Инсценировка

30

От тонколоните се лееше тенор саксофонът на Камаси Уошингтън, жулената от слънцето пустиня прелиташе от двете страни на магистралата. Бош разсъждаваше над случая по обратния път до Лос Анджелис.

Обожаваше тези самотни мигове на съсредоточаване и размисъл. Винаги ги разделяше на три самостоятелни логически потока: нещата, които знаеше, нещата, които предполагаше, и нещата, които искаше да знае. Последната група задължително беше най-голяма.

На пръв поглед пътуването до Лас Вегас в търсене на изчезналия часовник изглеждаше загуба на време. Часовникът се бе намерил и обясненията на Бертран Жерар звучаха правдоподобно. Но Бош не бързаше да зареже този аспект от разследването си. Телефонното обаждане на Паркс в „Нелсън Грант & Сънс“ продължаваше да го смущава, просто заради уклончивото и неотзивчиво поведение на Питър Нгуен. Хари реши да го посети още веднъж, него и брат му, ако е възможно, и също щеше да поговори с д-р Шубърт, за да сравни неговата версия на историята с тази на Жерар. Елементарна стратегия за решаване на задача чрез елиминиране на възможности. Така нямаше да пропусне нито един евентуален сценарий.

Мислите му се върнаха към жертвата. Александра Паркс беше общински служител. В ресора и влизаше отдел „Защита на потребителите“ в Западен Холивуд. Тя щеше да изпадне в крайно неловко положение, което можеше да застраши дори работата й, ако се окажеше, че носи краден часовник. Бош се чудеше какво е правила през часовете между двата разговора с Жерар. Знаеше, че е звънила в „Нелсън Грант & Сънс“. Но на кого още се бе обаждала? На мъжа си, помощник-шерифа, човека, който й е подарил часовника?

Възнамеряваше още веднъж да прегледа телефонните разпечатки, когато се прибере В Лос Анджелис. Оставаше му още работа, преди да се убеди окончателно, че часовникът няма никакво отношение към случая.

Докато минаваше през Прим, последното комарджийско убежище преди границата с Калифорния, джиесемът му иззвъня. Номерът на абоната не се изписваше на дисплея, но той отговори, защото това най-вероятно означаваше, че го търси полицай.

— Хари, кажи ми, че не е вярно.

— Кой се обажда?

— Тим Марсия. Днес се разнесе слух, че си минал на другата страна.

Двамата бяха работили заедно в Неприключени следствия. Марсия продължаваше да води битката за доброто и ако някой заслужаваше обяснение от Бош, това беше той.

— Временно — отвърна Хари. — И следствието е на Шерифството, не е на ЛАПУ.

— Хм, не съм сигурен, че това ще има някакво значение тук. Обаче аз нямам нищо против. Особено ако е временно.

— Мерси, Тим. Кой разпространи тази информация?

— Първо чух, че от Шерифското управление те проверявали. Някой от там се обадил на капитана. И после той почна да разправя наляво и надясно, че работиш за другата страна.

— Не се изненадвам. Виж, както ти казах, това е временно. И за протокола, според мене от Шерифството са прецакали разследването и са пипнали не който трябва.

— Ясно. Просто гледай да не вдигаш много шум, брат ми.

— Няма.

Бош затвори и се върна към размислите си за случая, но скоро го прекъсна ново обаждане, пак със скрит номер. Той отговори и чу непознат мъжки глас:

— Обажда се Ким.

— Какво има, Ким?

Не се сещаше за никого с това име.

— Имам телефон на приятел на мъртвец.

Бош разбра, че разговаря с управителя на „Хейвън Хаус“, и каза:

— Чудесно. Само че в момента шофирам по магистралата и не мога да го запиша. Може ли да ти позвъня по-късно?

— Ти купуваш номер — настоя Ким. — Петдесет долар.

Бош си спомни, че беше обещал да му плати, ако онзи го свърже с приятел или „колега“ на Джеймс Алън.

— Добре, дължа ти петдесетачка.

— Първо ми плаща сега — упорстваше азиатецът.

— Добре де, добре. В момента не съм в града. Ще дойда при тебе веднага щом се прибера, става ли?

— Ти ми плаща. Аз ти дава номер.

— Съгласен.

Изтече още един час и той скоро осъзна, че цял ден я кара само на кафе и адреналин и трябва да спре, за да хапне. Затова отби на изхода за шосе 66 към Виктървил, спря в едно крайпътно заведение и си взе хамбургер.

Поднесоха му кюфтето между два резена пресен хляб. Дойде му добре и Бош скоро потегли пак. Докато зареждаше на бензиностанция преди входа на магистралата, джиесемът му пак иззвъня, за пореден път със скрит номер. Той отговори и не позна гласа, който го изруга:

— Ей, Бош, скапаняк такъв, ако ми се изпречиш на пътя в някое разследване, ще ти дам да разбереш!

— Кой се обажда?

— Шибаната ти съвест! Наясно си, че предаваш адски много хора тука. Ти…

— Майната ти!

Хари затвори. Знаеше, че не всички негови бивши братя и сестри в ЛАПУ ще проявят същото разбиране като Тим Марсия и Лусия Сото. Остави маркуча на колонката и обиколи черокито, за да погледне по стар навик гумите. После продължи пътя си.

Пет минути след като излезе на магистралата телефонът му иззвъня отново. Тъй като видя, че номерът е скрит, Бош реши, че само излишно ще се ядосва и разсейва, затова не отговори. За негова изненада прозвуча сигнал за гласова поща. Оставянето на съобщение със заплашително съдържание не беше особено разумно. Любопитен да научи кой може да е направил такава глупост, той го прослуша.

— Хари Бош, аз съм Дик Сътън от Шерифското управление. Обади ми се веднага щом получиш съобщението. Имаме извънредно положение. Спешно е!

Сътън остави мобилен номер и преди да затвори още веднъж настоя да му позвъни максимално бързо.

Бош не му се обади незабавно. Първо обмисли нещата. Познаваше Дик Сътън. На няколко пъти бяха работили заедно в междуведомствени спецчасти и макар че не се бяха сближили, имаше добро мнение за него. Прям южняк, който не играеше игрички, Сътън беше главен следовател в отдел „Убийства“ в Шерифското управление и Хари се чудеше дали по някакъв начин не е свързан с делото на Лекси Паркс.

Той прослуша съобщението още веднъж, за да запомни номера, и го набра. Сътън вдигна моментално.

— Обажда се Хари Бош.

— Къде си, Хари?

— На магистрала петнайсет, прибирам се от Лас Вегас.

— Днес си бил във Вегас, така ли?

— Да, точно така. Какво има?

— Хари трябва да дойдеш тук и да поговорим. На какво разстояние си от Лос Анджелис?

— В зависимост от движението, максимум на два часа. За какво трябва да разговаряме, Дик?

— Днес в Западен Холивуд е извършено двойно убийство. На двама души, които имат бижутерия на Сънсет Плаза. Казва се „Нелсън Грант & Сънс“. Знаеш ли я?

— Известно ти е, че я знам, Дик. Открили сте там визитката ми, нали?

— Ъъъ, да, точно така. Кога си бил там?

— Тази сутрин, когато единият от двамата отключи вратата и отвори магазина.

Последва дълга пауза.

— Е, Хари, извадил си късмет — накрая наруши мълчанието Сътън.

— Разказвай.

— Ще ти разкажа, когато дойдеш. Ела направо тук, става ли?

— Разбира се. Но първо искам да те питам нещо, Дик. Заподозрян ли съм?

— Стига, Хари, двамата с тебе се познаваме отдавна. Не си заподозрян. Имаме нужда от помощта ти. Нямаме никакви улики и ще сме ти признателни за съдействието.

— На местопрестъплението ли си в момента?

— Да, обаче скоро тръгвам за участъка в Западен Холивуд и почвам разпитите.

Това означаваше, че има и други свидетели.

— Знаеш къде е, нали? — попита го Сътън.

— На Сан Висенте — отвърна Бош.

— Точно така.

— Ще се видим там.

След като затвори, Хари се замисли за думите на Сътън, че не е заподозрян. Това противоречеше на другото му твърдение, че нямали никакви улики. Принципът гласеше, че ако разследването буксува, всеки е заподозрян. Бош харесваше и уважаваше Сътън, но трябваше да е наясно в какво положение се намира. Сега той беше на другата, тъмната страна, както я наричаха, и отношението на Сътън със сигурност щеше да е различно от времето, когато двамата бяха колеги следователи от различни правоохранителни органи.

Реши да се обади на Холър и да му съобщи какво става. Мики не вдигна, затова му остави съобщение.

— Обажда се Бош. Налага се довечера в седем да се чакаме пред участъка на Шерифството в Западен Холивуд. Имам среща със следователя от отдел „Убийства“ Дик Сътън и ми се струва, че ще ми трябва адвокат.

Понечи да затвори, но после прибави още нещо:

— И бъди предпазлив, Холър. Не знам какво става, ама… просто си пази гърба.