Инсценировка

9

Елис и Лонг наблюдаваха от автомобил, паркиран до тротоара на Лас Палмас Авеню, западно от задния паркинг на „Мъсоу & Франк“. В купето цареше спокойно мълчание, идващо от години на седене в коли и наблюдаване на хора. Преди известно време Лонг беше влязъл в ресторанта и от отсрещния край на бара бе видял, че адвокатът разговаря с някого — човек, когото Лонг не познаваше. Затова, когато оглеждаше паркинга и забеляза същия тайнствен непознат да стои под лампата пред будката на пазача, рязко се надигна на предната дясна седалка.

— Ей го оня — посочи Лонг. — Човека, с когото Холър имаше среща.

— Сигурен ли си? — попита Елис.

— Да — потвърди партньорът му. — Иди ти. За всеки случай.

В случай че мъжът при будката е запомнил Лонг от бара. Ала нямаше нужда да довършват такива изречения.

Елис остави бинокъла на таблото и слезе от колата. Лонг се прехвърли зад волана. Пак за всеки случай. Елис влезе в паркинга и се вмъкна между два автомобила — преструваше се, че току-що е паркирал и отива в ресторанта. Изчака мъжът да получи ключовете си от пазача и да се насочи към колата си. После излезе с ръце в джобовете и тръгна по същата алея, по която се приближаваше непознатият — гладко обръснат, строен, с гъста сива коса. Най-вероятно около петдесет и пет годишен, макар че можеше и да е от онези скапани късметлии, които изглеждат по-млади от истинската си възраст.

Точно преди да се разминат непознатият свърна наляво между два автомобила и отключи вратата на стар джип „Чероки“. Елис нехайно погледна към регистрационния му номер и когато продължи към стълбището пред задния вход на „Мъсоу & Франк“, натисна клавиша за бързо набиране, за да се свърже с Лонг. Когато партньорът му отговори, му съобщи модела и номера на колата и му каза, че влиза вътре, за да провери какво прави адвокатът.

— Мислиш ли, че трябва да проследя джипа? — попита Лонг.

Елис се замисли. По принцип не обичаше да се разделят. Но ако този човек участваше в играта, щяха да пропуснат шанса.

— Не знам — отвърна накрая. — Ти как смяташ?

— Влез вътре и си вземи бира. Аз ще видя къде отива тоя тип.

— С тая бракма сигурно не е много далече.

— Тия стари черокита са колекционерска рядкост.

— Бракма.

— Влез във форумите — десет бона за чероки в добро състояние. Най-малко. Ама че било на триста хиляди километра — пак десет бона!

— Добре де, няма значение. Влизам. Холър е на задния бар, нали така?

— Да, на задния. Без имена, не забравяй.

— О, я стига.

Елис чу двигателя на джипа да запалва зад него. После пак отзад го повика мъжки глас.

— Паркирахте ли, господине?

Той се завъртя и видя, че пазачът стои на вратата на будката.

— Не, оставих колата на улицата.

Елис махна с ръка към Лас Палмас, обърна се и се спусна по стълбището към коридора зад ресторантската кухня. Мина покрай старите дървени телефонни кабини и влезе в новия салон.

„Мъсоу & Франк“ беше почти на цял век. Имаше стар и нов салон, но дори това разграничение датираше отпреди петдесет години. Елис последва един престарял келнер с червена жилетка към стария салон и оттам мина в бара. Зад късметлиите, които бяха успели да се настанят на столчетата, имаше навалица от два реда правостоящи.

Видя Холър да седи в отсрещния край. Разговаряше с жена, седнала от лявата му страна. Явно я сваляше, а тя не поддаваше. Въпреки това барманът постави пред двамата нови чаши мартини. И шейкъри в лед.

Адвокатът нямаше да си ходи скоро. Елис се обърна и отиде в една от старите телефонни кабини при задния вход. Там вече нямаше телефонни апарати, но затвореното пространство осигуряваше известно уединение. Той затвори вратата, извади джиесема си и позвъни на Лонг.

— Следиш ли го?

— Да, движим се на север по Хайланд Авеню.

— Провери ли му номера?

— Информацията е скрита, пише ЛАПУ.

— Значи е ченге.

— Или пенсиониран полицай. Има вид на човек най-малко с четвърт век служба зад гърба.

— Както и да е, за какво са си приказвали с нашия човек?

— Няма как да разберем. Дай да го видим къде отива.

— Ще чакам тук. Нашият човек май сваля някаква мацка на бара.

— Ще ти се обадя.

Каквото и да смяташе Елис, синьото чероки пред Лонг си беше страхотна кола. Класически ръбест модел, едновременно удобен и солиден. Лонг се чудеше защо вече не произвеждат такива. Сега приличаха на всички други джипове. Разплути като старци с преливащи над колана шкембета. „Тлъсти трътки“, викаше им бившата му жена.

Непознатият вече пътуваше по Кауенга, пак на север. Лонг видя, че се включва левият мигач на черокито. Завиваше нагоре към хълмовете. Това щеше да усложни проследяването.

Лонг подмина джипа, който чакаше насрещното платно да се освободи, за да завие, погледна наляво и установи, че пътят се раздвоява веднага след завоя. Мълхоланд Драйв вляво, Удроу Уилсън вдясно.

Когато видя в страничното огледало, че черокито завива, включи аварийните светлини и направи обратен завой пред насрещния трафик, после изключи аварийните, настъпи газта и се понесе към отбивката. От задните светлини на черокито нямаше и следа.

Без колебание избра Мълхоланд, защото беше по-често използваната и по-дълга улица, но скоро след като се заизкачва по склона разбра, че е сбъркал. Пътят лъкатушеше и той не беше чак толкова далеч зад джипа — щеше да види задните му светлини на някой от следващите завои.

Обърна отново и този път пое по Удроу Уилсън, като вдигна неразумно висока скорост за този криволичещ път. Само му трябваше после Елис да му трие сол на главата задето е изпуснал непознатия. Майната му на ограничението на скоростта.

Удроу Уилсън беше тясна улица в жилищен квартал, която се виеше по склона от отсрещната страна на Мълхоланд. След пет-шест завоя Лонг най-после зърна пред себе си познатите светлини на черокито, намали и продължи да поддържа дистанцията. Джипът скоро отби под осветен навес до светлосин фолксваген костенурка. Лонг го подмина, без да намалява скоростта.

След втория завой нагоре по склона отби, изключи от скорост и провери джиесема си за пропуснати повиквания или есемеси от Елис. Нямаше нищо. Изчака три минути, угаси фаровете и се спусна обратно покрай къщата на непознатия — малка, издигаща се над склона сграда с изглед към сияещите светлини на града.

Запомни номера на фолксвагена. Освен това забеляза, че на тротоара е изнесен контейнер за смет.

На Холър не му вървеше с жената на съседния стол и преглъщаше поражението си с водка. Скрит сред навалицата, Елис го наблюдаваше в огледалото зад бара. Държеше бутилка бира като част от камуфлажа, но не пиеше. Никога не близваше алкохол.

Жената, която сваляше адвокатът, беше най-малко петнайсет години по-млада от него, а Холър нарушаваше основното правило при свалки с по-млади жени. Избягвай всякакво напомняне за възрастовата разлика — особено огледало зад бар.

Елис усети, че джиесемът в джоба му вибрира, и излезе в задния коридор. Влезе в една от телефонните кабини, остави шишето на пода, затвори вратата и прие повикването.

— Обектът се прибра вкъщи и май повече няма да излиза — съобщи Лонг.

— Къде?

— Горе на хълмовете. Бива си я къщата за полицейска заплата.

— Сигурен ли си, че няма да излиза?

— Не. Ако искаш да остана да го наблюдавам, още съм в района. Мога да се върна.

Елис се замисли. В главата му се оформяше план. Краткосрочен. Имаше нужда от Лонг в ресторанта. Докато доизчистваше детайлите, партньорът му наруши мълчанието.

— Идентифицирах го.

— Как? Кой е?

— Отпред беше паркирана друга кола, но когато я проверих, информацията пак беше скрита. Само че на тротоара има кофа за смет. Измъкнах две торби, отдалечих се и прерових боклука. Открих поща. Името му е едно такова странно — Йеронимус Бош. Всички писма са адресирани до него.

— Йеронимус. Като художника.

— Какъв художник?

— Няма значение. Върни се тук. Имам план да забавим нашия човек в „Мъсоу & Франк“.

— Дай ми петнайсет минути.

— Опитай да ги сведеш до десет. Май се кани да си ходи.

Елис затвори, вдигна бирата си и се върна на бара в стария салон. Холър още беше там, но жената, която допреди малко сваляше, я нямаше и на нейното място седеше мъж с бяла тениска и черно кожено яке. Адвокатът размахваше сребриста кредитна карта и се опитваше да привлече вниманието на бармана. Готвеше се да си върви.

Елис се пресегна между двама клиенти и остави бутилката си на бара. После се качи по стълбището и излезе от ресторанта. По обратния път към Лас Палмас Авеню видя потъналия в сенки пешеходен вход на обществен гараж, където можеше да чака Лонг и в същото време да наблюдава паркинга на „Мъсоу & Франк“.

Докато навлизаше в мрака, едва не се препъна в нещо. Разнесе се шумолене, последвано от изпъшкване.

— Мамка му бе, човек, това си е мойто място!

Елис бръкна в джоба си, извади джиесема си, включи дисплея и го насочи надолу. Някакъв мъж се измъкваше от мръсен спален чувал, проснат на бетонната настилка. Натъпканите му в найлонови пликове вещи бяха опрени на стената. Елис погледна назад и не забеляза никого на улицата. На ресторантския паркинг също нямаше и следа от Холър. Той отново се обърна към бездомника, взе решение и докато мъжът се изправяше на четири крака, го изрита в ребрата. Усети вибрациите от удара по целия си крак и разбра, че му е строшил някоя кост. Бездомникът се просна по гръб и издаде звук на ранено животно. Преди да успее да извика, Елис с цялата си тежест скочи върху гърлото му и му премаза гръкляна. След това се отдръпна и заби петата си в горния край на носа му. Нещастникът се отпусна безмълвно.

Елис прибра телефона в джоба си и зае позиция в ъгъла, откъдето можеше да наблюдава излизането на Холър. Съвсем скоро го видя да се появява от задния вход на ресторанта и процеди:

— По дяволите!

Докато плащаше на пазача и си взимаше ключовете, адвокатът не проявяваше признаци на алкохолно опиянение. Елис позвъни на Лонг.

— Къде си бе, мама му стара?

— На две минути от тебе. Току-що завих по Холивуд Булевард.

— Ще чакам на същото място. Включи радиото.

— Добре. Защо?

Елис прекъсна връзката, без да отговори. Забеляза, че докато крачи към линкълна си, Холър приказва по мобилния си телефон. Елис бръкна в джоба си, извади втори джиесем и го включи. Винаги носеше резервен, от който после можеше да се отърве. Докато го чакаше да зареди, зад него се разнесе гъргорене, което отекна в затвореното бетонно пространство. Той се обърна и отново заби петата си в мрака, където знаеше, че лежи бездомникът. Обувката му улучи плътна маса и гъргоренето утихна.

Щом апаратът зареди, Елис набра номера за спешни повиквания и изтегли ръкава на якето си пред дланта си, за да си промени гласа. Отговори телефонистка, която определи като чернокожа. Говореше спокойно и компетентно.

— Деветстотин и единайсет5, какъв е случаят?

— Един тук шофира пиян, ще убие някого.

— Къде се намирате, господине?

— На Холивуд Булевард и Лас Палмас. Той тъкмо потегли пред мене по Холивуд.

— На изток ли пътува, или на запад?

— В момента на запад.

— Бихте ли описали автомобила?

— Черен линкълн „Таун кар“. — Елис и продиктува регистрационния номер на Холър.

— Изчакайте така, господине.

Той знаеше, че сега телефонистката ще прати съобщение в полицията, а после пак ще се върне на линия, за да вземе името и данните му, така че прекъсна връзката. Линкълнът на Холър излезе от паркинга на Лас Палмас, измина краткото разстояние до Холивуд Булевард и се размина с колата на Лонг.

Елис напусна скривалището си и излезе на улицата да пресрещне партньора си. В момента, в който техният додж „Чалънджър“ спря, той се наведе и остави резервния джиесем пред задната гума, за да го смачкат на тръгване. После отвори предната дясна врата, вмъкна се вътре и каза на Лонг да обърне. На полицейската честота вече излъчваха съобщението за вероятно шофиране в нетрезво състояние.

— До всички патрули в района на Холивуд: информация от гражданин за шофьор в нетрезво състояние, пътуващ на запад по Холивуд Булевард при Лас Палмас Авеню. Заподозреният шофира нов черен линкълн „Таун кар“…

Кабелът на микрофона беше прехвърлен през огледалото за обратно виждане. Някога плътно навитите спирали се бяха отпуснали с времето. Елис откачи микрофона и го вдигна пред устата си.

— Шест-Виктор-петдесет и пет, движим се на запад по Холивуд Булевард и сме на около минута от мястото.

Отпусна бутона за предаване и се обърна към партньора си.

— Карай на запад по Холивуд. Нашият човек сигурно си отива вкъщи.

Лонг настъпи газта и когато стигна до първата пряка обърна и се насочи към Холивуд Булевард. Докато минаваха покрай тъмния вход на гаража, Елис хвърли поглед натам.

— Какво ще правим? — попита Лонг.

— Ще го спрем и ще го арестуваме за шофиране в нетрезво състояние. Това би трябвало да го позабави.

— Ами ако не е пиян?

— Няма значение, нали е адвокат. Ще откаже тест и дрегер и ще се наложи да му взимаме кръв. Така или иначе ще го арестуваме. Искам да хвърля един поглед на багажника му.

Лонг само кимна.

Настигнаха Холър на червен светофар на кръстовището с Ла Бреа Авеню.

— Сега ли? — попита Лонг.

— Не. Елис поклати глава. Изчакай да пресече Ла Бреа и да влезем в жилищния квартал. По-малко хора. По-малко камери.

Отново заговори в микрофона:

— Шест-Виктор-петдесет и пет, настигнахме вероятния нарушител на червен светофар на Холивуд и Камино Палмеро Стрийт. Пратете патрул за подкрепление.

Когато светна зелено, Лонг изпревари няколко коли, мина зад линкълна и включи светлинната сигнализация. Холър отби до тротоара пред двуетажна жилищна сграда и спря.

— Аз поемам — заяви Елис.

Отвори жабката и извади пластмасова свинска опашка. Не искаше да използва белезници, защото възнамеряваше да предаде Холър на патрула и двамата с Лонг да претърсят линкълна.

— Слиза — каза партньорът му.

Елис вдигна очи и погледна през предното стъкло. Адвокатът вече беше слязъл. Разговаряше по джиесема си. Прекъсна връзката, хвърли телефона в колата си, натисна заключващия бутон и затвори вратата. После постави длани върху покрива на автомобила и зачака.

— Той току-що заключи колата отбеляза Лонг. — Ключовете сигурно са вътре.

— Скапаняк. Мисли си, че няма да я отворим.

Елис се измъкна навън и мина между двата автомобила, за да стигне до Холър.

— Здравейте, детектив — каза адвокатът.

— Пили ли сте тази вечер, господине? — попита го Елис.

— Да — отвърна Холър. — Обаче не толкова, че да ме спирате.

— Получихме съобщение на телефона за спешни повиквания с описание на вашата кола и предупреждение за опасно шофиране. Карахме непосредствено зад вас в продължение на четири-пет преки и вие криволичехте през цялото време.

— Глупости. Видях ви. Изпреварвахте колите зад мен, за да ме настигнете.

— С кого разговаряхте? Известно ли ви е, че е забранено да разговаряте по мобилен телефон по време на шофиране?

— Отговорът на първия ви въпрос е, че това не е ваша работа. Що се отнася до втория ви въпрос, аз позвъних чак след като спрях. Това не е забранено. Е, хайде, вършете си работата, детектив.

— Всъщност съм обикновен полицай. Откъде идвате?

— От „Мъсоу & Франк“.

— Ядохте ли нещо, или само пихте?

— Изядох няколко маслини.

— Бихте ли ми показали шофьорската си книжка?

— Разбира се. Може ли да бръкна във вътрешния джоб на сакото си, полицай?

— Бавно.

Холър извади портфейла си и подаде на Елис шофьорската си книжка. Полицаят й хвърли един поглед и я прибра в задния си джоб. После каза:

— Сега ще се качим на тротоара и ще проведем полеви тест за трезвеност.

— Напротив, няма. Спирате ме, без да съм ви дал повод, и моето съдействие приключва с това, че отбих и ви дадох шофьорската си книжка.

— Нали разбирате, че отказът да се подложите на полеви тест за трезвеност или проверка с дрегер е причина за арест и отнемане на шофьорската ви книжка? После така или иначе ще ви откараме в болница и ще ви вземем кръв.

— Разбирам, но както вече ви казах, вършете си работата. Не съм пиян, в състояние съм да шофирам и не съм ви дал повод да ме спрете. Всичко това са пълни глупости. Имате ли камера на таблото в колата си?

— Не, господине.

— Няма проблем. По Холивуд Булевард има предостатъчно камери.

— Желая ви късмет.

— Нямам нужда от късмет.

— Предполагам, че сте адвокат, господине.

— Точно така. Само че вие вече го знаехте.

Елис забеляза, че зад техния необозначен седан спира патрулка, и извади свинската опашка от джоба на якето си.

— Бихте ли свалили дясната си ръка от колата? Поставете я зад гърба си.

— Разбира се.

Елис завърза ръцете му и стегна свинската опашка прекалено здраво, но Холър не възрази.

След като униформените полицаи отведоха адвоката в болница, за да му вземат кръв, Елис си сложи ръкавици за оглед на местопрестъпление, извади надуваем клин и пластина за отваряне на автомобилни врати от багажника на доджа и отиде при линкълна.

Холър се мислеше за много хитър, като бе заключил ключовете си в колата, но Елис беше още по-хитър. Изчака да отмине поредната вълна на трафика и пъхна клина в цепнатината между рамката на предния страничен прозорец и купето. После започна да стиска помпичката и клинът постепенно се наду и отвори двусантиметров процеп. Полицаят провря през него металната лента и натисна електрическия бутон върху страничната облегалка на вратата. И четирите ключалки изщракаха. Това автоматично изключваше и алармата. Елис отвори предната врата, пресегна се вътре и отключи багажника. Бяха наблюдавали адвоката достатъчно, за да му е известно, че Холър работи в колата си и държи документите в багажника. Патрулните полицаи бяха повикали автовоз от служебния гараж да прибере линкълна. Елис смяташе, че до пристигането му разполага поне с половин час за работа с документите.

Видя джиесема на адвоката на седалката, наведе се и го вдигна. Когато отвори екрана обаче установи, че е защитен с парола и съответно безполезен за него. Тъкмо се канеше да го захвърли, когато телефонът започна да звъни. Обаждаше се някоя си Дженифър Аронсън. Не я познаваше, но запомни името й и пусна джиесема на седалката.

Елис затвори предната врата и отвори задната. Наведе се вътре и видя на пода зад предната лява седалка куфарче. Отвори го на седалката и провери съдържанието му. Имаше три бележника с нечетивни записки. Отделен бележник за всяко дело. Имаше и купчина визитни картички, прихванати с ластик. Нищо особено. Затвори куфарчето и го върна на пода. После се измъкна навън и затръшна вратата.

Докато се насочваше към багажника, се обърна към партньора си в доджа. Лонг, който следеше полицейската честота, му даде знак с палци нагоре. Всичко беше наред. Елис кимна.

В багажника видя три продълговати кашона с папки. Златна мина. Бързо се зае да преглежда разделителите, докато не стигна до този с надпис „Фостър“.

Ухили се. Точно това му трябваше.