Море от лъжи

12. На колене

Неделя вечер, 9 март: полет 8M 331 на „Мианмар Еърлайнс“ от Рангун за Сингапур, Сингапур, Южен Китай

Нолан мислеше на глас:

— Телър е жалък убиец, но е старец. За щастие рано или късно дори чудовищата имат нужда да презаверят рецептите си. Това е ахилесовата му пета. Колко клиники за чужденци има в Рангун? Ще накараме УВН да ги постави под наблюдение и в крайна сметка ще го хванем, когато реши да посети лекаря си.

— Как го измисли това? Спира ли някога мозъкът ти да работи?

Облечената в пурпурночервено стюардеса мина с количката покрай тях и прибра излъскания до чисто поднос на Нолан. Оповестителната система се включи за живот и уведоми пасажерите, че Сингапур налага тежки санкции за трафик на наркотици.

Тя се изкиска:

Откога „Ще те обесим, че пренасяш джойнт“ се смята за тежка санкция?

— Вече не бесят за един джойнт. Мисля, че става дума за трийсет грама… около унция, преди да стане дума за смъртно наказание. Нещата тук се попромениха малко, но онова, което не може да не ти харесва в Сингапур, е, че тук има нищожно малко престъпления, свързани с наркотиците. Няма да чуеш за наркомани, разбиващи домове или коли, за да ти откраднат радиото. Да, може и да е авторитарна демокрация, но в замяна получаваш дяволски добро спазване на закона.

— А това беше публично съобщение от обществото „Приятели на Сингапур“ — прихна тя.

Когато самолетът се приземи и започна да рулира към изхода, Нолан усети, че започва да се отпуска. Пасажерите започнаха да включват мобилните си телефони, което му напомни, че той няма телефон — нещо, за което щеше да се погрижи рано сутринта в понеделник.

Образцовата работа на имиграцията на летище „Чанти“ означаваше, че г-н Дерик Ларсон и приятелката му минаха през малкото формалности и получиха багажите си за по-малко от петнайсет минути. Шофьорът на „Йорк Хотел“ се погрижи да вземе Мили и чудовищно тежките ѝ куфари. Нолан я придружи до изхода, обеща ѝ да се видят до час и половина и се нареди на опашката за таксита.

Таксито паркира в малка пряка на улицата пред дома му. Нолан каза на шофьора да не спира брояча, но да изгаси осветлението в колата и да се обади незабавно в полицията, ако чуе силен шум.

Скромната им двуетажна къща беше в ъглов парцел и с двуметрова ограда от трите страни. По дължина на същите тези три страни имаше дълбока един метър открита канализация за отвеждане на мусонните порои. Планът беше прост, а изпълнението далече от най-доброто възможно. Той скочи в канавката до колата и тръгна в подобие на пълзене, за да щади, доколкото бе възможно коленете си. Младите палмови дръвчета трябваше да понесат грубото му отношение, когато тръгна по Уотън Драйв покрай стената на съседа си. В мястото, където двете канавки се събираха, зави наляво, за да пропълзи в пространството между стените на оградите. По пътя си удари палеца на крака и го разкървави. След пет минути беше заобиколил дома си. Набра се на ръце и се прехвърли през оградата. Стъпи на застлания с плочки заден двор и ритна забравена кофа, която издрънча и разгневи някакво съседско куче.

Преди двамата с Джоани да напуснат града винаги изпращаха филипинската им чистачка Хуанила при сестра ѝ, която на свой ред се грижеше за имението на отсъстващи хонконгски собственици. На теория къщата му трябваше да е непристъпна. Ключовете бяха на дъното на сака, който бе видял за последен път в мъжката тоалетна на залата за пристигащи на летището в Рангун.

Джоани винаги казваше, че Хуанила била най-разсеяната прислужничка в Сингапур и Хуанила наистина бе на „висотата“ на тази квалификация. Още първият кухненски прозорец, който пробва Нолан, се плъзна гостоприемно встрани. Следващото препятствие не бе така страшно като височина, но предлагаше много повече възможности за вдигане на шум. Нолан отдавна бе загубил гъвкавостта на гимнастик. В мига, в който настъпи края на чиния, по пода изтракаха оставените в нея прибори. Към хора отвън се присъедини още едно раздразнено куче.

Той закуцука нагоре без повече произшествия. Влезе в банята и намота топка тоалетна хартия, с която да спре кървенето на пулсиращия си палец. Извади фенерче от едно от чекмеджетата и насочи лъча му през юмрука си, за да ограничи разсейването на светлина. След това тръгна по запаметения списък: сак, дрехи, тоалетни принадлежности, пари, ключове и фалшив американски паспорт.

На долния етаж обу маратонки, сложи си ръкавиците, с които караше велосипеда, и изгаси фенерчето. Залости отвътре кухненския прозорец, излезе през задната врата и я заключи. Кучетата се бяха смълчали, но влаченето на сака бе мъчително. За негова изненада шофьорът се оказа буден и посрещна невъзмутимо променения му външен вид.

— „Йорк Хотел“, ако обичате — нареди той и шофьорът потегли, докато Нолан сваляше потните си ръкавици.

Когато пристигнаха, се обади по вътрешния телефон и Мили вдигна на първия сигнал:

— Стая 838. Качвай се — каза тя, преди да е проговорил.

Нолан се запита какво ли щеше да се случи, ако на негово място бе Телър, но когато почука на вратата на 838, бе изненадан да чуе отварянето на врата зад гърба му и нейния глас:

— Тук.

Нолан се извърна и побърза да влезе в 837, преди обитателят на 838 да успее да свали веригата от своята врата.

Тя затвори вратата зад него и още преди да е успял да пусне сака и да отстъпи крачка назад, се прилепи до него и го изтласка в ъгъла. Започнаха да се целуват страстно. Нолан я сграбчи за задника, докато тя ловко разкопчаваше копчетата на ризата му. Той се запита откъде са всичките тези страсти и реши, че е печелившият от раздялата ѝ с Райдър.

След трийсетина секунди игра с езици, която би била достойна за петнайсетгодишни, Нолан успя да се откъсне, колкото да попита:

— Нещо за МН370? Някакви новини?

— Нашият ескадрен миноносец „Кид“ пътува към южния Индийски океан, без да се съобщават причините. В крайбрежните води на Виетнам не са намерени отломки, макар по телевизията да показаха хора, които твърдяха, че са видели обгърнат в пламъци самолет. Според последния имейл на Матюс няма нищо от провинции Качин и Шан. Операцията на Райдър срещу офиса и дома на Телър не е донесла нищо, освен няколко документа — никакви хора, нищо уличаващо. — Тя поспря, за да си поеме дъх, и продължи: — Полицията на летището го е заловила и пребила… не знаем колко е зле. Хекър работи по въпроса да си го получим обратно, като версията е, че ти си нападнал онзи полицай. Той, впрочем, има пукнат череп и продължава да е в безсъзнание. Планът е да измъкнем Зея извън страната преди полицаят да се е свестил и да го посочи с пръст. Юрисконсултът към посолството ни потвърждава, че Бирма няма договор за екстрадиция нито със Сингапур, нито с Щатите, така че би трябвало да си спокоен дори да им хрумне да искат да им бъдеш предаден. Разказах ти за една минута цял час имейли. Дай сега да се върнем на програмата.

Тя свърши с копчетата и му свали ризата, като продължаваше да изрежда „Новините в 11“. След това премина на панталона му — ловките ѝ пръсти се справяха отлично.

— Господи! Новините не са добри. Надявам се Зея да не е пострадал тежко и да успее да се измъкне. Виж, трябва да проверя пощата си и да видя дали Джоани…

— Не, трябва да си вземеш душ. Пощата ти ще почака един час.

Нолан не бе изневерявал отдавна. Гордееше се, че контролира най-първичните си инстинкти, но пък не бе почукал на номер 838 само заради свободното легло там, нали така? Отправи се по боксерки и чорапи към банята и пусна душа. Мислите му се въртяха във вихрушка. „За последен път“, каза си. Само още веднъж преди пенсиониране и после никога повече нямаше да изневерява на чудесната си, но безкомпромисна жена.

Излезе изпод парата и попадна в „Хиляда и една нощ“. През следващите четирийсет и пет минути госпожица Мукерджи облиза и осмука всеки сантиметър и всичко стърчащо по тялото му, с изключение на местата, които плачеха за най-много внимание. Строгият ѝ глас доминираше и той с желание му се подчини. Когато любовната им игра приключи, той беше готов да изригне дори само след погалване с перце по нужното място. Вместо това тя използва устата си и той експлодира в най-върховния оргазъм, който бе изживявал от години, а може би и от десетилетия. Когато на свой ред се върна от банята, тя го целуна продължително и двамата се прегърнаха, докато той размишляваше над преживения екстаз. Може би беше ред да се разплетат и да спят в отделни легла, но той знаеше, че не се прави така.

— Мила, това беше просто невероятно. Кажи ми сега какво мога да направя аз за теб…

Малко след това Нолан премина през такова смучене на пръсти на краката, близане на корема и еротични масажи на гърба, които биха засрамили дори тантрически шаман. Това му достави удоволствие, защото тялото ѝ имаше повече извивки, отколкото някога бе виждал, с големи чувствителни на докосване зърна на гърдите и екзотична аура, излъчвана от мургавото ѝ тяло. Но след трийсет минути беше стигнал предела на силите си.

Накрая тя реши да се отдаде на своя оргазъм и му даде подробни напътствия къде и как да използва езика, устните и пръстите си, докато самата тя се изви с викове, които сигурно събудиха не само хората на етажа. Нолан рухна по гръб. И двамата бяха плувнали в пот. Отново се целунаха и вкусът от интимните ѝ части по лицето му сега се прехвърли обратно в нея, докато езиците им се дуелираха. Той обхвана твърдите ѝ потни гърди и засмука зърната ѝ, а тя се изви и започна да го хапе по врата. Той постепенно се успокои, унесе се задоволен, смяташе, че не е изневерил на жена си… поне не по правилата на президента Бил Клинтън. В един момент се сепна — вратата на банята се бе затворила и отново се разнесе шумът на душа. Часовникът до леглото показваше 2:50. Нолан беше изморен, но не можеше да си позволи да заспи.

Мили излезе от банята и го дари с целувка.

— Може да се наложи да ти вземем виагра. Или поне нещо, което да те държи буден.

Той заобиколи темата, като стана, потърси с поглед боксерките си и каза:

— Ще ми дадеш ли да използвам компютъра ти? Трябва да си проверя електронната поща…

Тя вече бе сложила лаптопа си на бюрото, така че той влезе в акаунта си в Safe-mail32, запазен само за извънредни обстоятелства.

— Когато приключиш, събуди ме, ако си в настроение за втори рунд.

Той изключи лампата на нощното шкафче и започна да преглежда имейлите си в мрака. Първият бе от Мей Линг, която му пишеше, че си е взела две седмици отпуск от инвестиционната банка в Сан Франциско „Гуд Ърт Адвайзърс“, където работеше. Сега беше на път за Сиатъл, за да вземе брат си Бърт, а после двамата с него щяха да вземат кораб до Ванкувър и оттам да се отправят към семейната вила в покрайнините на Камлупс, Британска Колумбия. Джоани също бе добре и се обаждаше от Гуанджоу. По-късно в неделя щеше да вземе влак, който след няколко смени и неизбежните закъснения щеше да я докара късно през нощта на такси разстояние до фермата за патици. Той напомни на всички членове на семейството си да стоят далече от мобилните си телефони, да си купят нови сим карти и да споделят новите номера само помежду си. А също да игнорират обичайните си имейл акаунти и засега поне да използват WhatsApp за есемеси.

Минаваше 3:30 и Мили спеше дълбоко. Нямаше нищо общо с образа на калифорнийска библиотекарка, за каквато я бе взел при първата им среща. Беше върховна нощ и щеше да си остане само една върховна нощ. Той се отърси от тези мисли и влезе в Тъмната мрежа за достъп по служебния си имейл, но… не намери там нищо повече от онова, което Мили вече бе споменала. В личния си шифрован имейл акаунт, който използваше с Уотърман в допълнение на разните съмнителни хакери, видя имейл с тема „Домашна котка“. Това бе предварително уговорената кодова дума за крайна опасност. Отвори имейла на Уотърман и започна да чете със засилваща се тревога:

Това вече бе върхът! В допълнение към Роб Телър сега по следите му беше и ФСС. Времето в Сингапур бе с четири часа напред спрямо Москва. Той потърси в Гугъл продължителността на директен полет Москва — Сингапур и разбра, че е под десет часа и половина. Мобилизирането на екип за отвличане и инструктажът му щяха да отнемат още два часа, плюс времето за път от летището. Да кажем… четири часа общо. Добави деветнайсет часа към 13:00 московско време и получи 6:00 понеделник, местно време. Значи разполагаше с може би два часа, за да измисли как да се справи със ситуация, която можеше да завърши с компрометиране на националната сигурност на Щатите, да причини смъртта на кръщелника му, да доведе до собственото му убийство или всичките три неща взети заедно.

— Овладей се, Боб. Овладей се! — каза той на глас, но тихо. Мили се размърда.

Нолан се върна в Гугъл и потърси полети. Единствено „Сингапур Еърлайнс“ имаха директен полет в неделите и той излиташе в 5:40 местно време. Нямаше начин Чумаков да натовари бандитите си за по-малко от три часа. Само пътят до летището бе поне час. Е, може би… но беше крайно неправдоподобно.

Трябваше да прочисти главата си. Затвори приложението и закуцука към банята. Имаше нещо странно в имейла на Уотърман, но не можеше да го напипа.

И в този момент го изненада дискретно, но твърдо почукване на вратата.

Беше пет сутринта и Джоани Лин бе завряна в стая за разпит на Бюрото за обществена сигурност някъде край Гуанджоу. Никога досега не се бе чувствала толкова изплашена.

Тя, естествено, знаеше със сигурност професията на Боб след шестмесечната му командировка в Ирак през 2006-2007 година. Беше споделил с нея под заплахата от развод. През годините се бе наслушала на предостатъчно съмнителни истории за бизнес задължения, възникнали в последния момент; но с Мей Линг в гимназията и Бърт в прогимназията им трябваха повече сили на домашния фронт. На всичко отгоре Боб се бе връщал два пъти в Арлингтън, Вирджиния, с някакви възпаления на пикочния канал, които ги бяха разделили в леглото за седмици наред. Джоани го бе обвинявала в изневяра, което той възмутено бе отричал. Но командировката в Ирак се оказа последната капка. Тогава се бе примирил и ѝ бе казал, че работи на свръхсекретна длъжност като криптограф във Вашингтон, но имал опит и в техниките за проследяване. И когато най-добрият специалист по подслушване в Ирак бе паднал от снайперски куршум, Нолан се оказал човекът, към когото се били обърнали в отчаяние. Но тя не му повярва, докато не я заведе в офиса си, където я принудиха да положи клетва пред някакъв малоумник от правния им отдел, след което се бе запознала с шефа му. Той се оказа боец на тихия фронт от времената на Студената война, който не можеше да намери думи да хвали Боб. Джоани се почувства пълен не патриот за съмненията си в ключовата роля на Боб във връзка с охраната на националната сигурност. Но с нейната благословия той отпътува на следващия ден.

Боб се бе прибрал у дома, без да се нуждае от антибиотици, което бе свидетелство, че или този път не се е разсейвал по време на мисията, или че нейните подозрения са били неоснователни. Беше пълен с енергия, какъвто не го бе виждала от бременността си с Мей Линг. След Ирак кариерата на Боб тръгна устремно нагоре, после той практически изчезна през 2008-а за шест месеца в Лоръл, където бе щабквартирата на АИС, Мериленд. През 2010-а последва повишение в Азия, където Бърт прекара последната си година като ученик в Американското училище, Сингапур. Мей Линг се дипломира със специалност „Класическа литература“ в колежа Помона, край Ел Ей. Това бяха прекрасни времена, поне до момента, когато тримата с Боб излетяха без никакво предупреждение за Ванкувър, където Мей Линг ги посрещна на летището. Боб инструктира семейството си как да пазарува само в брой и да използва фалшиви документи за самоличност, за да се избегне откриването им. Като семейство Ларсон те пътуваха часове наред с нает високопроходим джип, докато се доберат до вила, скрита дълбоко в гората. Едва там Боб им обясни, че той не само работи в ЦРУ, но и че работата на екипа му е провокирала врагове на Щатите в Близкия изток да се опитат да открият кои са те и да ги убият.

ЦРУ не разполагало с ресурсите да охранява семействата на своите служители, поясни им той. Затова трябвало сами да направят нужното някой ден — който било крайно невероятно да настъпи, — когато той ги уведомял чрез предварително договорени кодови думи, да изчезнат. В главите им бе набита нуждата от алтернативни шифровани акаунти в Safe-mail, неспоменаваното пред абсолютно никого за съществуването на тяхната вила за оцеляване (така я бе нарекъл Боб, а за Джоани тя си оставаше бунгало) в Британска Колумбия и пълното мълчание по всички аспекти на тази тема. Боб тайно организира получаването на автентични паспорти и шофьорски книжки за всички, като използва натрупаните дължими услуги от страна на приятели в Канадската служба за безопасност и разузнаване. Под прикритие те винаги щяха да си останат Ларсон.

В неделя Боб бе подал уговорения сигнал, че тон е добре, но семейството е в опасност. Така че тя бе взела винаги готовата пътна чанта, бе отпратила прислужничката и бе тръгнала за летището. Цената на билета се бе оказала възмутителна — ако бе направила резервацията само преди два дни, можеше да е наполовина по-ниска, но по волята на Господаря Боб тя бе платила в брой и не бе обелила и дума протест.

Паспортният контрол не бе проблем за владееща мандарин и кантонски сингапурка, дошла на къса почивка от петнайсетина дни. Беше взела два влака и бе пътувала с тях три часа, преди да слезе в Шинхуей — края на линията, малко преди Цзянмън. Последните петдесет километра бяха с такси, но в крайна сметка се добра до Кайпин — родното село на майка ѝ и дома на всичките ѝ вуйчовци и лели, от които бе жива само една.

Джоани пристигна без предизвестие след девет вечерта и с облекчение видя, че леля ѝ Пор Хар още помни племенницата си и е с всичкия си, въпреки опасенията, че осемте години разлъка биха могли да влошат нещата. Семейството на най-големия син на Пор Хар вече бе вечеряло и се готвеше за лягане, но оризът в хладилника се оказа съвсем приемлив след притопляне. Никой не се усъмни в разказа на Джоани, че е изпратила две писма за намерението си да ги посети за две седмици през март. Китайската поща бе толкова ненадеждна. Защо не им позвънила ли? Джоани извади стар телефонен номер и обясни, че опитала, но номерът бил невалиден. „Глупавичката ми Шао Ин“, сгълчала я бе меко леля ѝ.

Джоани тъкмо се готвеше да си ляга в стаята за гости, където въздухът бе малко застоял, но всичко бе безукорно чисто, когато на входната врата се почука и се разнесе мъжки глас, интересуващ се за Лим Шао Ин. Джоани чу гласа на леля ѝ да потреперва и побърза да излезе. Униформата на мъжа не беше полицейска или военна, но изглеждаше официална, както впрочем и картата му. Говорейки на мандарин на речник, разбираем от прислужница до селски идиот, тя поиска от младежа да каже по какъв въпрос е дошъл, защото се чувствала изморена след дълъг ден.

— Заповядано е да ме придружиш веднага, за да отговориш на въпроси в Министерството на държавната сигурност.

Джоани реши, че става дума за изнудване. В исторически план китайските селяни се нуждаеха от втора, честна полиция, която да ги пази от своеволията на първата и основна. При комунистическия режим ситуацията би трябвало да се е подобрила. Тя предложи на мъжа хиляда ренмимби33 — около двеста сингапурски долара и вероятно около едноседмична заплата, — за да се отърве от него. Но полицаят ѝ се развика, че подкупът бил сериозно провинение. Нахоканата Джоани не каза нищо повече по пътя до Шинхуей.

Беше почти полунощ, когато я въведоха в стая без прозорци само с маса и два стола. Спа на пресекулки до заранта, подпряла главата си на кръстосаните си върху масата ръце. От време на време вратът ѝ се схващаше или едната или другата ѝ ръка изтръпваше; тогава тя се събуждаше и отпускаше глава на другата страна до следващия път.

Вратата най-сетне се отвори и влезе по-възрастен офицер с напомадена черна коса и плешивина на темето. Носеше дебела черна папка.

— Лам Шао Ин, задържана сте по подозрение, че извършвате шпионаж срещу Китайската народна република и за опит да подкупите служител на Бюрото за обществена сигурност. Имате ли някакви въпроси?

— Да. Бих желала да говоря със сингапурския консул в Гуанджоу и искам да ми се осигури адвокат. — Джоани използва най-официалния си мандарин, подигравайки се с фалшиво пекинския му тон. Позьор!

Сресаният ѝ отговори на кантонски, както се говореше от птицевъдите в селската провинция Гуанджоу:

— Ти чакаш! — След което се извърна и излезе. Пазач затвори вратата след него.

Джоана беше изплашена — явно я бъркаха с Боб. Но как щеше да им обясни това, без да го намесва? О, как би искала да може да му се обади — Боб винаги знаеше как да постъпи. Обаче ѝ бяха взели чантичката, преди да я натикат в тази стая. Сега всичко, с което разполагаше, бе чаша студен чай, вентилаторът на тавана и ярката лампа над тавата ѝ. Гърбът я болеше от твърдия стол. Реши да си почине малко и затвори очи.

— Кой е това? — изсъска Мили.

Нолан сграбчи дрехите, които бе разхвърлял преди два часа при по-щастливи обстоятелства, и изкуцука обратно до леглото. Беше тъмно, ако се изключеше сиянието от екрана на лаптопа. Нолан се наведе и затисна устата на Мили. Тя рязко се надигна и вдигна чаршафа до брадичката си. Той ѝ направи знак с пръст през гърлото и обу панталона си. Чукането на вратата се повтори със същата настойчивост.

— Румсървис — чу се глас. Нолан отиде до вратата и долепи око до шпионката. Вярно, човек с хотелска униформа чакаше отвън в изглежда празния коридор.

Нолан открехна вратата.

— Какво искаш. Пет сутринта е…!

— Господин Мукерджи? Нося подарък от нощния управител. Бихте ли отворили?

Беше крайно необичайно, за да е постановка, а освен това в коридора не се виждаше никой друг. Нолан отвори вратата толкова, колкото да вмести в пролуката гръдния кош и ръцете си. Младият южноазиатец в коридора държеше шампаниера, скрита под кърпа.

— Шампанското е за сметка на „Йорк Хотел“. Но бихте ли включили телевизора си, ако обичате? Обадиха се няколко наши гости с оплакване, че стаята ви е прекалено шумна. — И се усмихна съзаклятнически на Нолан.

— О… ъ-ъ-ъ… да, разбирам — отговори Нолан, взе шампаниерата и задържа вратата отворена с помощта на здравия палец на крака си. — Ще се вслушаме в съвета ви. Благодаря. — Дръпна крака си и вратата се затвори сама.

— Господи, Боб, накара ме да стена толкова силно, че сега ни дават бутилка шампанско само и само за да включим телевизора си? — Мили бе захвърлила драпирания около нея чаршаф и сега стоеше точно зад вратата. За миг голотата ѝ бе изминала пътя от уязвимостта до чувствеността. Тя сграбчи ръката му между двете си длани и започна да го умолява: — Върни се в леглото. Искам да ме гушнеш да видим можем ли да съживим мъртвеца.

Нолан се чувстваше едновременно объркан, ангажиран и леко възбуден. „Съсредоточи се. Не се разсейвай“.

— След час тук каца полет на „Сингапур Еърлайнс“ от Москва и на борда му може да има хора, които ще искат да ме отвлекат или убият. Докато ти спеше, прочетох имейл от Марк Уотърман, който ми пише, че е издал името, длъжността и адреса ми на ФСС. ФСС ще иска файловете, които намерих в онази бира. Ако ги предам на ФСС, ще стана същият като Еймс, Хансен, Уокър и останалите предатели. Ако не го направя… Уотърман ще бъде хвърлен зад решетките или по-лошо — екзекутиран.

— И какво ще направиш? — съвсем делово попита Мили.

— Не съм сигурен. Ще започна с това да организирам връщането на файловете, а след това ще видя как да постъпя нататък. Ти трябва да се върнеш в леглото за още два часа.

— Няма как да стане след онова, което ми каза току-що. Първата оперативка на специалната група е в 8:30. Няма ли да присъстваш?

— Аз не съм в състава на групата, не знам кой за какво отговаря в нея и не разполагам с време. След като си върна флашките, има куп неща, които трябва да направя, като се започне с вземането на някои мерки за личната ми безопасност. Ще е кошмарен ден, дори да не се появят Телър с хората му, ФСС или сродната ѝ СВР. Разбери каквото можеш, а после нека се видим на вечеря, ако нещата са се уталожили.

Тя се надигна на пръсти и го целуна по устните.

Обгърна го свежият ѝ женски аромат. Из въздуха на стая 837 все още се носеха феромони.

„Съсредоточи се!“

— Ще се видим по-късно. Днес ще си купя нов телефон, така че от даден момент нататък ще можеш да ме намериш на местния ми номер. Специалната група ще ти даде локален телефон за еднократна употреба. Моля те, изпрати ми есемес на сингапурския ми мобилен, когато имаш номер.

Завърши обличането си и излезе, а Мили се залови да преглежда новополучената поща на лаптопа си.