Дълга нощ в Париж

36

Абади дръпна завесите, за да пусне слънчева светлина в стаята, която някога беше негова. Леглото беше по-тясно, отколкото го помнеше, бюрото — по-малко. Върху рафтовете бяха натрупани детските му комикси, които все някой ден щеше да препрочете, може би, след като се пенсионираше.

Изгледът от прозореца не се бе променил. Трима сърфисти се състезаваха в изкуственото езеро, а зад него се виждаха други архитектурни капризи, каквито градът понасяше от години: сградите с форма на карфиол, жилищната кула, приличаща на църковен шпил, пожарната команда в неоновосиньо, а пред всичко това, срещу малката синагога, точно до последната спирка на линия №4 на метрото, се издигаше „Кретей Префектюр“, един от най-големите молове в Европа.

Без носталгия. Без носталгия. Без носталгия, повтаряше си той може би от съмнение, а може би от тъга.

Долу на улицата бяха спрели две полицейски коли с работещи двигатели. Това също беше позната гледка от детството му — Кретей, огромното предградие на югоизток от Париж, където бе израсъл, беше опасно, изпълнено с насилие място дори преди сегашната вълна от антисемитски инциденти. Група тийнейджъри бяха заобиколили предизвикателно полицаите, които не излизаха от колите си, но бързо се отегчиха и се разотидоха.

— С яйце ли искаш буреките или с картофено пюре и хариса? — провикна се майка му от кухнята.

Тя вече го бе осведомила за всички семейни новини, включително за сватбата на братовчедка му, която се била омъжила за евреин ешкенази, но „добро момче“, както добавяше винаги тя, когато се налагаше да утешава бедните хорица, нямали късмета да се родят евреи в Тунис.

Масата беше сложена. Салатите от артишок, салца и печени зеленчуци бяха твърде пикантни и той ги редуваше с по-меката на вкус салата от печена тиква, моркови и ряпа, овкусена само със сол и лимонов сок. По миризмата от кухнята се усещаше, че за основно ястие майка му бе приготвила кюфтенца с кускус, и той вече се питаше дали един такъв обяд е по силите му. Като дете никога не бе имал проблеми.

Майка му дойде при него, като донесе два пълни подноса с буреки — обичайното ѝ решение, когато не знаеше от кой вид да направи. Той започна с класическата, отгоре с рохко яйце. Хранеше се внимателно, оставяйки течния жълтък да попие в пърженото тесто.

— Вече не мога да намеря от старите кори, те са по-дебели, почти като многолистно тесто. Казват, че евреите тук вече не знаят какво е това буреки и с тези тънки кори правят китайски рулца или нещо такова. Тези ги купих от арабина на ъгъла, той ги внасял от Тунис.

— Усетих, че са по-тънки отпреди — отвърна той с пълна уста. — А откъде е харисата? По-люта е от обикновено.

— Сама я направих. Кашерната хариса е напълно безвкусна, а при арабина има само в консерви.

Той мина на следващия поднос, в който буреките бяха сгънати на идеални триъгълници и пълнени с грубо смачкани картофи, парченца риба тон, магданоз и още нещо, което не можеше да определи. Ядеше, без да спира, пък и можеше ли да откаже на майка си, която толкова рядко навестяваше?

— Мамо, какви са тези малки солени парченца вътре? Не са каперси.

— Не, миличък, това е ботарга. Истинска, рибният търговец я доставя от Италия специално за мен. Този вид риба изобщо я няма в Тунис.

— Което ми напомня, че и аз ти нося нещо — каза той и извади от чантата си грозде без семки, пресни сочни фурми и килограм краставици.

— Жив да си! — благослови го тя. — Голяма радост ми достави. Тук при нас нямаме такива неща. От израелските плодове и зеленчуци по-добри няма. Така съжалявам, че не живеем там. Понякога ми е мъчно за годините, които прекарахме в Израел.

— А когато живееше там, ти беше мъчно за тук.

— Не, не беше така — възрази разпалено майка му, пренаписвайки семейната история. — Просто не можех повече да живея там след онова, което сториха с дядо ти.

Абади замълча.

Тя бързо смени темата.

— Баща ти се извинява, че го няма, но има среща в града, която не може да отложи.

Като извинение беше толкова неправдоподобно, че изискваше отговор. Баща му беше на осемдесет и сигурно от месеци не се бе качвал на метрото за Париж.

— Още ли ми е бесен?

Майка му се размърда неловко на стола и за да прикрие смущението си, взе последната бурека.

— Трудно му е след това, което направи, пък и всичкия шум, който се вдигна — отвърна накрая тя. — Разбери го и ти. Тук еврейските вестници излязоха с цели страници по темата, някои те наричаха изменник. В синагогата преместиха баща ти на една от задните пейки. Трудно му е.

Тя потръпна, сякаш искаше да се отърси от тягостното впечатление, което бяха оставили думите ѝ.

— Но скоро ще му мине. Ще донеса кускуса.

— Нека ти помогна — каза той, но тя категорично отказа да го пусне в кухнята.

В опит да повдигне настроението ѝ Абади извика след нея:

— Мамо, върнах се в армията.

Тя се закова на място, после развълнувана се върна на масата.

— В израелската?

— Не, мамо, във венецуелската. Разбира се, че в израелската!

— И те се съгласиха?

— Те ме поканиха! — отвърна той, без да се впуска в подробности.

Нямаше смисъл да разстройва майка си с описания как всъщност се вършеха нещата в Израелските въоръжени сили и изобщо в организации от този вид.

— Така се радвам! — възкликна възторжено тя. — Знаех си, че всичко е било недоразумение. За нас е голяма чест, че си имаме висш офицер в израелската армия. Веднага ще звънна на баща ти. Толкова ще се зарадва. Все се оплаква, че армията е слаба и не знае как да се оправя с арабите.

— А какво предлага? — попита Абади, главно за да се позабавлява, защото много добре знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Винаги е казвал, че трябва да действаме с повече сила, твърде сме меки с арабите — отвърна тя.

Но Абади знаеше, че идеите на баща му са малко по-конкретни.

— А има ли вече точна бройка предвид, за да докладвам в Генералния щаб? Колко да избием, три милиона? Шест? Двайсет? Каква цифра предлага?

— Смей се ти! — смъмри го майка му.

Когато се ядосаше, тя изглеждаше дори по-млада от обикновено.

— Ние сме израснали сред араби, баща ти и аз, знаем що за хора са и как да разговаряме с тях.

Изведнъж тя млъкна, сякаш се бе сетила за нещо важно.

— Кускусът! Оставих супата за кускуса на котлона! — извика тя и се втурна към кухнята.

— Мамо, може ли да ползвам телефона? Трябва да позвъня в Израел.

— Нещо, свързано с армията ли?

— Нещо, свързано с армията.

— За нашия телефон това ще е голяма чест — отвърна тя от кухнята.