Инсценировка

21

Д-р Инохос беше приготвила за Бош папка с три психологически профила. Почти не бяха редактирани — само с черен маркер бяха скрити имената на жертвите и свидетелите и не бяха приложени снимки от местопрестъплението.

Вторият профил в папката се оказа от делото на Джеймс Алън. Бош го разпозна по обобщението, в което се назоваваше „Хейвън Хаус“, и по датата на убийството. Той остави другите две характеристики настрани и се зачете. Когато работеше в Управлението, винаги откриваше сходство във всички профили — независимо дали са от Психологическия отдел на ЛАПУ, или от психолозите на ФБР в Куонтико. Нямаше много начини да опишеш психопата и неудържимите желания на сексуалния хищник. Но след като приключи с профила от делото на Алън, Хари препрочете характеристиката на убиеца на Лекси Паркс, направена в Шерифското управление преди ДНК материалът от трупа да бъде свързан с Дей’Куан Фостър. Между двата профила имаше някои повърхностни прилики, ала заключенията им за убиеца бяха коренно различни.

Обобщението за убийството на Паркс определяше убиеца като начинаещ сексуален хищник, който най-вероятно е дебнал жертвата и е планирал смъртоносния си удар до най-малки подробности, само за да се обърка при извършването му и да допусне грешка, оставяйки ДНК материал на местопрестъплението. Кулминацията на плана изпълнила убиеца с угризения до такава степен, че се опитал психологически да скрие престъплението си, като затисне лицето на жертвата с възглавница. Това предполагало сексуален хищник, за когото убийството е ново изживяване и който е прогресирал от други, по-дребни сексуални престъпления.

Убиецът на Джеймс Алън се характеризираше по различен начин. Заради занятието на жертвата се правеше заключението, че убийството е било извършено в резултат на акта на проституиране и не е мотивирано от компулсивен психосексуален порив. Но също като при убийството на Паркс имало данни, че мотивиращ фактор е угризението, в този случай в съчетание с обвиняване и наказване на жертвата заради постъпките на самия убиец. Предполагаше се, че той най-вероятно е мъж, който крие своята хомосексуална ориентация зад фасадата на хетеросексуален начин на живот. Смяташе се също, че убиецът има съпруга, деца и кариера и че ги е чувствал застрашени поради сексуалните си връзки с Алън. Чувството за заплаха се превърнало в гняв и било насочено към жертвата, защото е „експлоатирала слабостта на убиеца“. Той обвинявал Алън и искал да се справи със заплахата за семейството си и препитанието му, като го ликвидира. Изхвърлянето на трупа на уличката подчертавало презрителното отношение на убиеца към Алън като към боклук. Човешки боклук, оставен на улицата, за да бъде откаран на бунището.

Освен това се предполагаше, че убиецът може да е действал по подобен начин и по-рано. Профилът съдържаше детайлите за предишното убийство, за което Али беше споменал на Сото, но те също бяха редактирани. Нямаше го името на жертвата, обаче обобщението на фактите по случая едновременно показваше зловещи прилики и съществени разлики.

Главната прилика бяха самите жертви, мъжки проститутки, убити другаде и после „изложени“ приблизително на едно и също място и горе-долу в една и съща поза. Разликите бяха във физическите характеристики на жертвите. Освен че и двамата били проститутки, единият бил хилав и дребен бял мъж, а другият — як и широкоплещест негър. В профила се посочваше, че техните роли били различни — Алън бил пасивен, а другият активен. Това означавало различен тип клиентела и съответно различни убийци.

Следователите в първия случай не открили къде е извършено убийството. Жертвата живеела със съквартирант в апартамент в Източен Холивуд, но не била убита там, което говорело за неизвестно място на срещата и с убиеца, докато в случая с Алън уликите показвали, че е бил убит в мотелската му стая и после захвърлен на уличката.

Авторката на психологическите профили д-р Инохос заключаваше, че двете убийства са извършени от различни хора и че убиецът на Алън може да е знаел за първото убийство от медиите, уличната мълва или източници в органите на реда и да се е опитал да имитира някои елементи на престъплението, за да заблуди следствието.

Психоложката привличаше вниманието на следователите към още няколко аспекта на убийството. От трупа на Алън не била взета чужда ДНК и по време на аутопсията не били открити свидетелства нито за сексуално насилие, нито за секс по взаимно съгласие. Това явно предполагало, че убийствената ярост е изригнала преди да бъде осъществен полов акт. Нямало вероятност и половият акт да е осъществен много по-рано и престъпникът да се е върнал в мотелската стая, за да убие Алън. Удушаването на жертвата с жицата от снимката на стената показвало, че убиецът не е дошъл подготвен да извърши престъплението, а че то е спонтанно решение, взето докато е бил в стаята. Убиецът свалил жицата от снимката докато Алън бил в банята или вниманието му било ангажирано с друго, или пък бил приведен в безпомощно състояние, и после го удушил с нея.

Бош прибра двата профила в папката, в която му ги беше дала Инохос. Изправи се и закрачи напред-назад, замислен за прочетеното в контекста на онова, което знаеше от по-рано. Вече беше време да развие собствената си следствена теория.

Две убийства, двама различни убийци. Профилите предполагаха два различни типа психологически мотиви. Обвиняваха Дей’Куан Фостър в убийството на Лекси Паркс, но съставеният преди да направят ДНК връзката профил не отговаряше нито на психологическите профили, нито на веществените доказателства. В същото време обаче отделни особености на неговия начин на живот се вписваха в профила на убийството на Джеймс Алън, за което той имаше желязно алиби — беше се намирал в затвора.

Бош спря пред плъзгащата се врата и погледна към каньона. Ала видя само собственото си тъмно отражение в стъклото. Поклати глава при мисълта за очертаната от него сложна връзка между двата случая. Алън беше алибито на Фостър за убийството на Паркс и със смъртта на първия защитата на втория губеше много.

После пък идваше ДНК съвпадението. Ако се допуснеше, че по време на убийството на Паркс Фостър е бил при Алън, както неохотно признаваше той и както донякъде потвърждаваше видеозаписът от „Холивуд завинаги“, ДНК материалът трябваше да е бил оставен върху и в тялото на жертвата в опит за заблуждаване на следователите и евентуално за накисване на обвиняемия.

Хари отново закрачи из стаята. Чувстваше се изпълнен с енергия и усещаше, че се доближава до нещо, без да е сигурен точно до какво. Макар и с ограничен достъп до делото, пак щеше да се добере до истината. Според него Лекси Паркс криеше тайната на двете убийства. Защо я бяха убили? Ако отговореше на този въпрос, щяха да се разплетат всички нишки.

Неяснотите и необяснените детайли винаги бяха смущавали Бош. Въпросите без отговор. Те бяха проклятието на живота на детектива от отдел „Убийства“. Понякога въпросите бяха важни, друг път не, но въпреки това представляваха постоянен дразнител. Мисълта за липсващия часовник продължаваше да го гложди. Обяснението на съпруга отговаряше на един въпрос с друг. Защо Паркс не го беше дала на ремонт с кутийката? Нима бе оставила скъпия часовник в бижутерията просто ей така?!

Това не му се струваше съвсем логично и съответно той не можеше да престане да се връща на часовника.

Безпокоеше го също делото на Алън и необходимостта да продължава да напредва. Когато разследването започнеше да буксува, изключително трудно се набираше нова инерция. Понякога човек все едно се мъчеше да запали кола с изтощен акумулатор.

Обади се на мобилния на Лусия Сото.

— Още ли си в Дирекцията?

— Аха. Тъкмо се канех да преместя червения магнит.

Бош си спомни таблото, което капитанът беше закачил в отдела. Преди да си тръгне всеки детектив преместваше червен магнит в графата „Не е на работа“. Глупаво средство началникът да има усещането, че контролира всичко. Сигурно беше взел идеята от някоя книга за корпоративен мениджмънт. Когато работеше в Управлението, Хари нарочно не обръщаше внимание на магнитите. Имаше чувството, че винаги е на работа.

— Какво ще кажеш довечера да те черпя обещаното питие?

— Довечера ли? Ъъъ…

— Искам да те поразпитам за делото на Алън.

— Хм, добре, да, може да се срещнем. Кога?

— Когато и където кажеш.

— Айде бе?! Наистина ли ще дойдеш на моя територия? — смая се бившата му партньорка.

— Твоята територия е и моя. Само кажи къде и кога.

— Добре, в осем става ли? Ще те чакам в кварталната ни кръчма в Бойл Хайтс.

— Как се казва?

— „Истсайд Лъв“ на Първа. Това е на няколко преки от Холънбек Стейшън.

Вратата на кухнята откъм гаражния навес се отвори и Бош се сепна. Дъщеря му се прибираше. Увлечен в разговора, не беше чул колата й.

— Добре, ще дойда.

— Супер — отвърна Сото. — Значи до скоро.

Хари затвори и чу, че Мади спира при хладилника, преди да се появи от кухнята с бутилка сок в ръка и преметната през рамо раница.

— Здрасти, тате.

— Здрасти, Мадс.

— Какво правиш?

— Тъкмо разговарях по телефона. Как беше на даскало?

— Добре.

— Домашни?

— Много.

— Съжалявам. Виж, след малко се налага да изляза за няколко часа. Нали можеш да си направиш нещо за вечеря или да си поръчаш?

— Няма проблем.

— Но наистина ще хапнеш нещо, нали?

— Да, обещавам.

— Хубаво.

Това го зарадва, както и фактът, че досега Мади не бе споменала за работата му при Мики Холър.

— С кого ще излизаш, с Вирджиния ли?

— Не, ще пийнем по нещо с бившата ми партньорка от службата.

— Коя бивша партньорка?

— Лусия.

— А, добре, супер.

— Виж, трябва да ти кажа нещо за Вирджиния. С нея вече не сме заедно.

— Така ли? Защо?

— Ъъъ, не знам, всъщност просто не се бяхме виждали често и…

— Тя те е зарязала.

Бош мразеше тази дума.

— Не е толкова просто. Поговорихме си и решихме засега да се разделим.

— Тя те е зарязала.

— Ъъъ, да, нещо такова.

— Добре ли си?

— Да, всичко е наред. Предчувствах го. Даже май изпитвам облекчение.

— Щом казваш. Отивам да си пиша домашните.

— Нищо ми няма. Наред съм.

— Добре. Съжалявам, тате.

— Няма за какво. Аз не съжалявам.

— Добре.

Бош с радост сложи точка на неловкия разговор. Мади се обърна към коридора. Винаги си пишеше домашните в стаята си.

Хари се сети за нещо.

— А, я чакай малко. Прегледай тези неща.

Отиде при масата и взе папката с психологическите профили.

— Спомняш ли си доктор Инохос? Днес случайно се видяхме и я помолих да ми даде да ти покажа няколко профила. Казах й, че искаш да следваш психология и да се развиеш в тази насока. В психологическото профилиране.

— Недей да го разправяш на хората, тате!

Гласът й показваше, че сериозно я е засрамил. Бош не разбираше къде е сбъркал.

— Какво искаш да кажеш? Нали с това искаше да се занимаваш?

— Да, обаче няма нужда да го разправяш на хората.

— Тайна ли е? Не…

— Не е тайна, но не обичам всички да знаят какво правя.

— Е, аз не съм казал на всички. Казах на една психоложка, която може да ти е от огромна полза.

— Няма значение.

Бош й подаде папката. Беше се отказал от опитите си да проумее начина на мислене на Мади, както и да разпознава факторите, които й причиняват стрес. Винаги се проваляше и казваше грешната дума, поздравяваше я за „грешен“ успех или й правеше грешен комплимент.

Тя я взе, без да му благодари, и тръгна към стаята си. На рамото и висеше тежка раница. В епохата на лаптопите, айпадите и всички други дигитални медии дъщеря му все още мъкнеше много книги, където и да ходеше.

Поредното нещо, което Хари не разбираше.

— За какво си разговарял с доктор Инохос? — попита Мади, без да се обръща. — За оня изрод, когото се опитваш да измъкнеш от затвора ли?

Бош само я проследи с поглед. Не й каза нищо, а и тя не изчака да чуе отговора му.