Инсценировка

3

Обядваха в „Тракс“ на Юниън Стейшън, приятно заведение, което се намираше близо до съдебната палата и затова често го посещаваха съдии, адвокати и прокурори. Сервитьорката познаваше Холър и не си направи труда да му поднесе менюто. Той просто поръча „както обикновено“. Бош набързо го прегледа и си избра хамбургер с пържени картофки, което явно разочарова адвоката.

По пътя бяха разговаряли по семейни въпроси. Бяха братя по баща и имаха дъщери на еднаква възраст. Момичетата всъщност се канеха да наемат обща квартира през септември в университета „Чапман“, окръг Ориндж. Бяха разбрали, че са кандидатствали на едно и също място, чак когато се похвалиха във Фейсбук с приемането си. И съвсем скоро след това бяха решили да живеят заедно. Това радваше бащите им, защото щеше да им е по-лесно да ги наглеждат.

Бяха се настанили на маса до прозорец с изглед към грамадната чакалня на гарата. Беше време да поговорят по работа. Бош очакваше Холър да го осведоми за развитието на делото, в което го представляваше. Предишната година временно бяха отстранили Хари от Лосанджелиското полицейско управление по изфабрикувано обвинение, след като бе влязъл с шперц в кабинета на един началник, за да прегледа стари полицейски документи, свързани с разследване на убийство, по което работеше активно. Беше неделя и на Бош не му се чакаше идването на началника на другия ден. Макар и дребно, нарушението можеше да бъде използвано като първа стъпка към уволнението му.

Нещо повече, докато оспорваше отстраняването си, той не получаваше заплата и нямаше достъп до пенсионния си фонд. Случаят се разглеждаше от Комисията за правата и процедурата щеше да отнеме най-малко половин година — с други думи, и без това щеше да приключи след датата на пенсионирането му. Тъй като не можеше да се издържа, а и предстоеше дъщеря му да постъпи в университета, Бош се пенсионира, за да получава пенсия. След това възложи на Холър да заведе дело срещу общината: обвиняваше Управлението, че е приложило незаконна тактика, за да го принуди да напусне.

Тъй като Мики беше настоял да се срещнат, Хари очакваше лоши новини. До този момент Холър го информираше по телефона и Бош разбираше, че се е случило нещо.

Реши да отложи разговора поне малко и се върна към току-що приключилото съдебно изслушване.

— Трябва да си горд със себе си, щом успя да измъкнеш оня наркопласьор.

— Знаеш не по-зле от мене, че няма да му се размине — отвърна Холър. — Съдията нямаше избор. Сега прокурорът ще предложи сделка и моят човек пак ще полежи на топло.

Бош кимна, после попита:

— Ами парите в багажника? Басирам се, че ще му ги върнат. Какъв ще е твоят дял? Ако не възразяваш да попитам.

— Петдесет бона, плюс колата — каза Холър. — На него няма да му трябва в затвора. Имам един човек, дето се занимава с такива неща. Ликвидатор. Ще взема от нея още две хиляди.

— Не е зле.

— Не е зле, ако успея да ги взема. Трябва да си плащам сметките. Хенеган ме нае, защото научил името ми от пейката на автобусната спирка на Флорънс и Норманди, докато висял отзад в патрулката. Та тогава запомнил номера ми наизуст. Имам шейсет такива пейки из целия град и това ми излиза солено. Постоянно трябва да зареждам резервоара, Хари.

Бош държеше да си плаща за адвокатските услуги по делото, обаче тези суми изобщо не можеха да се сравняват с парите, които Мики евентуално щеше да получи от Хенеган. Холър даже беше успял да намали разходите, като възложи на своя сътрудничка повечето задачи, които не бяха свързани с явяване в съда. Наричаше го „специална промоция за органите на реда“.

— Като стана дума за пари, нали видя колко ще ни струва следването на момичетата в „Чапман“? — попита той.

— Доста — изсумтя Бош. — Повече, отколкото получих общо през първите си десет години служба в полицията. Обаче на Мади и отпуснаха няколко стипендии.

— Да, и на Хейли. Това определено ще ни е от помощ.

Хари кимна. Май бяха изчерпали всички теми за разговор, освен причината за днешната им среща.

— Е, сега вече явно ще трябва да ми съобщиш лошата новина — въздъхна той. — Преди да са ни донесли обяда.

— Каква лоша новина? — учуди се Холър.

— Нямам представа. Но за пръв път искаш да се срещнем, за да ме информираш за хода на делото. Предполагам, че нещата не вървят на добре.

Мики поклати глава.

— А, изобщо нямах намерение да разговаряме за това. Процесът уверено напредва, притиснали сме ги в ъгъла. Исках да ти предложа нещо друго. Какво ще кажеш да те назнача при мене, Хари?

— Как така да ме назначиш при тебе?

— Нали знаеш, че поех делото за убийството на Лекси Паркс? Защитавам Дей’Куан Фостър.

Неочакваният обрат на разговора напълно обърка Бош.

— Ъъъ, да де, знам, че си поел Фостър. Какво общо има това с…

— Виж сега, Хари, процесът започва след шест седмици, а защитата ми е гола вода. Той не го е извършил бе, човек, а нашата прекрасна съдебна система тотално ще го прецака. Ако не направя нещо, ще го осъдят за убийството на Паркс. Искам да те назнача при мене да работиш по това дело.

Холър напрегнато се наведе напред и Бош неволно се отдръпна. Все още имаше чувството, че само той в целия ресторант не знае какво става. След пенсионирането си беше престанал ежедневно да следи събитията в града. Имената на Лекси Паркс и Дей’Куан Фостър не му говореха почти нищо. Знаеше за процеса, знаеше и че е нашумял. Ала през последните шест месеца избягваше вестникарски материали и телевизионни репортажи, които можеха да му напомнят за близо трийсетгодишната му мисия да залавя убийци. И беше стигнал дотам, че се зае с отдавна планирания, но вечно отлаган ремонт на един стар „Харли Дейвидсън“, събирал прах и ръжда в гаража му близо двайсет години.

— Ама ти вече си имаш следовател — възрази той. — Оня здравеняк с грамадните ръчища. Рокерът.

— Да, Сиско. Само че Сиско е контузен, пък и не е подходящ за такива неща — поясни Холър. — Поемам дела за убийство веднъж на около две години. Захванах се с този случай, понеже Фостър ми е стар клиент. Имам нужда от тебе, Хари.

— Контузен ли? Какво му е?

Адвокатът измъчено поклати глава.

— Човекът си караше харлито ката ден, изпреварваше като слаломист и носеше една от ония модерни каски, дето са пълен боклук и не могат да ти предпазят главата. Казвах му аз, че е само въпрос на време. Майтапех го да ми даде изключителни права за трансплантация на черния му дроб. Ненапразно им викат „донорциклетисти“. И няма значение, че си майстор винаги е виновен другият.

— Какво се е случило?

— Пътува си по Вентура една вечер, преди доста време беше, и се появява някаква мутра, засича го и го изтиква в насрещното движение. Той избегнал една кола и после се наложило да повали мотора, стара машина без предни спирачки. Пързалял се по хълбок цяла пряка. За късмет носел кожен костюм, та не беше чак толкова ожулен, ама си скъса предната кръстна връзка. Сега е на легло и говорят за смяна на цялата колянна става. Обаче това няма значение. Искам да кажа, че Сиско е страхотен следовател за всякакви други дела и вече направи каквото можа. Сега обаче ми трябва детектив с опит в случаи на убийство. Няма да го преживея, ако осъдят клиента ми за това, Хари. Невинните клиенти оставят рани, ясно ти е какво искам да кажа.

Бош дълго и неразбиращо се взира в него. Накрая каза:

— Аз вече си имам занимание.

— Какво искаш да кажеш, разследване ли? — попита Холър.

— Не, мотор. Ремонтирам го.

— Уф, божичко, и ти ли?!

— „Харли Дейвидсън“ от хиляда деветстотин и петдесета, какъвто караше Лий Марвин в „Дивият“. Остана ми в наследство от един колега. Преди двайсет години написал в завещанието си, че е за мене, и се хвърлил от една скала в Орегон. Оттогава е в гаража ми.

Мики махна с ръка.

— Щом е чакал толкова време, ще почака още. Става дума за невинен човек и не знам какво да правя. Отчаян съм. Никой не ще да слуша и…

— Това ще прати по дяволите всичко.

— Моля?

— Ако работя при теб — не само при теб, при който и да е адвокат, — ще пратя по дяволите всичко, което съм правил в полицията.

Холър се смая.

— Стига де, това е само един случай, не е…

— Напротив. Знаеш ли как викат на ония, дето се прехвърлят на противниковата страна в делата за убийство? Викат им Джейн Фонда, все едно се съюзяват със северновиетнамците. Разбираш ли? Все едно да преминеш на тъмната страна.

Мики погледна през прозореца към чакалнята. Вътре гъмжеше от хора, които се спускаха от перона на покрива.

Преди да успее да каже още нещо, сервитьорката им донесе поръчките. През цялото време, докато жената оставяше чиниите и им доливаше леден чай, Мики се взираше в Бош. След като келнерката се отдалечи, Хари го изпревари.

— Виж, нищо лично — ако изобщо бих го направил за някого, сигурно щеше да е за тебе.

И това беше вярно. Макар да бяха братя, синове на прочут лосанджелиски адвокат, те бяха израснали далеч един от друг и принадлежаха на различни поколения. Бяха се опознали едва през последните години. Въпреки че Холър се сражаваше на отсрещната страна, образно казано, Бош го харесваше и уважаваше.

— Съжалявам, мой човек, така стоят нещата — продължи той. — Не че не съм мислил за това. Обаче не мога да се насиля да прекрача границата. И ти не си първият, който ми го предлага.

Мики кимна.

— Разбирам. Само че аз ти говоря за нещо друго. Убеден съм, че някак си са накиснали моя клиент, а ДНК доказателствата са непоклатими и ще го осъдят, ако не ми помогне някой като тебе…

— Стига, Холър, не ставай смешен. Всеки адвокат във всяко съдилище постоянно повтаря същите тия думи. Всеки клиент е невинен. Обвинението срещу всеки клиент е инсценировка. Чувам го от трийсет години всеки път щом вляза в съдебна зала. Но знаеш ли, нямам никакви угризения за никой, когото съм пратил зад решетките. А в един или друг момент всеки от тях твърди, че не го е извършил.

Мики не отговори и Бош се възползва от мълчанието, за да опита хамбургера. Биваше си го, ала разговорът беше убил апетита му. Холър започна да рови с вилица в салатата си, без да яде.

— Виж, предлагам ти просто да хвърлиш един поглед на делото, да се убедиш сам. Иди поговори с него и ще разбереш.

— С никого няма да разговарям.

Хари избърса устните си със салфетка и я остави до чинията си.

— Искаш ли да обсъдим нещо друго, Мик? Иначе ще си взема хамбургера за вкъщи.

Холър не отговори, забил поглед в неначенатата си храна. Бош виждаше страха в очите му. Страх от провал, от нещо лошо, което ще трябва завинаги да носи в себе си.

Адвокатът остави вилицата.

— Ще сключа сделка с теб — каза той. — Поеми случая и ако откриеш доказателства срещу моя човек, предай ги на прокуратурата. Каквото и да откриеш, независимо в чия полза, отива в прокуратурата. Напълно прозрачен доказателствен материал стига да не нарушава пряко поверителността на отношенията между адвокат и клиент.

— Да бе, а какво ще каже клиентът ти за това?

— Ще се съгласи, понеже е невинен.

— Аха.

— Виж, просто си помисли. И ми съобщи решението си.

Бош отмести чинията си настрани. Беше изял само една хапка, но обядът бе приключил. Той избърса ръце с платнената салфетка и каза:

— Няма нужда да размишлявам. И още сега ще ти съобщя решението си. Не мога да ти помогна.

Изправи се и остави салфетката върху чинията си. Бръкна в джоба си, извади достатъчно пари за цялата сметка и ги затисна със солницата. През това време Холър безмълвно зяпаше чакалнята.

— Това е всичко — каза Бош. — Тръгвам си.