Инсценировка

29

Бош пътуваше по Ла Сиенега Булевард към магистрала 10. По пътя спря да зареди черокито и малко по-късно вече се бореше с трафика на изток по магистралата към небостъргачите от стъкло и камък в центъра на града. Движението се поразреди чак когато излезе на магистрала 15 и пое на север към Лас Вегас. Беше решил да проследи историята с часовника директно вместо по телефона. Защото знаеше, че със или без значка, най-добрият начин да получиш информация е да я поискаш лично. Лесно е да ти затворят телефона, много по-трудно е да ти затръшнат вратата пред носа.

А и трябваше да помисли, да анализира нещата. Пустинните простори между Лос Анджелис и Лас Вегас щяха да му помогнат да разтвори ума си за нюансите и вероятностите в разследването. Тъкмо затова винаги предпочиташе да шофира, вместо да вземе самолет до Меката на хазарта в пустинята на Невада.

По средата на пътя реши да позвъни на Холър. Не се бяха нито виждали, нито чували от разходката им в гробището. Включи се гласова поща и Бош каза, че пътува за Вегас и има време да си поговорят.

След двайсет минути Холър се обади и каза, че тъкмо излизал от предварително разглеждане на друго дело.

— За Вегас ли? — попита той. — Какво има във Вегас?

— Не съм сигурен — призна Хари. — Следвам инстинкта си. Ако изскочи нещо, ти ще си първият, на когото ще съобщя.

— Не можеше ли просто да позвъниш? Това са четири часа път.

— Човек винаги може „просто да позвъни“ — стига да знае на кой. Ама понякога инстинктът ти подсказва да отидеш лично.

— Това си е жив дзен, Хари.

— Не. По-скоро кратък курс по разследване на убийства.

Бош тъкмо минаваше през градчето Прим на границата на Невада. Щеше да пристигне след час.

— Е, какво става със записа от гробището?

— Днес го дадох на специалист — отвърна Холър. — Веднага щом получа нещо, ще го имаш и ти.

— Добре.

— Твоето изпълнение в къщата на убитата вече има последици. От Шерифството са се оплакали в прокуратурата и прокурорът е подал жалба до съдията, който днес ме привиква, за да дам обяснение за действията си.

— Мамка му. Съжалявам. Искаш ли да присъствам? Веднага ще обърна.

— Не искам и да припарваш насам. Даже се радвам, че ще си във Вегас. Ще се оправдая с тебе. Всичко ще е наред. Познавам съдията, бивш адвокат, така че ще се отнесе със съчувствие към хала ми. Ще му кажа, че човек напоследък просто не може да намери свестни сътрудници.

Бош се усмихна. Беше сигурен, че се усмихва и Холър.

— Да, кажи му, че не съм знаел какво върша, че съм нов в тая работа.

— Непременно.

След това смениха темата и се заговориха за завършването на дъщерите си. Холър предложи да им направят общ подарък, пътешествие с кораб от Канада до Аляска, където можели да се возят на шейна, теглена от кучета, и да се опознаят по-добре, преди да заживеят заедно в „Чапман“ през есента. Това свари Бош напълно неподготвен — изобщо не му беше хрумнало да направи на Мади подарък за завършването. Всъщност дори не знаеше, че това е в реда на нещата.

Все пак се съгласи с идеята и Мики обеща да уреди въпроса. Имал връзки с туристическа агенция, често работел с нея. После се сбогуваха и Хари продължи да размишлява за случая и да се подготвя за престоя си в Лас Вегас.

Отдавна не беше идвал в Лас Вегас и установи, че в града са се появили нови казина и търговски центрове. И че пак са променили уличното движение. Магазинът и сервизният център на „Адемар Пиге“ се намираха в нов комплекс на ларгото, стъклена грамада от казина, хотели, заведения и жилищни сгради, която засенчваше всичко друго наоколо. Бяха го построили след предишното идване на Хари. Той го обиколи два пъти — петнайсетминутно пътуване заради натоварения трафик, — преди да открие паркинг. Скоро след това се озова в мол, събрал най-скъпарските магазини, които беше виждал на едно място, включително на Родео Драйв в Бевърли Хилс.

Витрините в магазина на „Адемар Пиге“ бяха от тъмно дърво и стъкло и часовниците в тях бяха изложени на индивидуални стойки. На входа стоеше охранител със слушалка в едното ухо, също като агент от Секретната служба. Носеше костюм, по-хубав от всички, които беше имал Бош. Жената, която седеше зад щанда и бе облечена като за опера, го посрещна с топла усмивка. Знаеше, че не бива да съди за него по дънките и кадифеното му яке. Вегаските комарджии често криеха богатството си зад мизерна фасада. Е, Хари поне имаше фасадата. Помисли си, че е късметлия, задето маншетът на якето му е достатъчно дълъг и скрива скромния „Тимекс“ на дясната му китка.

— Има ли друг вход за сервизния център? — попита Бош.

— Не, това е нашият шоурум и сервизен център — жизнерадостно отговори жената. — Да вземете часовник ли идвате?

— Не точно. Може ли да разговарям с управителя на сервиза? Става дума за часовник, който е бил тук на ремонт в началото на годината.

Тя се намръщи.

— Ще повикам господин Жерар.

Жената се изправи и изчезна през вратата зад щанда. Докато чакаше, Бош разглеждаше изложените часовници и през цялото време усещаше върху себе си очите на охранителя.

— Господине?

Той се обърна и видя до една от витрините да стои мъж с костюм и вратовръзка, буйна брада, може би компенсираща липсващата му коса, и очила със спускаща се лупа на лявото стъкло.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да направя запитване за часовник, който, струва ми се, ви е бил пратен за ремонт в началото на годината.

— Не съм сигурен, че ви разбирам. Вие собственикът ли сте?

Говореше с акцент, чийто произход Бош не можеше да определи. Нещо европейско. Може би швейцарски, може би немски.

— Не, не съм собственикът. Аз съм следовател от Лос Анджелис и се опитвам да открия часовника и да науча подробностите около него.

— Това е крайно необичайно. От полицията ли сте?

— Наскоро се пенсионирах от лосанджелиската полиция. Помолиха ме да се заема с този случай. Отнася се за убийство.

Последната дума, изглежда, изпълни мъжа с подозрителност, която отчетливо се изписа на лицето му.

— Убийство.

— Да. Бях детектив в отдел „Убийства“. Ако се притеснявате да разговаряме, мога да ви дам имената и телефонните номера на колеги в ЛАПУ, които ще потвърдят и ще гарантират за мене.

— Бихте ли ми показали някакъв документ?

— Разбира се.

Бош извади портфейла си и му показа картата си от Управлението. Този път нямаше нужда да крие, че е пенсионер.

— За какъв часовник говорите? — попита мъжът, след като му върна документа.

— Вие ли сте господин Жерар? — попита Хари.

— Да, Бертран Жерар. Мениджър продажби и сервиз. Кой е убит?

— Една жена. Лекси Паркс. През февруари. Чухте ли за това във Вегас?

Мъжът поклати глава, сякаш не е сигурен какво е чувал. Не изглеждаше името на Паркс да му е познато.

— Този случай доста нашумя в Лос Анджелис — допълни Бош. — Но в контактите си във връзка с часовника тя може да е използвала фамилията на мъжа си. Казва се Харик.

Сега вече последва реакция. Не тревога, но Жерар определено знаеше това име.

— Познавате ли я? — попита Хари.

— Да, името ми е известно — потвърди мениджърът. — Но не знаех за случилото се. Телефонният й номер беше изключен и предишният собственик не си искаше часовника обратно. Така че… той още е тук.

Бош се поколеба. Жерар току-що му беше разкрил нещо, което не знаеше. Хари искаше човекът да продължи да говори, ала се боеше да не направи погрешна стъпка, която да провали нещата.

— Предишният собственик — произнесе той. — Защо не си искаше часовника обратно? Мъж ли беше?

— Да, купувачът беше мъж, въпреки че го купи за жена си. Кой ви е помолил да се заемете със случая?

Е, беше направил погрешната стъпка. Бош се огледа. Трябваше да се измъкне от положението.

— Господин Жерар, може ли да поговорим насаме в офиса ви?

Сега беше ред на мениджъра да се поколебае. Навярно се чудеше до каква степен да се замеси в тази история.

— Да, елате с мен — накрая отстъпи той.

Кимна на охранителя в знак, че всичко е наред, и поведе Бош към вратата зад витрините.

В малкия му самостоятелен кабинет се влизаше през по-голяма задна стая, в която имаше работна маса с лавица с малки инструменти. До задната стена се издигаше висок до тавана сейф, в който навярно съхраняваха наличната стока. В стаята нямаше никого. Този факт и закрепената на очилата на Жерар лупа показваха, че той управлява магазина и в същото време ремонтира часовниците.

Мениджърът се настани зад идеално чистото си бюро и разтвори календар-бележник. Запрелиства страниците, докато намери някакво име или записка, после изтегли едно от чекмеджетата и извади съответната папка със закачен на нея часовник в мека торбичка. Развърза торбичката, извади часовника и внимателно го постави на бюрото, после отвори папката.

— Часовникът ни е пратен за ремонт от Александра Харик. Пратила го е от Западен Холивуд, Калифорния, но вие знаете това.

— Да — потвърди Бош.

Докато Жерар говореше, Хари гледаше да мълчи колкото може повече, за да не спомене нещо, което да спре кранчето на информационния поток.

— Нашият уебсайт дава точни инструкции как да се процедира при сервизиране или ремонтиране на часовници.

— Какво му беше на часовника? — попита Бош и веднага съжали, че си е отворил устата.

Жерар вдигна часовника и с показалеца си описа кръг по стъклото му.

— Стъклото беше пукнато — поясни той. — По неизвестна причина. Но ремонтът беше елементарен. Единственият проблем беше резервното стъкло. Трябваше да го изпиша от Швейцария и това отне десетина дни.

Вдигна поглед от часовника към Бош в очакване на следващия въпрос. Хари беше нарушил инерцията на разговора и трябваше да се опита да я набере отново.

— Кога ви е бил пратен часовникът?

Жерар погледна в папката.

— Получен е на втори февруари. Пратен е с куриерска фирма.

Бош си записа датата една седмица преди убийството на Александра Паркс.

— Тогава е получен ние регистрираме получаването — продължи мениджърът. — Но аз отворих кутията и проучих съдържанието и чак след три дни, на пети.

— И какво се случи после? — подкани го Хари.

— Вижте, всичките ни часовници се регистрират при продажба. В случай на препродажба новият собственик може да го пререгистрира и тогава ще се ползва със специално обслужване. Този часовник обаче не беше регистриран на името Харик. Още беше с регистрацията на предишния собственик.

— Бил е купен за подарък — осведоми го Бош. — При разпродажба на наследствени бижута.

— Проблемът е, че този часовник случайно ми е познат отвърна Жерар. Защото лично го бях продал на първия собственик.

Замълча. Хари се колебаеше какво точно да го попита. Разбираше, че историята на часовника, каквато и да е тя, очевидно е озадачила или смутила Жерар по някаква причина. И сега трябваше да го накара да му обясни по каква.

— Продали сте го на първия собственик и не сте знаели, че е бил препродаден, така ли?

— Точно така.

— Кой е първият собственик?

— Не мога да ви дам тази информация. Ние спазваме политика на конфиденциалност и не разкриваме имената на клиентите си. Хората, които купуват тези часовници, очакват и се ползват от пълна поверителност.

— Добре, и какво направихте?

— През последните три години първият собственик беше купил два часовника от мен. Той е колекционер и ги купи за себе си и жена си. И доколкото знаех, и двата още бяха в тях, но после получихме този часовник от друг човек. Затова си позволих да му позвъня, за да се уверя, че препродажбата е законна.

Жерар периодично прекъсваше разказа си и се налагаше да бъде подканван. Опитът на Бош показваше, че това е признак за неохота. Често се случваше, когато разпитваше напълно невинни хора за неща, свързани с убийство.

— И какво ви каза той?

— Вдигна жена му. Поисках да разговарям със съпруга й, но него го нямаше.

— И затова сте разговаряли с нея.

— Смятах, че не бива да я тревожа, ако не се налага. Представих се и й казах, че се обаждам да проверя дали са доволни от часовниците си и мога ли да им бъда полезен с нещо. Ние осигуряваме на клиентите си безплатен сервиз и почистване. Те плащат само транспортните разходи и застраховката.

— Проявили сте изключителна находчивост. И тя какво ви отговори?

— Че и двата часовника, които съпругът й беше купил от мен, били откраднати.

— Откраднати.

— Да, при обир. Тя била в Париж и никога не пътувала с часовника си, защото се страхувала да не и го откраднат. Затова го оставила вкъщи. Мъжът й не я придружавал, бил на работа. Докато го нямало, в дома им бил извършен обир и откраднали всичките им бижута.

— Тя каза ли ви кога се е случило?

— Само няколко месеца преди нашия разговор. Не ми съобщи точната дата.

— Те в Лас Вегас ли живеят?

Жерар се поколеба, но после реши, че може да разкрие местожителството на клиента си, без да наруши фирмената политика.

— Живеят в Бевърли Хилс.

— Добре. Казахте ли на съпругата, че откраднатият и часовник е във вашия магазин?

Мениджърът отново се поколеба и на Бош му се стори, че се досеща за причината за смущението му.

— Не точно — призна Жерар. — Исках да разговарям със съпруга й, нали разбирате? Формално той беше нашият клиент. Затова я помолих да му предаде да ми позвъни. И й казах, че може би съм открил единия часовник.

— Точно така ли и го казахте? — попита Хари.

— Да. Не и казах, че е при мен.

— И съпругът й позвъни ли ви?

— Да, още същия следобед. Той ми разказа съвсем друга история. Часовниците не били откраднати. Казал така на жена си, защото ги продал заедно с останалите бижута без нейно знание. Беше нервен и засрамен, но призна, че имал финансови затруднения и продал скъпоценностите, за да покрие загубите си на хазарт, за които не желаел съпругата му да научи.

— Затова измислил историята с обира.

— Точно така.

— Вие знаехте ли, че е комарджия?

— Не, виждал съм го само в магазина, но той живее в Бевърли Хилс, а ние сме в Лас Вегас. Винаги плащаше в брой и предполагах, че не идва само за да купува часовници.

— Какъв е по професия?

— Лекар, обаче нямам представа какъв е по специалност.

Бош се замисли. Ако версията на съпруга се окажеше вярна, този аспект от делото нямаше връзка с убийството на Паркс просто странна история, безсмислена загуба на време в разследването. Зачуди се дали лицето му издава обзелото го разочарование.

— Съпругът каза ли ви къде или на кого е продал часовниците?

— Не, не съм го питал. Не разговаряхме дълго. Той само искаше да ми съобщи, че информацията, която съм получил от жена му, не е вярна. Попита ме дали съм се обаждал в полицията и аз му отговорих, че не съм, че първо съм искал да се чуя с него.

Хари кимна и изпитателно се вторачи в Жерар. Мениджърът все още имаше смутен вид, като че ли разказът не го беше избавил от онова, което го измъчваше.

— Има ли още нещо, господин Жерар? — попита Бош.

— Какво нещо?

— Нещо, което пропускате да ми кажете.

— Ами, не, с това разговорът ни със съпруга приключи.

— Бяхте ли се обаждали в полицията?

— Не, естествено. Не съм го излъгал за това.

— Ами госпожа Харик? Разговаряли ли сте с нея за случая?

Жерар отклони поглед, втренчи се в ръцете си върху бюрото и Бош усети, че се приближава до нещо, и каза:

— Разговаряли сте с нея.

Мениджърът не отговори.

— Казали сте й, че според вас купеният от нея часовник е краден.

Жерар кимна, без да вдигне очи.

— Така се случи, че тя ми позвъни след като се бях чул със съпругата на първия собственик и преди той… докторът де… да ми се обади. Госпожа Харик се интересуваше дали часовникът вече е ремонтиран. Отговорих й, че сме го получили и съм изписал резервно стъкло. После я попитах откъде го е купила. Тя ми даде името на бижутериен магазин в Лос Анджелис и каза, че бил от разпродажба на наследствени накити.

— „Нелсън Грант & Сънс“?

— Не си спомням фирмата.

— И вие какво й казахте?

— Бях откровен. Казах й, че щом пристигне стъклото, ремонтът е елементарен, но не съм сигурен, че ще мога да го извърша, тъй като има проблем със собствеността.

— Тя как реагира?

— Ами, малко се шокира. Каза, че покупката била законна — часовника купил мъжът й, а той бил полицай. Каза, че никога не би купила крадена вещ, че можело да си изгуби работата и репутацията и била много разстроена, че съм намеквал подобно нещо. Опитах се да я успокоя. Извиних й се, казах, че чакам допълнителна информация, и я помолих да ми се обади след ден-два, защото тогава ще знам повече.

Жерар най-после погледна Бош. Очите му излъчваха разкаяние.

— И после ви е позвънил докторът.

— Да, докторът ми позвъни, разказа ми историята и ми съобщи, че е продал въпросния часовник.

При спомена за кашата, която беше забъркал, мениджърът поклати глава.

— Обадихте ли се пак на госпожа Харик, за да й обясните?

— Да, обадих й се, разбира се, и тя много се ядоса, но нищо не можех да направя. Някои хора просто не могат да бъдат успокоени. Тъй като съм в търговския бранш, това ми е много добре известно.

Бош кимна. Това явно беше задънена улица. Посочи часовника на бюрото и зададе последния си въпрос:

— Защо часовникът още е при вас?

Жерар го вдигна и се вторачи в циферблата. В този момент Хари видя отдолу жълто листче, залепено на папката. Успя да прочете написаното име, въпреки че беше обърнато наопаки. Д-р Шубърт. Имаше и телефонен номер с код 310, който отговаряше на Бевърли Хилс.

— Тя не посочи начин на плащане за ремонта — поясни мениджърът. — След като получих и поставих стъклото, се опитах да се свържа с нея по телефона, който беше дала с пратката, но се оказа изключен. Затова оставих часовника тук и зачаках да се обади. После, честно казано, забравих за него. Имах друга работа и забравих. И сега вие ми съобщавате, че е мъртва. Че е била убита.

Бош кимна. Паркс беше дала в куриерската служба мобилния си телефон и когато Жерар и бе позвънил, Харик вече трябваше да е закрил номера след смъртта на жена си.

— Много жалко — каза мениджърът.

— Да, много — съгласи се Хари.

Жерар кимна и докато оставяше часовника на бюрото, плахо попита:

— Този часовник ли е причината да я убият?

Зададе въпроса така, сякаш се страхуваше от отговора.

— Едва ли — отвърна Бош.

Мъжът отново вдигна часовника и понечи да го прибере в торбичката. И тогава Хари забеляза нещо на задния капак.

— Може ли да го видя за малко?

Жерар му го подаде. Бош го обърна и прочете надписа.

Хари прибра часовника в торбичката, остави го на бюрото и каза:

— Имам един последен въпрос и ще ви оставя на мира.

— Да?

— Според вас защо ви го е пратила така, в торбичка? Защо не го е сложила в кутията му?

— Изобщо имало ли е кутия? — учуди се Жерар.

— Да, в нейния гардероб — отвърна Бош. — С фактурата от магазина, от който го е купил мъжът й. Кутията си е била там, обаче тя не ви го е изпратила в нея.

Мениджърът повторно сви рамене.

— Кутията е обемиста. Може да е било по-лесно да го постави в торбичка и да го прати в кашонче на куриерската служба. Помня, че го получихме така. Не е необичайно клиентите да ни пращат часовници по този начин.

Можеше да има много причини, разбираше Бош. Въпросът щеше да си остане без отговор, защото единственият човек, който можеше да го даде, вече беше мъртъв.

— Ами цената? Мъжът й го е взел за шест хиляди долара. Това добре ли е за часовник втора ръка?

Жерар се намръщи.

— Нашите часовници са обект на колекционерство по целия свят. Те запазват стойността си, а някои модели дори я повишават. Да, цената е добра. Много добра. Цена, на която просто не може да се устои.

Бош кимна.

— Благодаря ви, господин Жерар.