Инсценировка

6

Бош и Холър се срещнаха в понеделник, 11.00, на един паркинг в центъра под разперените ръце на Антъни Куин, нарисуван отстрани на една сграда на Трета улица. Хари спря стария си джип „Чероки“ до задната дясна врата на линкълна, чийто прозорец се отвори. Заради неподходящия ъгъл и затъмнените стъкла Бош не можеше да види кой е зад волана.

От задната седалка Холър му подаде през прозореца дебела пристегната с ластици папка. Хари, кой знае защо, беше очаквал да е син класьор като дневниците на убийството в ЛАПУ. Целият този куп ксерокси му напомни, че онова, което му предстои да направи, няма абсолютно нищо общо с разследването на случай в полицията. Сега щеше да е съвсем сам.

— Какво ще правиш? — попита адвокатът.

— Ти какво мислиш? — сопна му се Бош. — Ще отида някъде да прочета тия неща.

— Ясно, но какво ще търсиш?

— Ще търся какво липсва. Виж, не ми се ще прекалено да те обнадеждавам. Сутринта прочетох всички репортажи във вестниците и не виждам нещата като тебе. Този човек е престъпник. Ти го познаваш тъкмо защото е такъв. Мога да ти обещая само едно ще прегледам всички тези материали и ще ти дам мнението си. Нищо повече.

Повдигна обемистата папка към Холър.

— Ако не открия липсващи елементи или радарът ми не засече нищо, просто ще ти върна папката. Comprende, hermano?2

— Comprende. Знаеш ли, навярно е трудно да си такъв.

— Какъв?

— Да не вярваш в преобразяването и изкуплението, в това, че хората могат да се променят. За тебе веднъж престъпник завинаги си остава престъпник.

Хари не обърна внимание на това обвинение.

— В „Таймс“ пише, че клиентът ти нямал алиби. Какво ще правиш по този въпрос?

— Има алиби. Рисувал е в ателието си. Само че не може да го докаже засега. Не е познавал Лекси Паркс, никога не я е виждал, нито е ходил в нейния квартал, камо ли в дома й. Абсурдно е да извърши такова нещо. Те са се опитали някак си да го свържат с мъжа й, — когато работел в Линуд — някакво гангстерско отмъщение, обаче няма нищо подобно. Дей’Куан е бил от Крипс, а мъжът и се е занимавал с Блъдс3. Няма мотив, защото не го е направил той.

— Не им трябва мотив. При сексуалните престъпления сексът е достатъчен мотив. Какво ще правиш с ДНК съвпадението?

— Ще го оспоря.

— Нямам предвид шашми като с О. Джей Симпсън. Има ли данни за нередности при третирането на пробата или проблем при анализа?

— Още не.

— Какво значи това „още не“?

— Подадох молба до съдията за извършване на независим анализ. Прокуратурата възрази, нямало достатъчно събран ДНК материал, обаче това са глупости и съдията се съгласи. Та сега анализират пробата в друга лаборатория.

— Кога ще имаш резултатите?

— Битката в съда ми отне два месеца. Съвсем наскоро им пратих материала и се надявам всеки момент да науча нещо. Там поне работят по-бързо от лабораторията на Шерифството.

Тази информация не впечатли Бош. Предполагаше, че анализът ще потвърди заключението на Шерифското управление — че ДНК материалът принадлежи на Дей’Куан Фостър. Следващата стъпка щеше да е третирането на пробата. Адвокатите постоянно възприемаха тази тактика. Щом доказателствата са срещу теб, компрометирай ги както можеш.

— Като оставим това, каква е твоята теория? — попита Хари. — Как се е озовал върху жертвата ДНК материал от клиента ти?

Холър поклати глава.

— Даже в моята лаборатория да потвърдят, че ДНК материалът е негов, пак няма да повярвам, че го е извършил той. Накиснали са го.

Беше ред на Бош да поклати глава.

— Божичко, та ти си по-опитен от повечето адвокати, които познавам, как можеш да вярваш в това?

— Може би тъкмо защото съм по-опитен — отвърна Холър. — Като се занимаваш с това толкова отдавна, колкото мен, започваш да усещаш кой те лъже. Нямам никакви доказателства, Хари, но интуицията ми подсказва, че тук нещо не е наред. Накиснали са го, има някаква инсценировка, и този човек не го е извършил. Защо не поговориш с него и да видиш какво ще ти подскаже интуицията?

— Още не — каза Бош. — Първо ще прочета следствените материали. Искам да знам абсолютно всичко за разследването преди да отида при него. Ако изобщо отида.

Холър кимна и след като Хари му обеща да му се обади, двамата потеглиха към различни изходи на паркинга. Докато чакаше да се отвори дупка в трафика на Трета улица, Бош вдигна поглед към Антъни Куин, разперил ръце, сякаш показваше, че няма нищо.

— И аз съм така — измърмори той.

Излезе на Трета и после зави надясно по Бродуей, прекоси центъра и навлезе в Китайския квартал. Намери място за паркиране на улицата и отиде да обядва в „Чайниз Френдс“. Още беше рано и заведението пустееше. Той отнесе папката на Холър на една ъглова маса и седна с гръб към стената, така че никой да не може да надзърта над рамото му. Не искаше някой да изгуби апетита си.

Поръча си, без изобщо да погледне менюто, после свали ластиците и разтвори папката.

Повече от двайсет години беше подготвял следствени материали за адвокати, които защитаваха хора, арестувани по обвинение в убийство, и знаеше всички трикове за всяване на объркване и заблуда. Можеше да напише наръчник за изкуството да превръщаш следствените материали в кошмар за адвоката. Навремето редовно променяше отделни думи в рапортите с такива, които или не се съгласуваха добре, или пък бяха безсмислени, а от време на време вадеше тонера от служебния ксерокс и копираните страници ставаха толкова светли, че бяха абсолютно нечетивни, или поне предизвикваха главоболие при опит да бъдат прочетени.

А сега трябваше да приложи всичките си познания, за да анализира тези следствени материали. И опитът му диктуваше да ги подреди по правилния начин. Купчините доклади обикновено се размесваха като колоди карти за игра, тук-там се вмъкваше по някое меню с храна за вкъщи — просто за да кажеш „майната ви“ на адвоката и неговия следовател. Всяка страница се подпечатваше с номера й и датата. Това се правеше, за да могат противниковите страни в съда да се позовават на една и съща страница. Затова Бош спокойно можеше да ги преподреди по свой собствен начин. Ако искаше да цитира конкретна страница в съда, Холър просто трябваше да посочи номера и датата й.

Рапортите на детективите от Шерифството бяха почти като онези, които пишеше Бош в ЛАПУ. Някои рубрики бяха различни, имаше известно разминаване и в номерацията. Той обаче лесно подреди всичко още преди да донесат чинията му с тънко нарязани свински ребърца. Хари остави документите пред себе си, а чинията настрани, за да продължи да чете, докато се храни.

Най-отгоре в купчината лежеше „Рапортът за произшествието“, който винаги следваше съдържанието в следствените материали. Само че тук нямаше съдържание — поредното „майната ви“ на обвинението към защитата. Бош го прегледа, ала всъщност не очакваше да научи нещо. Съдържаше информация от първия ден. Ако не беше грешна, нямаше да е пълна.

Хрупкавите свински ребърца бяха поднесени върху пържен ориз. Хари ги ядеше с пръсти като чипс. Като бършеше пръсти в книжната салфетка, за да прелиства страниците, без да ги омазни, бързо се запозна с няколко спомагателни и безсмислени доклада и стигна до „Следствената хронология“ — библията, същността на всяко разследване на убийство. В нея подробно се описваха всички действия на детективите. Оттук се зараждаше следствената теория. Тя щеше или да убеди Бош във виновността на Дей’Куан Фостър, или да му внуши същото съмнение, каквото изпитваше Мики Холър.

В повечето детективски екипи съществуваше разделение на труда, отработено в хода на редица следствия. Единият детектив обикновено пишеше рапортите и попълваше „журнала на убийството“. Освен „Следствената хронология“. Тя представляваше компютърен файл, до който имаха достъп и двамата, за да могат да записват собствените си действия по разследването. Файлът периодично се разпечатваше на тройно перфорирани листове, които се събираха в класьор или в този случай се прибавяха към следствените материали за защитата. Но най-актуалната версия винаги си оставаше файлът — жив документ, който постоянно растеше и се променяше.

Разпечатката на „Следствената хронология“ в папката съдържаше 129 страници и носеше подписите на детективите от Шерифското управление Ласло Корнел и Тара Шмит. Въпреки че през годините често беше контактувал с колеги от отдел „Убийства“ в Шерифството, Хари не познаваше нито един от двамата. Това щеше да го ограничи, тъй като техните умения и характери му бяха напълно неизвестни. Донякъде щеше да придобие представа за тях от следствените им действия и заключения, ала продължаваше да се опасява, че ресурсите му не са достатъчни. Познаваше други детективи от отдел „Убийства“ в Шерифското управление, които би могъл да поразпита, само че не смееше да го направи, за да не издаде, че всъщност работи за противниковата страна. Вестта за неговата измяна на каузата щеше да се разпространи и да стигне до ЛАПУ за броени часове, ако не и за минути. Не биваше да го допусне. Поне засега.

Първите седемдесет и пет страници от „Хронологията“ отразяваха следствените действия преди да направят ДНК връзката с Дей’Куан Фостър. Въпреки това Хари ги прочете внимателно, тъй като разкриваха първоначалната следствена теория на детективите, както и тяхната добросъвестност и педантичност. Бяха направили пълна проверка на съпруга на Лекси Паркс, за да установят невинността му, и всичко това подробно се описваше в документа. Макар Харик да имал желязно алиби за времето на убийството — участвал в преследването и ареста на автомобилен крадец, — следователите бяха достатъчно опитни, за да са наясно, че той може да е фактическият организатор. Въпреки че особеностите на престъплението — изнасилването и жестокостта на побоя — като че ли указвали в друга посока, те не се успокоили, докато не завършили изчерпателно проверката. Докато четеше тези части, Бош се изпълваше с все по-голямо уважение към Корнел и Шмит.

Отначало следствието се водело и в много други посоки. Детективите разпитали голям брой сексуални престъпници, живеещи в района на Западен Холивуд, проучили миналото на жертвата и професионалната й дейност за евентуални врагове.

Всички тези усилия бяха довели до задънени улици. След като бяха получили ДНК материала на убиеца, детективите бяха установили невинността на абсолютно всички, към които бе имало някакво, макар и съвсем далечно, подозрение. Не бяха открили сериозни конфликти в миналото на жертвата; не бе имало нито зарязани любовници, нито извънбрачни връзки от страна на Паркс или мъжа й. Като заместник-кмет, тя упражнявана значително влияние в администрацията и политиката на града, но имала последната дума по съвсем малко въпроси в областта на бизнеса и в нито един от тях не се било стигало до каквито и да било сблъсъци.

Съставеният въз основа на детайлите от местопрестъплението психологически профил на убиеца в крайна сметка беше отклонил разследването от личния и професионалния живот на жертвата. Профилът бе разработен от Психологическия отдел на Шерифското управление и предполагаше, че извършителят е психопат, задоволил с убийството комплекс от психически потребности. „А стига бе!“ — помисли Бош, когато прочете този извод.

В профила се посочваше, че убиецът най-вероятно е бил непознат на Паркс и тя може да е пресякла пътя му както съвсем наскоро, така и много отдавна. Тъй като била публична личност и редовно се явявала по обществената кабелна телевизия на Западен Холивуд и участвала в обществени мероприятия, кръгът от възможности бил още по-широк. Можело престъпникът просто да я е видял по новините или на излъчвано по телевизията заседание на общинския съвет. Можело да са се засекли навсякъде.

Убийството изглеждало едновременно и грижливо подготвено, и необмислено от гледна точка на „излишното“ насилие и оставения ДНК материал. Друг детайл от местопрестъплението, взет предвид в профила, бе фактът, че жертвата не била завързана: това означавало, че не е имало нужда извършителят да го прави, за да я надвие. Освен това съпругът и я открил с възглавница върху лицето — възглавницата скривала ужасните последици от фаталния побой и евентуално предполагала, че престъпникът е изпитвал угризения.

Тъй като Винсънт Харик служел в правоохранителните органи, в дома им били взети мерки за сигурност — имало алармена система и ключалки на всички врати. Убиецът проникнал през кабинета, като свалил комарника, опрял го на задната стена на къщата и разбил ключалката на прозореца. Жертвата явно не била задействала алармената система. По думите на мъжа й тя рядко го правела, макар той постоянно да я молел да я включва, когато бил нощна смяна и Паркс оставала сама вкъщи.

Всичко това и други подробности характеризирали извършителя като находчив и упорит като хищник. Вечерта на убийството Паркс се отбила в супермаркета „Павилиънс“ на Санта Моника Булевард. Детективите няколко дни преглеждали видеозаписите от охранителните камери в магазина и търговската зона, в която се намираше той, с надеждата да открият кога са се засекли жертвата и хищникът. В супермаркета Паркс срещнала и поздравила неколцина свои познати и колеги. Всички те обаче били проверени и невинността им била потвърдена или като доброволно дали ДНК материал за сравнение, или по други начини.

В крайна сметка това се бе оказало загуба на време, ала така или иначе бе трябвало да се свърши. След като се запозна с първите осемдесет страници от „Хронологията“, Бош се убеди, че Ласло Корнел и Тара Шмит са провели изключително изчерпателно разследване, под каквото с гордост би сложил името си и самият той.

Само че всичко било напразно. Поне до двайсет и седмия ден от следствието, когато получили писмо от калифорнийското министерство на правосъдието, информиращо ги, че пратената от тях в щатската база данни ДНК проба принадлежи на осъждания Дей’Куан Фостър.

Дотогава нито Корнел, нито Шмит не се били натъквали на Дей’Куан Фостър във връзка с Паркс или който и да е друг случай. Започнали да се подготвят за момента, когато щели да се срещнат с него. Поставили го под денонощно наблюдение, за да видят дали няма да извърши действия, които имат отношение към тяхното разследване, или да застраши друга жена. Междувременно го проучили и следствието продължило в най-строга секретност, за да не изтече никаква информация до медиите или съпруга на жертвата.

Единайсет дни след ДНК съвпадението двамата детективи влезли в ателието на Фостър. Той бил сам — току-що бил приключил урок за основните цветове в изобразителното изкуство с малка група деца. Лаймърт Парк се намираше на територията на града, затова с Корнел и Шмит имало двама униформени полицаи от Звеното за борба с бандитизма в Южното бюро на ЛАПУ. Детективите предложили на Фостър да отиде с тях до отдел „Убийства“, където щели да му зададат някои въпроси.

Дей’Куан Фостър се съгласил.

Бош вдигна поглед и установи, че се е увлякъл и не е забелязал кога е започнал и свършил обедният прилив на клиенти. Сметката му лежеше в ъгъла на масата. Засрамен, че е заемал мястото през пиковия час, той остави трийсет долара върху десетдоларовата сметка, събра документите и си тръгна. На паркинга завари глоба под чистачката на джипа си. Беше заредил брояча за два часа и излизаше от ресторанта с половин час закъснение. Изруга късмета си, измъкна фиша и го пъхна в джоба си. Когато се движеше със служебна кола — когато работеше в Управлението, — не му се налагаше да мисли за глоби за неправилно паркиране. Поредното напомняне за промяната в живота му през последната половин година. Преди се чувстваше като аутсайдер, временно допуснат до светая светих. Отсега нататък щеше да е истински аутсайдер.

Кой знае защо, нямаше желание да чете „Хронологията“ и останалите следствени материали вкъщи. Струваше му се, че ще е почти предателство да го направи на масата в трапезарията, където бе работил по безброй разследвания в Лосанджелиското полицейско управление. Потегли по Трета улица, излезе от центъра и се насочи към Западен Холивуд. Преди да продължи с материалите, искаше да види мястото, където е била убита Лекси Паркс. Смяташе, че е добре да се откъсне от документите и да се докосне до някои от физическите реалности в делото.

Къщата се намираше на Орландо Авеню южно от Мелроуз в квартал със скромни ниски постройки. Той спря до отсрещния тротоар и огледа сградата. Почти напълно я скриваше висок жив плет, в който беше изрязан сводест проход. През него се виждаше входната врата. Отпред имаше табела с надпис „ПРОДАВА СЕ“. Хари си помисли, че е доста трудно да продадеш къща, в която съвсем наскоро е извършено жестоко убийство. Ала сигурно бе още по-трудно да живееш в къщата, в която са убили жена ти.

Джиесемът му иззвъня и той отговори, без да откъсва поглед от сградата.

— Бош.

— Аз съм — разнесе се гласът на Холър. — Как върви?

— Върви.

— Още ли четеш следствените материали?

— До средата съм.

— И?

— Ами, нищо. Продължавам да чета.

— Просто си помислих дали не си…

— Виж сега, недей ме пришпорва, Мик. Правя каквото трябва. Когато приключа, ако реша да се заема, ще ти кажа. Ако не, ще ти върна материалите.

— Добре, добре.

— Чудесно. До скоро.

Бош затвори. Продължаваше да се взира в къщата. Забеляза, че в сандъчето за цветя до входната врата е забита табела с надпис „ПАЗИ СЕ ОТ КУЧЕТО“. Досега в следствените материали не се споменаваше Паркс и съпругът и да са имали куче. Хари забарабани с пръсти по волана и се замисли. Ако бяха имали куче, този факт нямаше как да не е отбелязан в рапортите. Домашните любимци винаги оставят следи в едно жилище. Такова нещо трябваше да се отчита в следствията.

Реши, че не са имали куче и че табелата е била поставена с превантивна цел. Ако нямаш куче, най-добре да се преструваш, че имаш. Само че дали убиецът е знаел, че не са имали куче? И ако е знаел, откъде?

След малко продължи по Орландо към Санта Моника Булевард и зави на изток към дома си, но отново отби в „Старбъкс“ на Феърфакс. Този път зареди брояча за четири часа и влезе в заведението заедно с папката.

Взе си черно кафе и се настани на кръгла масичка в ъгъла. Нямаше достатъчно място, за да разтвори папката и да пръсне документите, затова просто взе „Хронологията“ и намери мястото, до което беше стигнал. Преди това извади химикалката от джоба на ризата си и написа върху корицата:

Трябваше да потвърди заключението си за кучето. Написването на тези четири букви бе почти подсъзнателна реакция на онова, което беше видял на местопрестъплението. Ала още щом постави въпросителния знак, Бош осъзна, че тази кратка думичка всъщност е голяма крачка към ангажирането му със случая. Трябваше да се запита дали работата толкова много му липсва, че действително ще премине границата и ще се включи в защитата на човек, обвинен в убийство. Защото щеше да е точно така. Адвокатът беше Холър, но ако приемеше предложението, Бош щеше да участва в защитата на неговия клиент, който лежеше в затвора, обвинен в изнасилване и фатален побой на жена.

Тилът му пламна от срам и той си помисли за всички онези бивши колеги преди него, които се бяха пенсионирали и още преди да се усетят, бяха започнали да работят при адвокати или дори в Бюрото за служебна защита. Хари беше прекъснал връзките си с тях, като че ли самите те са престъпници. В момента, в който научеше, че някой е пресякъл границата, започваше да го смята за персона нон грата.

А сега…

Отпи пареща глътка кафе и се опита да потисне безпокойството си. После продължи да чете следствените материали оттам, докъдето беше стигнал.

Детективите от Шерифското управление откарали Фостър от ателието му в участъка в Линуд, където им предоставили стая в следствения отдел. Разпитът бил кратък и към „Хронологията“ беше приложена цялата му транскрипция. Задали му само няколко въпроса, след което той разбрал, че е загазил сериозно, и поискал да повикат Мики Холър.

Корнел и Шмит не му съобщили, че са открили негов ДНК материал на местопрестъплението. Опитали се да затвърдят наличните доказателства, изтръгвайки признание от заподозрения. Само че не успели. Корнел започнал разпита, като прочел на Фостър конституционните му права сигурен начин да накараш да млъкне човек, който дотогава е бил готов да сътрудничи на следствието.

Корнел: Е, господин Фостър, съгласен ли сте да си поприказваме — да ни отговорите на някои въпроси и да изясним някои подробности?

Фостър: Ами, да, ама за к’во се отнася? К’во си мислите, че съм направил бе, хора?

Корнел: Отнася се за Лекси Паркс. Познавате я, нали?

Фостър: Името ми звучи познато, обаче не се сещам. Може да съм и продал картина или пък да е майка на някое от хлапетиите, дето идват в ателието ми.

Корнел: Не, господине, Лекси Паркс не е купила картина от вас. Тя е онази жена от Западен Холивуд. Ходили сте у тях, спомняте ли си?

Фостър: В Западен Холивуд ли? Не, не съм бил в Западен Холивуд.

Корнел: Ами Винс Харик, него познавате ли го?

Фостър: Не, не познавам ник’ъв Винс Харик. К’ъв е той?

Корнел: Съпругът на Лекси. Помощник-шериф Харик. Познавали ли сте го, когато е работел в този участък?

Фостър: К’во? Не го познавам. Сега за първи път идвам тука.

Шмит: Бихте ли ни казали къде сте били през нощта на осми срещу девети февруари тази година? Пада се неделя. Къде сте били през онази нощ, господин Фостър?

Фостър: Отде да знам, еба ти?! Т’ва е било преди цели два месеца. А бе знаете ли, вечер или съм си вкъщи при семейството, приспивам момчетата, или работя в ателието. Често оставам там по цяла нощ да довърша нещо. Нямам уроци и мога да работя мойте си неща, нали разбирате? Тъй де, например някой иска моя картина и си плаща. И аз му я рисувам. Та може да избирате между вкъщи и ателието, щото няма къде другаде да съм бил. И си знам правата, а вие май нещо ми кроите. Сега май си искам адвоката. Сега искам Мики Холър да ме представлява в цялата тая работа — за к’вото и да се отнася, еба ти!

Корнел: В такъв случай ни кажете за протокола, господин Фостър, защо избрахте Лекси Паркс?

Фостър: За к’во да съм я избирал? Не познавам никаква Лекси и нямам представа за к’во говорите.

Корнел: Убили сте я, нали? Пребили сте я до смърт и после сте я изнасилили.

Фостър: Вие луди ли сте бе?! Направо сте побъркани! Повикайте шибания ми адвокат. Веднага!

Корнел: Как ли пък не, скапаняк такъв! Ей сега ще ти поднесат един брой адвокат на тепсия.

Шмит: Сигурен ли сте, че не искате още сега да изясним този въпрос? Сега е моментът. Ако в играта се включи адвокат, ние повече с нищо няма да можем да ви помогнем.

Фостър: Искам си шибания адвокат!

Шмит: Ще си го получите. Само че той няма да е в състояние да обясни как вашата ДНК се е озовала в тялото на Лекси Паркс. Единствено вие можете да…

Фостър: ДНК ли? К’ва ДНК? Мама му стара, к’во става тука?! К’ва… Не ви вярвам, шибаняци тъпи! Искам си адвоката и повече нито думичка няма да ви кажа.

Корнел: В такъв случай се изправете, господине. Арестуван сте по обвинение в убийството на Лекси Паркс.

Край на разпита.

Бош препрочете транскрипцията и си записа да напомни на Холър да поиска видеозаписа. В стаята най-вероятно имаше монтирана камера. Ако решеше да поеме случая, трябваше да наблюдава жестовете и мимиките на Фостър, да чуе интонацията на всеки глас. Това щеше да му каже повече от думите в разпечатката. И макар да знаеше всичко това, от транскрипцията на краткия разпит оставаше с впечатлението, че Фостър не е очаквал въпросите за Лекси Паркс. Отговорите му като че ли разкриваха искрена изненада и после паника. Хари разбираше, че това всъщност не означава нищо. Сексуалните убийства обикновено се извършваха от психопати, които притежаваха вродена способност при нужда да лъжат, да се преструват, да имитират изненада и смайване. Психопатите бяха страхотни лъжци.

Отбеляза мястото, където Корнел обвиняваше Фостър, че е пребил до смърт Лекси Паркс и след това я е изнасилил. Още не беше чел рапорта за аутопсията, но въпросът на детектива за пръв път загатваше, че убийството е предшествало изнасилването. Ако фактите действително бяха такива, в случая се включваше цяла нова серия психологически фактори.

Продължи да чете. По-нататък се описваха опитите на Корнел и Шмит да открият връзка между Дей’Куан Фостър и Лекси Паркс или чрез мъжа й и неговата работа, което щеше да означава, че мотивът е отмъщение, или чрез случайно засичане на хищник и плячка, което по-точно се вписваше в профила и вида на престъплението. Усилията им обаче не се бяха увенчали с успех. Както сам казваше по време на краткия разпит, Фостър никога не бил стъпвал в Линудския участък на Шерифското управление, където допреди пет години работел Винсънт Харик. Детективите не успели да намерят доказателства за противното и наистина, нямаше логична причина един гангстер от Ролинг Фортис в Лаймърт Парк да се отдалечава по бандитски дела чак толкова на изток. Линуд влизаше в територията на Блъдс. Просто не се връзваше.

Корнел бе проучвал евентуалната връзка с Линуд и Харик, както и миналото на Фостър, а Шмит бе работила по теорията за „сексуалния хищник“. Нейната задача бе по-трудна, тъй като предполагаше, че Лекси Паркс някъде случайно е попаднала в радара на сексуален садист. Подобно на Корнел и Шмит, Бош вече беше прочел и видял достатъчно, за да е наясно, че убийството не е извършено импулсивно. Имаше категорични доказателства, че жертвата е била следена и че престъплението е планирано. Табелата с надпис „ПАЗИ СЕ ОТ КУЧЕТО“ бе изходна точка на тази хипотеза. Според следствените материали в къщата не бе имало куче и убиецът явно го бе знаел. Това означаваше, че домът на Орландо Авеню е бил наблюдаван. Други факти като изключената алармена система и нощното дежурство на съпруга потвърждаваха тази теория.

Шмит грижливо беше документирала действията на жертвата през шестте седмици преди смъртта й в опит да открие мястото, където са се пресекли пътищата на Фостър и Паркс. Бе изгледала стотици часове записи от камерите по пътя на Лекси, ала Фостър никъде го нямало в кадър. Бош знаеше, че в такъв момент едно разследване може да тръгне в грешна посока. Имаха арестуван заподозрян и съвпадение на ДНК. Други вече щяха да обявят разследването за приключено, но тези двама следователи си бяха свършили работата добросъвестно. Бяха търсили още доказателства и в процеса се бяха оставили да бъдат привлечени в тунела. Тунелът беше мястото, където зрителното поле се стеснява и следователят вижда само „питомното“, вместо да гони „дивото“. Хари се зачуди дали Шмит е търсила на записите и други лица освен това на Фостър.

Записа си да каже на Холър да поиска достъп до всички записи, които е проучила следователката.

В „Хронологията“ уклончиво се споменаваше за разпитан от Корнел свидетел, означен само като СА — съкращение за „свидетел по алибито“. В рапортите често се използваха съкращения с оглед безопасността на свидетели, които нямат официален статут на секретен информатор. СА можеше както да потвърждава, така и да опровергава алибито на заподозрения. В този документ се посочваше, че детективът се е срещнал със СА седем дни след ареста на Фостър и че разговорът им е продължил един час.

Бош прегледа останалите страници от „Хронологията“ и нищо друго не му привлече вниманието. Имаше рутинни записи за подготовката на случая за съда. Корнел и Шмит не бяха открили нищо, което пряко да свързва Фостър с жертвата, но разполагаха с неговата ДНК на местопрестъплението, а като се изключеше случаят с О. Джей Симпсън преди двайсет години, нямаше по-убедително доказателство. Корнел, Шмит и прокурорката, на която беше възложено делото, бяха готови за процеса. Бяха се представили успешно на предварителното изслушване през април и на делото бе даден ход.

Фактът, че прокурорът е жена, винаги осигуряваше предимство в дела за сексуални престъпления. Прокурорката се казваше Елън Таскър и с Бош бяха работили заедно по няколко големи случая в началото на кариерата й. Биваше си я и винаги се подготвяше добре за съда. Цял живот работеше в прокуратурата — не беше кариеристка, просто си вършеше работата. И си я вършеше както трябва. Хари не си спомняше някога да е губила дело.

Преди да продължи нататък, Хари се обади на Холър.

— Каза ми, че клиентът ти имал алиби, но просто не можеш да го докажеш.

— Точно така. Рисувал в ателието си. Често го правел — работел по цяла нощ. Само че работел сам. Как да го докажа?

— Имал ли е джиесем?

— Не, не е имал и съответно местонахождението му не може да се фиксира. В ателието му имало само стационарен телефон. Защо?

— В „Следствената хронология“ се споменава, че единият детектив се е срещал със свидетел по алибито. Знаеш ли нещо за това?

— Не и ако са открили някой, който потвърждава алибито на ДК.

— На ДК ли?

— Дей’Куан. Той подписва картините си с ДК. Между другото, казах ли ти, че ми плаща така? С картини. Предполагам, че ако се преборим за оправдателна присъда, цената им ще скочи много.

Бош не го интересуваше как получава хонорара си Холър.

— Слушай ме внимателно. Не съм казал, че този свидетел потвърждава алибито му. Сигурно е тъкмо обратното. Понеже само се споменава в „Хронологията“, реших да проверя дали ти е известно нещо повече.

— Не, не съм му обърнал внимание.

— Използва се съкращение и информацията е съвсем кратка — което ме навежда на мисълта, че може да е нещо важно. Ще прегледам рапортите за свидетелите и ще видя дали ще намеря нещо.

— Ако не намериш, обвинението ще си има проблем. Това ще е нарушение на правилата за предаване на следствените материали.

— Няма значение. Пак ще се чуем.

Хари затвори и си помисли, че трябва да е по-предпазлив с Холър, а не просто да му подхвърля неща, които може да използва в съда и да повлече и самия него със себе си.

Прерови разпечатките, откри рапортите за свидетелите и започна да ги прелиства, като преглеждате в резюметата кои са свидетелите и какви са показанията им. Огромното мнозинство бяха от страна на Лекси Паркс — приятели, колеги, служебни познати, разпитвани в хода на следствието. Имаше показания от мъжа й и от неколцина помощник-шерифи, които познавали жертвата чрез него. Втората половина на купчината съдържаше разпити на хора, които познаваха Дей’Куан Фостър. Много от тях бяха полицаи от ЛАПУ, които го помнеха като гангстер. Имаше и показания от пробационни служители, негови съседи, собственици на квартални магазини, и от жена му Марта.

Бош откри каквото търсеше на страница, на която имаше две обобщения за разпити на свидетели. Стар следствен трик — предаваш купища бумаги и скриваш сред тях листа, който не искаш адвокатът да забележи. Прокуратурата не нарушаваше правилата за предаване на следствените материали, но превръщаше най-важната информация в пословичната игла в копа сено.

Горната половина от рапорта съдържаше обобщение на разпит на съсед на Дей’Куан Фостър, който казал, че в нощта на убийството не е виждал колата на заподозрения пред дома му. Това беше сравнително безобидно свидетелско показание, тъй като Фостър не твърдеше, че си е бил вкъщи. Твърдеше, че цяла нощ е рисувал в ателието си.

На следващия ред обаче започваха показанията на човек, представен само като М. Уайт. Въпросният свидетел се отбил в ателието на Фостър в нощта на убийството, за да се види с него, но художника го нямало. В рапорта нямаше нищо друго, ала и това стигаше на Бош, за да е наясно, че Корнел и Шмит са открили свидетел, който опровергава твърдението на Фостър, че е прекарал цялата нощ в ателието си.

Опитът на детективите да скрият самоличността и значението на свидетеля не смущаваше Хари. Той предполагаше, че „М. Уайт“ всъщност не е име, а най-вероятно означава пол и расова принадлежност4. Холър просто трябваше да подаде жалба за непълнота на следствените материали и Шерифството щеше да бъде принудено да разкрие истинската самоличност на свидетеля. Всичко това си беше част от играта и като полицай самият Бош понякога използваше тактиката на „игла в копа сено“. Безпокоеше го обаче фактът, че сега има проблем и с алибито на обвиняемия, освен ДНК съвпадението, което свързваше Фостър с местопрестъплението.

Това стигаше, за да го обземе желание още на мига да зареже случая.

Докато допиваше кафето си и очите му си почиваха, се замисли как да постъпи. Свали очилата си за четене и погледна през прозореца към оживеното кръстовище на Феърфакс Авеню и Санта Моника Булевард. Знаеше, че му остава да се запознае с рапорта за аутопсията и снимките от местопрестъплението, за да приключи със следствените материали. Пазеше снимките за накрая, защото щяха да са най-трудното нещо за гледане — а и не можеше да рискува да го направи на обществено място като това кафене.

Изведнъж погледът му попадна върху познато лице. Мики Холър му се усмихваше от задната страна на автобус, който се движеше на юг по Феърфакс. Текстът на рекламата за малко не го накара да хвърли цялата папка в коша за смет.

Бош се изправи и тръгна към коша. Пусна вътре празната чаша и излезе от кафенето.