Инсценировка

35

Седмичното съвещание на Нравствения отдел си беше обичайната загуба на време. След като най-после приключи, Елис отиде в стаята за почивка, за да си налее кафе. Нямаше навика да идва толкова рано и трябваше да го компенсира с кофеин.

Но се наложи да чака на опашка след Джанет, секретарката на началника, която явно изпълняваше поръчките на целия команден състав на участъка. Елис не успя да се добере до кафеварката, докато тя не прибави сметана и различни подсладители в петте чаши пред нея. Това го ядоса, защото просто искаше да си сипе чисто кафе и да се върне в отдела.

— Съжалявам — усетила някого зад себе си, каза Джанет.

— Няма проблем — отвърна Елис. — Не бързай.

Познала гласа му, секретарката се обърна и се увери, че е той.

— А, Дон, исках да те питам нещо.

— Давай.

— Влизал ли си в офиса тази сутрин или снощи?

— В кой офис?

— Извинявай, имам предвид общото помещение до кабинетите на началството.

Елис объркано поклати глава.

— Не, защо?

— Ами, тогава е странно. Днес трябваше да преснимам журнала от дежурството за двамата капитани. Винаги сутрин първо правя това.

Тя се обърна и продължи да приготвя кафетата на плота.

— И какво?

— И когато отидох на ксерокса, намерих твоята снимка и тази на Кевин на стъклото. Като че ли някой ги е забравил там.

На Елис му се искаше да я хване и да я завърти към себе си.

— Не разбирам — каза той. — Наши снимки?! Какво правим на снимките?

— Не, не, нищо не правите. Това са вашите снимки от схемата на организационната структура. От таблото. Някой ги е откачил, занесъл ги е на ксерокса и сигурно ги е преснимал. И после е забравил да ги върне на таблото. Сутринта, когато отидох да копирам журнала от дежурството, бяха върху стъклото под капака.

Джанет провираше пръстите си през дръжките на петте чаши за кафе. Елис хвърли картонената си чаша в коша за боклук и отиде при плота до нея.

— Дай да ти помогна. Ще ги разлееш и ще се изгориш.

Секретарката със смях отхвърли тази възможност.

— Правя го всяка сутрин и всеки следобед. Никога не съм ги разливала.

— Нищо, ще ти помогна — настоя Елис. — Пита ли в офиса дали някой ги е преснимал? Може би капитанът?

— Да, и тъкмо това е най-странното. Никой не ги е пипал. Питах всички, даже двамата капитани. Някой сигурно е влизал след работно време и после е забравил пак да закачи снимките. Реших, че може би не е зле да знаеш. В случай че някой се кани да си направи майтап.

— Мерси, наистина не е зле. И според мене имаш право, някой ни готви номер.

Джанет се засмя.

— Някои хора имат прекалено много свободно време, определено.

Всички участъци на ЛАПУ имаха стара традиция с погаждането на хитри номера. И в такива случаи често се използваха снимки. Елис смяташе, че по-скоро се отнася за нещо друго, но предпочиташе секретарката да си мисли така.

Последва я надолу по стълбището към помещенията на началниците, остави двете чаши, които носеше, на бюрото й, плъзна поглед по стаята и насочи вниманието си към таблото с организационната структура на участъка, което висеше на отсрещната стена. Снимката му беше до тази на Лонг на реда с цивилните звена. Всичко изглеждаше наред.

— Благодаря, Дон — каза Джанет.

— Няма защо — отвърна Елис. — И мерси, че ме предупреди за майтапа.

Любопитна съм какво ви готвят.

— Както самата ти каза, някои хора се чудят какво да правят със свободното си време.

Благодарение на старшинството на Елис двамата с Лонг разполагаха с работно място в ъгъла на Нравствения отдел, което им осигуряваше най-голямо уединение в помещението. Когато се върна на бюрото, Елис даде знак на партньора си да приближи стола си до неговия, за да разговарят, без никой да ги чува.

— Какво има? — попита Лонг.

— Не съм сигурен. Днес проверявал ли си нашия човек?

— Още си е вкъщи. Получавам есемес, ако тръгне нанякъде.

— Ами снощи?

— Пак си беше там.

— Според твоя джиесем, така ли?

— Ами, да.

— Е, може само колата му да е била там. Искам да отидеш на място и да се увериш, че си е вкъщи.

— Какво, сега ли?!

— Да, веднага. Аз ще те прикрия тука. Върви.

— Какво се е случило? Какво става?

— Става това, че според твоя джиесем колата му не е мърдала, обаче снощи някой е идвал в участъка и е ксерографирал нашите снимки от таблото в офиса на началството.

— Мама му стара!

Елис се огледа, за да види дали възклицанието на партньора му не е привлякло излишно внимание, и отново се обърна към Лонг.

— Точно така. Струва ми се, че Бош замисля нещо, и искам да знам какво. Затова отиваш на място и проверяваш дали изобщо е там. А не само шибаната му кола.

— Добре де, добре. Отивам. Ама май трябва да премислим нещата и да видим как да елиминираме опасността, нали разбираш?

— Да, и я виж докъде стигнахме по тоя начин. Това е като домино, мамка му. Всеки наш ход води до следващия. Къде ще е краят?

— Само казвам.

— Пък аз само казвам да се качиш на хълма и да провериш дали Бош е там, или се ебава с нас.