Инсценировка

4

През по-голямата част от уикенда Бош успешно избягваше да мисли за предложението на Холър. В събота отиде с дъщеря си в окръг Ориндж — Мади трябваше да посети бъдещия си университет и да придобие представа за градчето. Обядваха късно в ресторант в покрайнините на кампуса, в който сервираха всичко върху вафлени кори, и след това гледаха мач на Ейнджълс в недалечния Анахайм.

В неделя се занимава с мотора. Задачата, която му предстоеше, щеше да е един от най-важните етапи в ремонта. Сутринта разглоби карбуратора, почисти всички части и ги остави да изсъхнат върху стари вестници на масата трапезарията. Беше си купил ремонтен комплект от „Глендейл Харли Дейвидсън“ и разполагаше с всички необходими уплътнения и о-пръстени. Наръчникът предупреждаваше, че ако постави някое уплътнение неправилно, остави мръсен жигльора или сбърка дори само едно от цял куп неща при сглобяването, целият ремонт ще отиде напразно.

След като обядва на задната веранда, пусна джаз по уредбата, върна се на масата, въоръжен с отвертка, още веднъж внимателно проучи наръчника и се зае със сглобяването на карбуратора, като повтаряше стъпките в обратния ред на разглобяването. Звучеше „Наима“ на Джон Ханди Куинтет, ода от 1967-а, посветена на Джон Колтрейн. Бош смяташе това парче за едно от най-добрите изпълнения на саксофон, записвани на живо.

С помощта на наръчника карбураторът скоро започна да заприличва на себе си. Когато стигна до жигльора, Хари забеляза, че частта лежи върху снимка на предишния губернатор на щата, захапал пура, широко усмихнат и прегърнал през рамо друг мъж, в когото Хари позна бивш депутат от Източен Лос Анджелис в щатския парламент.

Оказа се, че е използвал стар брой на „Таймс“, който пазеше заради репортаж за типичен пример за същността на политиката. Преди няколко години, в последните си часове на този пост, губернаторът бе упражнил правото си на помилване и беше намалил присъдата на човек, осъден за убийство, по „случайност“ син на неговото приятелче депутата. Синът беше участвал в масов бой, завършил с фатално намушкване с нож. Беше сключил сделка с прокуратурата и се бе признал за виновен, обаче не бе останал доволен, когато съдията го прати в щатския затвор за срок от петнайсет до трийсет години. Точно преди да напусне кабинета си губернаторът беше намалил присъдата на седем години.

Ако бе смятал, че никой няма да забележи този негов последен официален акт, много бе сбъркал. Разрази се скандал с обвинения във фаворизиране, в политика от най-лош вид. „Таймс“ публикува подробен репортаж в две части за цялата тази долна история. На Бош му се пригади от нея, ала не чак толкова, че да изхвърли вестника. Запази го, за да препрочита материала и да си напомня за политиката на съдебната система. Преди да се кандидатира за поста губернаторът беше кинозвезда и играеше главно роли на изключителни герои, мъже, готови да пожертват всичко в името на правдата. Сега пак се опитваше да стане кинозвезда в Холивуд. Хари обаче никога нямаше да гледа филм с него — дори по безплатна телевизия.

Провокираните от репортажа в „Таймс“ мисли за несправедливостта го разсеяха от ремонта на карбуратора и той се изправи и избърса ръце в кърпата, която държеше при инструментите си. После я захвърли, спомнил си, че преди на тази маса бе подреждал следствени материали, а не части от мотор, отвори плъзгащата се стъклена врата на дневната и излезе на верандата, за да погледа града. Къщата му се намираше от западната страна на прохода Кауенга и от нея се разкриваше гледка към шосе 101, Холивуд Хайтс и Юнивърсъл Сити.

По шосе 101 пъплеха плътни колони автомобили, пътуващи в двете посоки през прохода Кауенга. Въпреки че беше неделя следобед, Бош се радваше, че след пенсионирането си вече не е част от всичко това. От трафика, от работния ден, от напрежението, от отговорностите.

Но в същото време знаеше, че тази радост е измамна. Че колкото и стресираща да е била бавно течащата река от стомана и светлина, неговото място е там. Че в известен смисъл там има нужда от него.

В петък Мики Холър го беше помолил за помощ въз основа на това, че клиентът му бил невинен. Което, естествено, трябваше да се докаже. Но адвокатът пропускаше другата част на уравнението. Ако клиентът му действително бе невинен, убиецът се разхождаше на свобода и никой не го търсеше. Толкова ловък убиец, че да накисне невинен човек. Въпреки възраженията му в ресторанта този факт го измъчваше и през целия уикенд смущаваше мислите му. Просто не го оставяше на мира.

Той извади джиесема от джоба си и натисна един от бутоните за бързо избиране. На петото иззвъняване му отговори напрегнатият глас на Вирджиния Скинър.

— Заета съм, Хари, какво има?

— Неделя привечер е, какво…

— Повикаха ме по спешност.

— Какво е станало?

— Снощи са нападнали Санди Милтън в Удланд Хилс.

Милтън беше консервативен общински съветник. Скинър отразяваше политическите събития в „Таймс“. Бош разбираше защо са я повикали в неделя. Не разбираше обаче защо тя не му се е обадила, може би за да се посъветва с кого да се свърже в ЛАПУ, за да научи повече подробности. Това му подсказваше какво става с отношенията им през последния месец. Или по-скоро какво не става.

— Трябва да затварям, Хари.

— Ясно, извинявай. Ще ти звънна по-късно.

— Не, аз ще ти звънна.

— Добре. Остава ли уговорката ни за вечеря?

— Да, естествено, но сега трябва да затварям.

Връзката прекъсна. Бош влезе вътре да си вземе бира от хладилника и да провери съдържанието му. Установи, че с нищо не може да изкуши Вирджиния да се качи на хълмовете. Пък и към осем дъщеря му щеше да се прибере от смяната си в „Запознаване с полицията“1 и щеше да е неловко да завари приятелката му вкъщи. Двете с Мади тепърва започваха да се опознават.

Затова в крайна сметка реши да предложи на Скинър да вечерят някъде в града.

Тъкмо си отвори бутилката и превключи музиката на запис на Рон Картър в „Блу Ноут Токио“, когато джиесемът му иззвъня.

— Хей, много си бърза.

— Току-що предадох материала. Съвсем кратък анализ на политическите последици за Милтън. Ричи Пикльото ще ме привика след десетина-петнайсет минути да прегледаме коректурата. Имаме ли достатъчно време, за да си поговорим?

Ричи Пикльото беше нейният редактор, Ричард Ледбетър. Вирджиния го наричаше така, тъй като бил млад и неопитен — имали двайсет години разлика, — но упорито се опитвал да я учи на собствения й занаят, обяснявал й как да си пише репортажите и ежеседмичната рубрика за градската политика, която настоявал да наричат „блог“. Отношенията им съвсем скоро щяха да стигнат до кризисна точка и Бош се боеше, че в случая тя е уязвимата, защото дългият й стаж означаваше по-голяма заплата, а това съответно я правеше по-съблазнителна мишена за ръководството.

— Къде искаш да идем? Някъде в центъра ли?

— Или близо до вас. Ти избери. Само да не е индийски.

— Няма да е индийски, естествено. Ще си помисля и докато наближиш, ще съм готова с плана. Обади ми се, когато стигнеш Ехо Парк.

— Добре. Но виж, имам една молба. Ще ми събереш ли малко информация за един случай?

— Какъв случай?

— За един човек, арестуван по обвинение в убийство. Струва ми се, че следствието се води от ЛАПУ. Дей’Куан Фостър. Интересува ме…

— Да, Дей’Куан Фостър. Убиецът на Лекси Паркс.

— Точно така.

— Хари, този случай напоследък нашумя много.

— Защо?

— Няма нужда да ти събирам информация. Просто отвори уебсайта на вестника и напиши нейното име. Има достатъчно материали за нея — заради това каква е била и защото него го арестуваха цял месец след убийството. И не го разследва ЛАПУ, а Шерифството. Случило се е в Западен Холивуд. Виж, трябва да вървя, Ричи ме вика.

— Добре, ще…

Връзката прекъсна. Бош прибра телефона в джоба си, върна се при масата в трапезарията, вдигна вестника за ъглите и го премести в единия край. После свали лаптопа си от лавицата, на която го държеше, и го включи. Докато го чакаше да стартира, се загледа в карбуратора и осъзна заблудата си да смята, че ремонтът на един стар мотор може да му замени всичко друго.

По уредбата звучеше песента на Милт Джаксън „Ежедневието на Багс“ в изпълнение на Рон Картър в акомпанимент на две китари и Хари се замисли за собственото си ежедневие и за това какво му липсва.

Когато компютърът се зареди, Бош влезе в уебсайта на „Таймс“ и потърси Лекси Паркс. Името се споменаваше в 333 материала от последните шест години, много преди убийството и Бош стесни търсенето до настоящата година и намери двайсет и шест публикации, подредени по дата и заглавие. Първата беше от 10 февруари 2015: „Популярна заместник-кметица на Западен Холивуд открита убита в леглото си“.

Хари прегледа материалите и стигна до заглавие от 19 март 2015: „Топ гангстер арестуван по обвинение в убийството на Паркс“.

Върна се и кликна най-горния репортаж, като си мислеше, че има време да прочете поне първите съобщения за убийството и ареста, преди да потегли за града.

Първото съобщение за убийството на Лекси Паркс се отнасяше повече за самата жертва, отколкото за извършеното престъпление, защото Шерифското управление не беше разгласило почти никакви подробности. Цялата информация в материала всъщност можеше да се обобщи в едно изречение: съпругът на Паркс я открил пребита до смърт на леглото й, когато се прибрал от дежурство в Шерифството в Малибу.

Бош изруга. Мъжът й беше помощник-шериф. Това щеше да направи евентуалното му участие в делото на страната на защитата още по-непростимо за хората от правоохранителните органи. Когато го убеждаваше да приеме предложението му, Холър удобно беше пропуснал да спомене тази подробност.

И все пак продължи да чете. Лекси Паркс била един от четиримата заместник-кметове на Западен Холивуд и ръководела отделите „Обществена безопасност“, „Защита на потребителите“ и „Връзки с медиите“. Тя била главният говорител на градската управа и като такава най-често общувала с пресата, което обясняваше определението „популярна“ в заглавието. Трийсет и осем годишна, тя работела в общината от дванайсет години започнала като строителен инспектор и уверено се издигнала в кариерата.

Със съпруга и помощник-шериф Винсънт Харик се запознали при изпълнение на служебните си задължения. Западен Холивуд сключил договор за охрана с Шерифското управление и Харик бил назначен в участъка на Сан Висенте Булевард. Когато се сгодили, той подал заявление за преместване, за да избегне формалния конфликт на интереси, тъй като и двамата работели към общината. Отначало го прехвърлили в участъка в Линуд, а после в Малибу.

Бош реши да прочете следващия репортаж с надеждата да научи повече подробности за случая. Поне така обещаваше заглавието: „Следствието: убийството на Лекси Паркс е сексуално престъпление“. В публикувания на другия ден материал се съобщаваше, че детективите от отдел „Убийства“ в Шерифското управление разглеждали убийството като незаконно проникване в дома на Паркс. Тя била нападната в леглото, докато спяла, изнасилена и след това жестоко пребита с тъп предмет. Не се посочваше какъв е предметът и дали е открит. Не се споменаваше и на местопрестъплението да са събрани веществени доказателства. Нататък авторът продължаваше с разказ за реакцията на мъжа на Паркс и нейните познати, както и за ужаса, предизвикан от това престъпление сред обществеността. Отбелязваше се, че Винсънт Харик излязъл в отпуска, за да се справи с травмата от убийството на жена му.

Хари отново прегледа списъка на публикациите. Следващите десетина не звучаха особено обещаващо. Случаят отначало се обсъждаше в новините ежедневно, после веднъж седмично, но заглавията предполагаха отсъствие на нова информация: „Няма заподозрени за убийството на Паркс“, „Разследването на убийството на Паркс безрезултатно“, „Западен Холивуд дава 100 хил. награда за сведения за убийството на Паркс“. Обявяването на такава награда беше равносилно на признание, знаеше Бош, че не са открили нищо и се хващат за сламки.

А после бяха извадили късмет. Петнайсетият репортаж, публикуван трийсет и осем дни след престъплението, съобщаваше за ареста на четирийсет и една годишния Дей’Куан Фостър по обвинение в убийството на Лекси Паркс. Бош отвори текста и научи, че връзката с Фостър изскочила изневиделица — съвпадение на ДНК проба, взета от местопрестъплението. Заподозреният бил арестуван с помощта на полицаи от ЛАПУ в художествено ателие в Лаймърт Парк, където тъкмо приключвал урока си по живопис в рамките на вечерен курс за ученици.

Тази информация изненада Хари. Това изобщо не се вписваше в профила на топ гангстер. Зачуди се дали Фостър не е изпълнявал общественополезна дейност заради предишна присъда. Той продължи нататък. Пишеше, че взетата от местопрестъплението ДНК проба била въведена в щатската база данни и съвпаднала с проба, взета от Фостър след арестуването му през 2004-та по подозрение в изнасилване. Навремето не му повдигнали обвинение, обаче ДНК пробата му останала в база данните на щатското министерство на правосъдието.

Искаше му се да прочете още материали, ала нямаше да стигне навреме за срещата с Вирджиния Скинър. Забеляза един репортаж, публикуван няколко дни след ареста на Фостър: „Заподозрян в убийството на Паркс тотално променил живота си“. Отвори го и го прегледа набързо. Беше написан по разкази на познати на Фостър. Бивш член на Ролинг Фортис, клон на бандата Крипс, Дей’Куан Фостър се поправил и изплащал дълга си към обществото. Бил самоук художник — негови творби били изложени във вашингтонски музей. Държал ателие на Дегнан Булевард, където предлагал вечерни и неделни курсове за ученици от квартала. Бил женен и имал две малки деца. За баланс „Таймс“ съобщаваше, че през 90-те години на ХХ век Фостър бил арестуван на няколко пъти за разпространение на наркотици и лежал в затвора по четиригодишна присъда. През 2001-ва обаче излязъл предсрочно и освен ареста по подозрение в изнасилване, за което не му повдигнали обвинение, повече от десет години нямал сблъсъци със закона.

В материала се цитираха мнозина местни жители, които или изразяваха изумление от обвинението, или предполагаха, че някой го е накиснал. Никой не вярвал, че той е убил Лекси Паркс и че въпросната нощ изобщо е бил в Западен Холивуд.

От репортажите не ставаше ясно дали Фостър е познавал жертвата или защо я е нарочил.

Хари изключи лаптопа. По-късно щеше да прочете всички публикации. Не искаше да кара Вирджиния Скинър да го чака — където и да избереше да се срещнат. Трябваше да си поговорят. Напоследък отношенията им се бяха поизострили, главно защото тя беше много заета в работата си, а Бош нямаше други ангажименти, освен ремонта на мотор, стар колкото самия него.

Той се изправи и отиде в спалнята да си облече чиста риза и да обуе по-хубави обувки. След десет минути вече се спускаше по склона към шосето. Щом се вля в стоманената река и излезе от прохода, извади джиесема си и си сложи слушалката. Когато работеше, изобщо не обръщаше внимание на такива дреболии, но сега надлежно си закопчаваше предпазния колан и използваше хендсфри. Можеха да го глобят за разговор с мобилен телефон по време на шофиране.

Ако се съдеше по шума, Холър явно пътуваше на задната седалка на линкълна си. И двамата се бяха отправили нанякъде.

— Имам въпроси за Фостър — каза Бош.

— Питай — отвърна Холър.

— От какво е ДНК пробата — от кръв, слюнка или сперма?

— От сперма. От тялото на жертвата.

— Върху или в тялото на жертвата?

— И двете. Във вагината. По кожата в горната част на дясното бедро. И по чаршафа.

Бош замълча за няколко секунди. Когато влизаше в Холивуд, шосето се издигаше върху стълбове. В момента Хари минаваше покрай Капитол Рекърдс Билдинг, сграда, построена във формата на купчина грамофонни плочи, ала това беше в друго време. Вече почти никой не слушаше плочи.

— Нещо друго? — подкани го Холър. — Радвам се, че мислиш за случая.

— Откога го познаваш тоя човек? — попита Бош.

— От близо двайсет години. Клиент ми е. Не беше божа кравичка, ама в него имаше някаква мекота. Не е убиец. Или е прекалено умен, или е прекалено мек за това. Може би и двете. Както и да е, той коренно се промени и скъса с онзи живот. Ето откъде знам.

— Какво знаеш?

— Че не го е извършил.

— Прочетох някои репортажи в интернет. Ами арестът по обвинение в изнасилване?

— Въздух под налягане. Арестуваха го заедно с още двайсетина души. И го пуснаха след по-малко от ден.

— Докъде си със следствените материали? Получи ли ги вече?

— Да. Обаче, ако проявяваш интерес, според мене първо трябва да разговаряш с клиента ми. Ако прочетеш материалите от следствието, ще имаш позицията само на другата страна. Няма да…

— Не ми пука. Следствените материали са най-важното. Всичко започва и свършва с тях. Кога ще ги получа?

— Ще поръчам да ти направят копие до утре.

— Добре. Обади ми се и ще дойда да го взема.

— Значи си съгласен, така ли?

— Просто ми се обади, когато е готово копието.

Бош затвори. Замисли се за разговора и за усещането си за нещата след репортажите в „Таймс“. Още не беше поел ангажимент. Не бе пресякъл границата. Но не можеше да отрече, че се приближава към нея. Не можеше да отрече и обземащото го все по-силно вълнение — отново се завръщаше към мисията си.