Дълга нощ в Париж

23

Кафето, което му бе донесла секретарката, беше твърде слабо, но на генерал Ротелман му беше все тая. Той беше може би единственият генерал в Израелските въоръжени сили, чиито предпочитания за пиенето на кафе оставаха неизвестни дори сред най-близкото му обкръжение.

Всъщност той нямаше предпочитания. Можеше да пие кафето със захар, както и без, на отворена или затворена врата, можеше да кара сам колата или да повика шофьора си и дори в офицерската столова дежурните се бяха убедили, че не е нужно да го питат кое ястие предпочита във всеки конкретен ден. Като човек на разузнаването — може би най-добрият от своето поколение — той се бе научил да се оправя в бързо променяща се обстановка и вярваше, че човек с предпочитания задължително означава човек със слабости.

Така например до тази сутрин той се бе отнасял по-благосклонно към шефа на службата за събиране на разузнавателна информация, Зоро, отколкото към другите си заместници. А сега, докато отпиваше от твърде слабото си кафе и четеше докладите на екрана пред себе си, той бе донякъде разколебан и в това свое предпочитание.

Наложеното назначение на Абади беше наистина изненада. Човекът изглеждаше свършен, договорът му беше прекратен, честта му бе опетнена. Но ето че само след година той отново се бе завърнал.

Ротелман порови в компютъра си и намери архиви раната папка. Скандалът бе избухнал през 2014-а — цяла вечност в света на разузнаването. „Ние, офицери и войници в Звено 8200, настоящи и бивши, заявяваме, че отказваме да позволим употребата на технологичните и човешките ресурси на звеното за разузнавателни операции срещу палестинците, повечето от които са незаконни, а всички са неморални“ — започваше отвореното писмо.

Да се отказва извършването на нещо не беше новина, но за пръв път отказващите идваха от разузнаването. А повечето международни медии, които отразиха новината, чуха за пръв път и за Звено 8200, „най-тайната военна структура на Израел“.

Разследването беше бързо, обвинението беше изготвено бързо, военният процес също. По това време Ротелман командваше пехотно формирование на север. Само след няколко години всичко се промени. Командирът на 8200 беше сменен, бе създадена нова Специална секция под прякото командване на заместник-министъра на отбраната. А генерал Ротелман, „офицер с независимо мислене и ясен морален глас“, стана началник на разузнаването.

Тъй като беше твърде зает, той определено се изненада, когато Абади в качеството си на ръководител на проекта „Големи данни“ в 8200 се яви в съда при обжалването и свидетелства в защита на предателите, говорейки за „грешки“, „честност“, „съвест“ и други подобни глупости. Ротелман си спомни, че бе подписал уволнението му през януари. Бе обяснил колко съжалява, че „полковник Абади е избрал грешния път“ и е „поставил себе си над звеното“.

Да имаш враг в корпуса беше проблем, още по-голям проблем бе врагът да работи с дъщерята на човек, когото си отстранил. Мисълта, че собственият му секретар я бе извикал в кабинета му днес и че Зоро я бе оставил да ги унижи, го вбеси. Но Ротелман не можеше да обвинява Зоро за случилото се днес. Сигурно имаше и друго обяснение. Направи мислен обзор на събитията от деня: заместникът му бе изнесъл презентация пред представители на всички разузнавателни служби, която бе завършила катастрофално; в страната бе пристигнал старши следовател от Агенцията за национална сигурност на Съединените щати, за да разследва евентуално нарушение на спогодбата за сътрудничество в областта на разузнаването между двете държави; заместник-главнокомандващият на Израелските въоръжени сили бе наложил през главата му назначение на служител, което той, генерал Ротелман, изрично бе инструктирал Зоро да осуети.

А денят още не беше приключил. Той се обади на съпругата си, че няма да може да отиде с нея на училищния концерт на сина им. Тя го накара да се извини веднага на момчето и този разговор се оказа най-труден. Няма друг избор, обясни му той, и екранът пред него го потвърждаваше.

Резултатите от неразбориите в системата бяха очевидни. От всички звена пристигаха запитвания за отвличането в Париж. Службите за събиране на информация изсипваха в централата такова количество доклади, че заплашваха да блокират компютрите.

Секретарката бе оставила вратата му отворена и през последните петнайсет минути той чуваше звука от истеричните телевизионни репортажи: „Скандално недоглеждане от френска страна… потресаващо в наглостта си отвличане… специалните части издирват похитителя… министър-председателят е разговарял с шефа на Военното разузнаване генерал Ротелман… все още не е изключена възможността жертвата да е избрана случайно… въпреки това Израел трябва да разследва дали не е било нужно обявяването на по-висока степен на тревога… да се молим за жертвата, а сега имаме телефонна връзка с един от колегите му, станал свидетел на отвличането“.

Той се изправи, за да помоли секретарките да намалят звука, но когато стигна до бюрото, му дойде друга идея.

— Трябва ми кодът за защитен разговор с израелското посолство в Париж — каза той на жените, които не откъсваха очи от екрана.

— Триста и четирийсет, деветдесет и осем на синия бутон.

Светкавичният отговор дойде от секретарката вляво, която обикновено беше най-бавната. Това подразни любопитството му.

— Помниш кодовете на посолствата наизуст ли?

— Не, господин генерал. Днес вече два пъти ме питаха за този. Първо вашият личен секретар, когато пристигна онзи плик с черен гриф.

— А вторият път? Пак ли беше личният ми секретар?

— Не, вторият път беше онази офицерка, която присъстваше на съвещанието сутринта. Когато всички излязоха в почивка, тя ме помоли да намеря кода в базата данни.

— Онази от военноморското разузнаване?

— Не, другата, със зелената униформа. От Осем-двеста.

Той кимна бавно, обмисляйки информацията. Секретарката изчака няколко секунди, после попита:

— Да ви свържа ли с посолството в Париж?

— Не, няма нужда — отвърна той. — Повикай Зоро, веднага.