Море от лъжи

29. Във въздуха

Сряда, 12 март: южна провинция Шан — Бирма, Рангун, Москва, Сингапур, Гуанджоу

Двайсет и осем часа след напускане на Рангун тойотата краун, превозваща полковник Мулън и майор Телър, стигна до последния КПП. Той представляваше внушително съоръжение, позволяващо напускане само през двойна триметрова ограда от телена мрежа, увенчана с бодлива тел, като двете стени бяха разделени с четири метров ров, пълен с вода. След пет минути до караулката пристигна на скорост джип с униформен майор. Той поговори с постовия, прегледа писмото им за транзитно преминаване и се приближи до тях. Едва държащият се в съзнание Телър свали прозореца си и каза нещо на бирмански. Майорът се усмихна широко и свали тъмните си очила. После продължи на съвсем сносен английски:

— Добре дошли, господин Тофър. С какво да ви помогна?

— Гладни сме. Имаме нужда от душ, кенеф и избръсване. Трябва да се видя с доктор Уанг, който някога работеше за атомната програма на великия диктатор. Нисък тип, петдесетинагодишен.

Усмивката на майора посърна.

— Този човек умря миналата седмица при складов инцидент.

— Е… в такъв случай ми е ебана майката.

Мобилният на Хекър иззвъня. Майорът от полицията Зо се беше потрудил добре. Закрилникът на Телър бе не кой да е, а генерал Хкуанг, началник-щаб на армията и феодален господар на Южен Шан. Според Зо, ако все още бе в Бирма, Телър най-вероятно се бе изнесъл на територията на Южен Ва. Хекър разказа на Зо за севернокорейския робски труд и го помоли да провери за струпвания на корейци в страната.

— Не чувал на корейски затворници. Но познава един човек в персонала на генерала. Ще питам го — каза Зо. — Само не тръгвай за Шан, за да търсиш Телър. Генерал контролира пътища от сто километра извън Янгон и на север. Остави на мен намери бледоликия и корейците. После може летиш.

— Чудесно — съгласи се Хекър. — Дължа ти много за помощта от събота насам.

— Ти обещал, когато се преместих от Лашио в Айнме, че изпратиш семейство в Щатите, ако искам да напусна Мианмар. Искам скоро напусна, това място не добро за мен сега.

— Няма проблем, щом вкараме Телър в затвора или е мъртъв. Не се опитвай сам да го заловиш. Остави това на УБН.

Отговорът на Зо последва моментално и беше даден с натъртване:

— Аз не луд. Тофър за УБН.

Хекър не се сдържа и се засмя. Затвори. Зо беше като боксьор категория „петел“, но зад напереността си притежаваше здравословен инстинкт за самосъхранение. До този момент Телър не го бе притеснявал изобщо, но сега беше видимо обезпокоен. Един напредващ честен майор от полицията не можеше да си позволи да дразни генерал, особено началник-щаба. Зо вече гледаше с едно око към билетите за Дисниленд и Хекър напълно го разбираше.

Заседателната зала беше празна, с изключение на Майкълс и Джерард, които гледаха Си Ен Ен и точеха ножовете си „ТОПС Анаконда“.

— Примката се затяга — каза Хекър, когато влезе при тях. — Отпуснете се и чакайте скоро да се качите на самолет или хеликоптер.

Двамата в мълчаливо дуо кимнаха, че са разбрали.

Господи, колко беше изморен! „Само час сън“, помоли се Хекър. Час, не повече.

Уотърман не беше сигурен, че навън е по-студено, отколкото в апартамента му. И тук, и там сладоледът нямаше да се разтопи. Придържаше се към ежедневния си режим и тръгна на север по „Тверская“. Без очилата всичко на по-далече от десетина метра му беше като в мъгла. Неподлежащите на възражения инструкции на Чумаков бяха да напуска апартамента за поне час всеки ден. Това даваше на „бавачките“ му от ФСС време да проверят дали всичките им подслушвателни устройства са в изправност и да си поиграят с лаптопите му.

Източният вятър щипеше бузите му. Той пресече улицата и излезе на площад „Страстная“. Повечето дни разходката му продължаваше към пет километра и по-голямата част от нея бе в обиколка из свързаните паркове. „Страстная“ бе фокалната точка със спирка на метрото наблизо. Но къде трябваше да бъде в най-важния от всички дни? Отговорът се появи пред него под формата на основния елемент на площада — гигантската бронзова статуя на Александър Пушкин.

Гневът на Дик Константайн бе направо осезаем. Мелиса Шук, Хо Ий Линг и юрисконсултът Моури Шонстайн се бяха явили по негово нареждане.

— Искам да се уверя, че съм разбрал правилно. Вчера сутринта Нолан се е разбрал с Мелиса да излезе от групата. Той и индийката, дето се занимава с проучване, Мили… как ѝ беше името?

— Милисънт Мукерджи… точно така. На сутрешната оперативка едва не се сбихме с него. Няма нищо, което бих искала от този човек. — Гласът на Мелиса трептеше от вълнение.

Константайн се обърна към Ий Линг:

— Ий, вчера сутринта, малко след оперативката при Мелиса, Нолан е дошъл при теб и е казал, че се нуждае от карти на полицейски участъци в малките градове на провинция Гуандун, извън Шинхуей, където и по дяволите да се намира това.

— Да. Каза, че Мелиса ги искала, защото преследвала някакъв ВИП на МДС на борда на МН370, който бил от онези места. Каза ми, че Мелиса не казвала подробностите, понеже искала да си припише заслугите, когато идентифицираме лицето.

— И ти му повярва? — осведоми се Мелиса.

— Естествено, че му повярвах. Звучеше точно в твой стил.

Константайн игнорира обвинителния тон на Ий Линг.

— И си му пратила с имейл картите вчера следобед?

— Да, точно това направих.

Той се обърна към Мелиса и каза:

— И си сигурна, че Нолан не ти ги е препратил?

— Разбира се, че съм сигурна. Ти да не мислиш, че ще изтрия, без да прочета, нещо, което той ми е изпратил, само защото идва от него? — Усети се, че си противоречи, и побърза да добави: — Не ми е пращал имейл. Поискай от ИТ отдела да го потвърди.

— Ще го направя — обеща заплашително Константайн. — Моури…?

— Нямаме основание да задържим Нолан, докато не прегледаме вчерашния трафик на електронна поща. Изтеглянето и проверката на тези данни ще отнеме един-два часа. Първо ни трябва разрешение да четем имейлите му и да прослушаме записите на телефонните му разговори, след като това направят от правния отдел и надзора. Това означава още два часа повече, преди да знаем с какво разполага Нолан.

— За бога, аз съм шеф на мисията! Моят допуск е по-висок от този на всеки друг тук в тази сграда, включително този на посланика! Искам тези имейли на бюрото си и искам Нолан да бъде прибран!

— Няма начин да направим това, без да изложим Компанията и теб на риск от съдебно производство. Затова карай по правилата, дори ако става дума за час-два повече. Така или иначе вече си му закачил опашка — той не може да направи нищо, без да разбереш веднага.

Самолетът „Бийчкрафт Кинг Еър“ кацна гладко. Военното летище „Пая Лебар“ в източната част на Сингапур не беше далеко от летище „Чанги“, което пък се славеше като едно от най-натоварените на света. Райдър спа през по-голямата част от пътя, победен от силните антибиотици и изтощението. Джонсън остана буден през целия полет, все още под въздействието на адреналина след Вторнишката битка за „Клуб Аватар“ и разпитите, които бе провел. Гръндж музиката в слушалките му допълнително го държеше на нокти.

Джонсън свали слушалките от главата си и хвана Райдър за китката.

— Слизам. Имам да убия няколко часа, преди да трябва да се явя на летище Селетар около полунощ. Ще отсъствам десетина дни, после се връщам в Хост. Когато ти се върнеш от Хаваи, ще бъда готов за епично чукане и запой. Аз ще наема голям „бенц“, ти отговаряш за жените. Пички и бензин са велика комбинация.

Райдър се усмихна.

— Трябва да се запознаеш с Боб Нолан. Той е базиран тук и се занимава с разследването на МН370 заедно с Хекър. Нолан ми обеща страхотна нощ в „Орчард Тауърс“. Ела с нас на петия етаж.

— Излишно е да ме убеждаваш. Ще направим страхотна тройка с Боб. — Джонсън плесна Райдър по рамото и мина по асфалта под оловното небе, метнал сака си на рамо.

— Легнете, господин Райдър. Трябва да свалим носилката от самолета, за да ви транспортираме до Сембаванг.

Райдър гледаше небето. Господи, колко мразеше да лежи проснат по гръб. Този път поне тъпанчетата му не бяха спукани и краката му не бяха пълни с шрапнели.

— Твоят българин има хубав чадър — каза непознатият, който седеше на пейката до статуята на Пушкин. Бе дошъл там преди три минути, когато Уотърман завършваше първата си обиколка. Беше брадат, с тежко въгленовочерно палто от синтетична материя, евтини обувки и плетена тибетска шапка с връзки, висящи под издължените наушници. Всичко в него просто крещеше „хакер“.

— Внимавай с него, да не те убоде — отговори без замисляне Уотърман, произнасяйки фразата на Нолан, която помнеше. Спря пред пейката със скитника и се загледа с възхищение в Пушкин.

— Срещата остава за петък в Коломбо. „Гале Роуд“, терасата на „Рокетс Клуб“ в десет сутринта. На рецепцията питай за Вишну.

Уотърман продължи да разглежда Пушкин, но това бе всичко. След малко поднови разходката си, без да поглежда назад.

Три обиколки по-късно му беше писнало от Пушкин, затова промени маршрута си, с цел да потърси други зимни пейзажи. Когато се върна в апартамента си, не усещаше нито бузите си, нито връхчетата на пръстите си. Но кръстникът му отново се бе справил на ниво.

Толкова със съня. Мей Линг бе успяла да поспи общо четири-пет часа от последните над тринайсет във въздуха. Изборът на филми бе жалък — модерни китайски, размесени със стари класики като „Крокодила Дънди“ и „Където смеят само орлите“. Автобиографичната книга на бивш тюлен беше елементарна, а и тя не чувстваше нужда да чете за чужди премеждия. Имаше дни, в които да си от семейство Нолан бе предостатъчно.

Докато чакаше на опашката за паспортен контрол на летището в Гуанджоу, Мей осъзна, че бе приела много неща на юнашко доверие, макар баща ѝ да не бе от имащите склонност към преувеличение. Едно от нещата, с които Боб Нолан разполагаше в изобилие, бе книжна интелигентност — татко ѝ можеше да реши всяка математическа или друга задача със светлинна скорост. Обичаше шифрите — страст, която не бе успял да предаде на децата си, — затова бе продължил да общува с Уотърман, сигурно за да разгадаят неразрешените световни загадки. Беше упорствал Мили да се научи да използва ШЕУ и да схване какво е числова станция. В дома на Нолан не се правеше ясна разлика между разбиване на шифри и религия.

Мей Линг си спомни съвета на баща си в деня, когато бе навършила шестнайсет: „Опитай се да бъдеш повече патица, отколкото гъска. Патицата изглежда неподвижна на повърхността, но краката ѝ гребат неуморно под водата. Гъската стои на брега и пляска с криле, за да се направи да изглежда по-голяма. Повече патица, по-малко гъска“. Оттогава Мей Линг бе започнала да гледа на баща си през различна призма, която го показваше както способен да се възползва в максимална степен от обстоятелствата, така и високоинтелигентен. Беше започнала да прозира как той се прави на глупав и остава спокоен при конфронтация, но впоследствие действа решително. След курса по психология в Помона бе определила психотипа му като „пасивен — агресивен“.

До онзи незабравим ден във Ванкувър преди четири години Мей Линг бе смятала, че шифрите са единственото хоби на баща ѝ. Тогава бе научила, че схванатият питчър, изправен срещу нея в тренировката ѝ по софтбол, не е ИТ специалист към посолство, а криптоаналитик на работа в ЦРУ. Според мама, татко бил спечелил награда за заслуги заради работата си в проект, продължил над две години. Разкритието бе дошло в колата по време на пътуването от летището във Ванкувър към средата на нищото, за да подготвят новозакупената скапана барака за евентуален живот в анонимност. Според тате секретният му проект вече не бил особена тайна. Хора от Близкия изток били решени на всичко, за да убият съекипниците му, а ако можели да идентифицират семейството му… и тях.

Наскоро някаква жена от софтуерната група на тате бе починала, при това заедно със съпруга си. Компанията (термин, който бе забелязала, че баща ѝ използва с известна надменност) твърдяла, че ставало дума само за нещастен случай. Но животът на Боб Нолан бе подвластен на закона на вероятностите. Той не бе повярвал, че е въпрос само на шанс безотговорното шофиране в дъждовна нощ да доведе до смъртта на семейна двойка. Не и когато другата кола се бе оказала откраднат натоварен с тухли камион, а извършителят бе избягал от местопрестъплението, без да остави нито един пръстов отпечатък.

— Някой ни праща послание и ще е глупаво да го игнорираме — каза тогава Нолан патриархът и активира плана за семейна безопасност, който бе разработил още преди години…

Мей Линг най-сетне застана пред гишето. На добър английски служителят поиска паспорта ѝ и попълнените формуляри. Мей Линг ги бутна към него. Питаше се дали да рискува и да опита да се възползва от малко безплатна безжична връзка. Може би тате бе успял да ѝ изпрати указания какво да прави по-нататък? След това размисли, беше по-благоразумно да изчака. Нямаше смисъл да наруши някакъв закон, преди кракът ѝ да е стъпил официално в страната. Някой я потупа по рамото, тя се обърна надясно и видя строго изглеждаш мъж с униформа. След това някой друг стисна лявата ѝ ръка над лакътя. Тя потисна импулса да се освободи и да хвърли досадника на пода.

Мей Линг Нолан? — осведоми се мъжът отдясно.

— Да, аз съм.

— Елате с нас, моля. Имаме въпроси относно причината за посещението ви в Китай.

С това пояснение войникът отляво я избута покрай гишетата и я въведе в някаква чакалня.

Прекрасно. Просто чудесничко, помисли си Мей Линг, симулира примирение със свиване на рамене и се опита да върви възможно най-безгрижно, усещайки с кожата си погледите на чужденци и местни. Бръкна със свободната си ръка в джоба си и напипа мобилния си телефон. Отключи го с една ръка и натисна бутона Send за текстовото съобщение, което бе подготвила преди петнайсетина минути. Без да знае какво може да я очаква след слизането от самолета, бе написала „Помощ, тате, на летището ми се случват лоши неща“ и бе оставила приложението творено именно заради ситуация като тази.

Виж, какво можеше или щеше да направи баща ѝ, бе съвсем отделен въпрос.

Часовникът до него показваше 18:01. Имаше време само колкото да избистри главата си преди голямата игра. Замръзна, когато видя съобщението на Мей Линг. Какво трябваше да направи сега? Ако не се явеше в Шри Ланка, това щеше да е краят на кръщелника му Марк. От друга страна, текущите му планове не позволяваха да лети от Шри Ланка за Китай. Не и ако не избягаше, само че това не бе в картите.

Съобщението бе изпратено преди половин час. Нямаше нужда да отговаря. Ако Мей Линг бе задържана, нямаше да може да използва без надзор предплатения си телефон дори ако и позволяха да го задържи. А когато Константайн и сие разберяха, че член на семейството на Нолан — а може би дори двама — е задържан в Китай, процедурата изискваше и той да бъде задържан.

Най-важното сега бе да напусне къщата. Сграбчи раницата си за пътуване със самолет и отвори домашния сейф. Майната му на видеонаблюдението, картите с памет му трябваха веднага.

Ю Кайли все още не можеше да се съвземе след вихрушката от събития, последвала бурното заседание в понеделник. Верен на самохвалството си Ий Шиубао не бе губил време, за да убеди председателя Гао да освободи Лю Женчан от задълженията му. Женчан — за пред обществото пенсиониран — сега се намираше някъде в провинцията под домашен арест, а наследникът му се нанасяше в кабинета на бившия си началник.

Кайли бе сред първите загубили поста си. От заместник-началник на контраразузнаването до шеф на централа в Сингапур — това беше дълго пропадане по късо въже. Шефът на централа в Сингапур бе не само по-незначителен пост, но несъмнено и доста по-труден. Предшественикът ѝ бе издържал по-малко от година, преди да го освободят от длъжност вчера. Говореше се, че това е краят на кариерата му. Кайли едва бе успяла да го убеди да отдели шест часа за предаване на работата си в ред оперативки, толкова много бързаше той да напусне прокълнатия остров.

От цяла Азия, Сингапур бе най-трудният за МДС. Сингапур бе най-надеждният военен съюзник на Съединените щати в Източното полукълбо, с изключение на Австралия и Япония, разбира се, но осигуряваше безопасно пристанище, а също докове за ремонт и зареждане на американския флот в Западния Пасифик и Индийския океан. Америка нямаше да може да си позволи войните в Афганистан и без сериозната логистична помощ на сингапурците. В резултат Сингапур бе основна шпионска мишена.

От друга страна, Сингапур и Китай бяха приятелски държави в политическо и икономическо отношение; и двете страни не хранеха обич към провалените демокрации, а освен това и двете изпитваха дълбоко уважение към усилията на другата за изграждане на силна нация. Да застанеш начело на мисията в Сингапур бе еквиваленти да те прехвърлят в сапьорски отряд и да те хвърлят в центъра на некартографирано минно поле. С други думи, въпросът бе не дали, а кога.

С тези мисли в главата тя бе изненадана да получи от клона в Гуанджоу съобщение „До шефа на мисията. Само за лично ползване“. Защо МДС в Гуанджоу бе решило да комуникира със Сингапур по въпроси с допуск над „Секретно“? И защо се налагаше тя спешно да се свърже с Робърт Нолан, петдесет и четири годишен, криптоаналитик към ЦРУ, за да обсъдят освобождаването на жена му и дъщеря му от ареста на МДС? Досието му разкриваше, че му предстои пенсиониране или още по-стремително сгромолясване в кариерата на 31 март. Едва когато прочете съпровождащата паметна бележка, тя видя, че работното име на подписалия се е Менг. Това бе един от псевдонимите на Лю — майсторът все още притежаваше власт и ако искаше от нея тя да се занимае с Нолан, повече не ѝ трябваше да знае.

Вдигна слушалката на служебния си телефон — беше толкова нов за нея, че тя дори не знаеше, че трябва да набере 9 за външна линия. Остави я обратно и използва новия си мобилен телефон.

— Ало…? Боб Нолан ли е? Здрасти, Боб. Обажда се Мими Чан. Може и да не ме помниш, но аз съм стара приятелка на Шао Ин и Мей Линг от Гуанджоу. О, помниш ме, така ли? Ами… поласкана съм. Ще намериш ли време да пием чай тази вечер? Да, става. Тогава ще се видим във фоайето на хотел „Шангри Ла“ в 22:30 довечера. Да, сигурна съм, че ще те позная. Просто осигури маса за само двама на тихо място. Ще се видим скоро. Нямам търпение.

Разполагаше с четири часа да научи слабостите на Боб Нолан и да открие къде се намира „Шатри Ла“.