ. Щом аз можех да го направя, същото се отнасяше и за всеки друг.