Инсценировка

27

Паркира до тротоара пред „Нелсън Грант & Сънс“ още преди началото на работното време. Първо се включи осветлението, после в 10.05 отвътре се появи млад азиатец и се наведе, за да отключи долното резе на стъклената врата. Излезе навън със сгъваема реклама за разпродажба на наследствени накити, постави я на тротоара и се върна вътре. Бижутерийният магазин беше отворен. Хари допи кафето си и слезе от джипа. По това време по Сънсет Булевард имаше натоварено движение, но тротоарите, магазините и ресторантите на Сънсет Плаза пустееха — те привличаха главно туристи от Европа и обикновено започваха да се пълнят чак по обед.

Бош влезе. Някъде в дъното тихо иззвъня камбанка и след секунди от задното помещение се появи същият азиатец. Дъвчеше нещо. Застана зад централната част на подковообразната стъклена витрина и вдигна показалец молеше клиента да изчака. Накрая преглътна, усмихна се и попита с какво може да бъде полезен.

Хари се приближи и спря точно пред него.

— Продавате ли часовници на „Адемар Пиге“?

— „Адемар Пиге“ — повтори мъжът с френско произношение. — Ние не сме им официален дистрибутор. Понякога обаче предлагаме часовници на АП при разпродажби на наследствени накити. Те имат колекционерска стойност и бързо се изчерпват.

— Значи са втора ръка, така ли?

— Предпочитаме да ги наричаме „наследствени накити“.

— Ясно. Наследствени накити. Знаете ли, като го споменахте, се сещам, че миналата година идвах тук и видях такъв часовник. Май дамски. През декември беше, нали?

— Ъъъ, да, струва ми се. Оттогава не сме имали друг.

— „Роял Оук“, нали?

— Всъщност моделът беше „Роял Оук Офшор“. Колекционер ли сте, господине?

— Колекционер? В известен смисъл. Имам един приятел, казва се Винсънт Харик. Познавате ли го? Той купи оня „Роял Оук“ през декември, нали?

На лицето на азиатеца се изписа едновременно подозрителност и объркване.

— Нямам право да обсъждам нашите клиенти, господине. Желаете ли да ви покажа някой от нашите часовници?

И посочи стъклената витрина. Хари го наблюдаваше мълчаливо. Тук имаше нещо гнило. Щом беше споменал за Харик и купения през декември часовник, азиатецът видимо бе станал нервен — дори скришом хвърли поглед към вратата на служебното помещение.

Затова Бош реши да го попритисне и да прецени реакцията му.

— Та кой е умрял? — попита той.

— За какво говорите? — пискливо възкликна мъжът.

— За да разпродавате наследствени накити, някой трябва да е умрял, нали така?

— Не, невинаги е така. Има хора, които по някаква причина продават колекциите си от бижута. Часовниците си. Такива неща се смятат за наследствени вещи.

Отново хвърли поглед към вратата.

— Тук ли е господин Грант? — попита Бош.

— Кой?

— Нелсън Грант. В задното помещение ли е?

— Няма никакъв Нелсън Грант. Това е просто фирмата. Измисли я баща ми, когато откриваше магазина. Хората просто нямаше да могат да произнесат нашето име.

— Баща ви в задното помещение ли е?

— Не, там няма никой, а и баща ми отдавна се пенсионира. Двамата с брат ми въртим магазина. Защо ме разпитвате?

— Става дума за убийство. Как се казвате, господине?

— Не съм длъжен да ви кажа името си. Ако не се интересувате от покупка, господине, ще се наложи да ви помоля да напуснете.

Бош се усмихна.

— Сериозно?

— Да, сериозно. Вървете си.

Хари видя пластмасов визитник върху стъклената витрина вдясно. Спокойно отиде при него и вдигна най-горната визитка от купчината. На нея имаше две имена. На братята. Бош ги прочете на глас:

— Питър и Пол Нгуен. Правилно ли произнасям фамилията ви?

— Да. Моля ви, вървете си.

— Разбирам защо вашият старец е избрал името Грант. Вие Питър ли сте, или Пол?

— Защо питате?

— Ами защото провеждам разследване.

Извади си портфейла и измъкна картата си от ЛАПУ. Докато я протягаше към азиатеца, я държеше между двата си пръста, като единият стратегически скриваше думата „ПЕНСИОНИРАН“. Беше упражнявал този жест пред огледалото над скрина в спалнята си.

— А значка? — попита мъжът. — Нямате ли значка?

— Не ми трябва значка, за да ви задам няколко елементарни въпроса — ако сте съгласен да ни сътрудничите.

— Каквото кажете, стига да свършим по най-бързия начин.

— Добре. Е, Питър ли сте, или Пол?

— Питър.

— Добре, Питър, бихте ли погледнали това тук?

Влезе във фотоархива на джиесема си, отвори снимката на Лекси Паркс, която беше взел от един от репортажите за убийството в „Таймс“, и я показа на Нгуен.

— Познавате ли тази жена? Идвала ли е в магазина ви в началото на тази година?

Азиатецът стъписано поклати глава.

— Знаете ли колко души са идвали в магазина от началото на тази година?! А и аз дори не съм тук постоянно. С брат ми имаме служители. Не мога да отговоря на въпроса ви.

— Тя е била убита.

— Съжалявам, но това няма нищо общо с магазина.

— Жената е позвънила тук четири дни преди да я убият. През февруари.

Нгуен сякаш се вцепени и устните му образуваха кръг. Беше си спомнил нещо.

— Какво има? — попита Бош.

— Сега се сещам. От Шерифското управление се обаждаха за това. Позвъни ми една детективка и ме разпита за убитата жена и телефонния разговор.

— Шмит ли се казваше? Какво й казахте?

— Не си спомням името й. Наложи се да се обърна към брат си, който беше дежурен тук на въпросната дата. Той каза, че жената се обадила да попита как да ремонтира часовника си и той й отговорил да потърси производителя в интернет и да се свърже с него. Ние не поправяме часовници, само ги продаваме.

Бош се вторачи в него. Смяташе, че Нгуен или лъже, или го е излъгал брат му, защото знаеше, че Лекси Паркс се е обадила в магазина след разговора си със сервизния център на „Адемар Пиге“ в Лас Вегас. Изглеждаше невероятно да е звъняла, за да пита как да ремонтира часовника си. Имаше друга причина и този човек и брат му я криеха.

— Къде е брат ви? — попита той. — Трябва да поговоря с него.

— На почивка е — отвърна азиатецът.

— Докога?

— Докато се прибере. Вижте, не сме извършили нищо нередно. Пол е разговарял с нея по телефона и й е обяснил какво да направи.

— Лъжеш ме, Питър, и двамата го знаем. Когато разбера защо ме лъжеш, ще дойда пак. Разбира се, освен ако не искаш да си спестиш неприятностите и да ми разкажеш цялата история още сега.

Нгуен го гледаше и мълчеше. Бош опита друг подход.

— А ако се налага да замеся и баща ти, ще го направя, без да ми мигне окото.

— Баща ми е мъртъв. Когато почина, бизнесът не вървеше. Двамата с брат ми постигнахме всичко това. — И махна с ръка, сякаш обгръщаше всички витрини заедно с лъскавите бижута в тях. В този момент в магазина влезе друг клиент и небрежно се приближи до витрината вдясно от тях. Носеше широкопола шапка. Наведе се над стъклото и започна да разглежда бижутата отблизо.

— Имам клиент — прошепна Нгуен. — Вървете си.

Бош бръкна в джоба си и извади стара визитка от времето, когато още работеше в ЛАПУ. Беше задраскал служебния номер на отдел „Неприключени следствия“, беше го заменил с джиесема си и бе добавил с нечетлив почерк думата „пенсиониран“, в случай че картичката попадне не където трябва и бъде използвана срещу него.

Сложи я на щанда пред азиатеца.

— Помисли си. И накарай брат си да ми позвъни преди да е станало късно.

Излезе и тръгна към колата си. Смяташе, че макар да не се е сдобил с надеждна информация в бижутерията, е всял смут и е получил нещо, което може да се окаже по-важно. Подозрение. Усещаше, че се приближава до пресечната точка, мястото, където Лекси Паркс е задействала колелата, довели до нейната смърт.

Седна зад волана и без да пали мотора, се замисли за следващите си ходове. Вдигна чашата си, но си спомни, че вече е допил кафето. За пръв път осъзнаваше, че е напълно свободен да следва инстинкта си и да хвърля мрежата си накъдето поиска. В Управлението също разчиташе на инстинкта си, ала винаги трябваше да докладва и да получава разрешение от лейтенант, а понякога и от капитан. Имаше процедурни правила, имаше норми за доказателствените средства. Имаше партньор и разделение на труда. Имаше бюджет, имаше и постоянното съзнание, че всяка негова стъпка, всяка негова дума подлежи на контрол и може да бъде обърната срещу него.

Сега цялото това бреме го нямаше. Хари за пръв път разбираше и усещаше промяната. Вътрешният му глас му подсказваше, че този часовник е в сърцето на загадката. Неувереното поведение на Нгуен в бижутерийния магазин, на собствената му територия, му говореше, че не бива да пренебрегва тази следа. Помисли си дали да не изчака клиента да си тръгне и пак да притисне бижутера, или да остане в джипа на улицата и да види дали няма да се появи другият брат. Ала накрая реши да използва новоосъзнатата си свобода и да следва инстинкта си без нужда от разрешение или одобрение.

Запали черокито и потегли.